Решение № 198 от 26.02.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 198 гр. София, 26.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000500102 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-чл. 273 ГПК.

С Решение № 260891/09.03.2022г., постановено по гр. д. № 13420/2020г.

СГС, I ГО, 14 състав е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от „Ново Финанс“ ООД против М. Я. Г.-. обективно съединени искове, с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че М. Я. Г.-. дължи на „Ново Финанс“ ООД сумата от 103 000лв., представляваща главница по Договор за заем №145-СФ-08.03.2018 г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, peг. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч.гр.д. № 66558/2019г. на СРС, 161 състав, като е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за сумата в размер от 5665 лв. - възнаградителна лихва за периода от 08.08.2019г. до 15.11.2019г.; сумата от 11 673,33лв. - мораторна неустойка в размер на 5% на месец, съгласно чл. 2.6 от договора за периода от 08.09.2019 г. до 15.11.2019 г. и сумата от 61 800 лв. - неустойка, в размер на 60% от 1 стойността на заема съгласно чл. 2.7 от договора, за които е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч.гр.д. № 66558/2019год. на СРС, 161 състав като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 14 състав е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от „Ново Финанс“ ООД против М. Я. Г.-. обективно съединени искове, с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че М. Я. Г.-. дължи на „Ново Финанс“ ООД сумата от 3 250 лв., представляваща главница по Договор за заем №142СФ-07.03.2018г., клаузите на който са инкорпорирани в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 100, том I, peг. № 3584, дело № 91 от 2018 г. от 08.03.2018 г., ведно със законната лихва от 18.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч.гр.д. № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав, като е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата в размер от 178,75 лв. възнаградителна лихва за периода от 08.08.2019 г. до 05.11.2019 г.; 368,33 лв.

- мораторна неустойка в размер на 5% на месец, съгласно чл. 2.6. от договора за периода от 08.09.2019г. до 15.11.2019г.; 1 950 лв. - неустойка, в размер на 60 % от стойността на заема, съгласно чл. 2.7, от договора; 5,42 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 3250 лв. за периода от 15.11.2019г. до 19.11.2019г., за които е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2019 г. по ч.гр.д. № 66558/2019 г. на СРС, 161 състав като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 14 състав е осъдил М. Я. Г.-. да заплати на „Ново Финанс“ ООД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 5296,37лв. – разноски, както и да заплати сумата от 3981,38лв. - разноски по ч. гр.д. № 66558/2019 г. по описа на СРС 161 състав. С решението СГС, I ГО, 14 състав е осъдил „Ново Финанс“ ООД да заплати на адв. К. П. К., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., сумата от 2273,75 лв. - адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата, чрез пълномощника й, в която се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваните части. В жалбата се релевира възражение, че първостепенният съд неправилно е оставил без уважение въведеното с отговора възражение за нищожност на двата процесни договора - договори за заем с № 142-СФ-07.03.2018г. и № 145-СФ-08.03.2018г. Излага се становище, че съдът е разгледал и неправилно отхвърлил само един от 2 аргументите, с които в отговора на исковата молба се обосновава нищожност на процесните договори, а именно начинът, по който е уговорено връщането на заемите - месечна вноска, която погасява само лихва и една финална вноска, с която следва да се погаси цялата главница в пълен размер. Релевира се оплакване, че по останалите аргументи, обуславящи нищожност на договорите, липсва произнасяне. Поддържа се твърдение, че в резултат на уговорките се получава така, че наказателната лихва и неустойката се явяват допълнително сигурно възнаграждение по сключените договори за заем, с оглед което е следвало също да бъдат включени в ГЛП и ГПР. Поради което се прави извод, че по този начин месечният лихвен процент не би могъл да е 20%, както е записано, а доста по-висок процент. Излага се становище, че 20% ГЛП, предвид начина на обезпечаване на заемите - ипотека и гаранционна вноска, също се явява прекомерен и противоречащ на добрите нрави. С оглед изложените съображения, относно допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни разпоредби на ЗКНИП, в жалбата се поддържа възражение, че договорите за заем е следвало да бъдат прогласени за нищожни, а исковата претенция е следвало да бъде отхвърлена изцяло, тъй като сумите се претендират на договорно основание, а не като връщане на дадено по недействително правоотношение. Релевира се оплакване, че уговорената възнаградителна лихва от 20% е прекомерна и противоречи на добрите нрави. Допълва се, че в случая не е без значение, че се касае за обезпечени с ипотека заеми, както и с доказано внесени гаранционни вноски от по 20%. Поддържа се, при условията на евентуалност, че дори и въззивният съд да не прогласи нищожността на клаузите, с които се уговаря лихвеният процент, то първостепенният съд не е съобразил решението си с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се, че с последното се приема за допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В жалбата се поддържа твърдение, че първостепенният съд правилно е приел, че ответницата по иска в действителност не е била уведомена за предсрочната изискуемост на сочената в исковата молба дата - 15.11.2019г., тъй като към 3 тази дата не са били налице уговорените в договорите обективни предпоставки, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост.

Релевира се оплакване, че е неправилен, обаче, изводът на решаващия съд, че такова уведомление до М. Г., с което кредиторът обявява кредитите за предсрочно изискуеми, се съдържало в исковата молба. Поддържа се твърдение, че в исковата молба не се установява същата да съдържа изрично волеизявление за обявяване на заемите по двата процесни договора за предсрочно изискуеми, респ. това изявление да е достигнало до длъжника.

Прави се извод, че поради това ищецът не би могъл да се ползва от последиците на настъпила предсрочна изискуемост на вземането.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият „Ново Финанс“ ООД, чрез пълномощника си, е подал отговор на въззивната жалба, в който се излагат подробни правни доводи за нейната неоснователност.

Въззивният съд е сезиран и с частна жалба, подадена от М. Я. Г.-., чрез пълномощника й, срещу определение № 265653 от 11.08.2022г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Предмет на въззивното производство е решението в неговите установителни части. В отхвърлителните части решението като необжалвано е влязло в сила.

СГС, I ГО, 14 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл.

422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 240, ал.2 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

За да постанови решението си, първоинстанционния съд е приел, че от представените по делото доказателства не се установява правнорелевантният факт, че преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до знанието на длъжника е достигнало изявлението на кредитора, че поради неизпълнение на 4 една и повече погасителни месечни вноски той е превърнал отсрочените главни парични задължения в предсрочно изискуеми. Счел е, обаче, че исковата молба, с която се предявяват положителните установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, притежава характера на изявление, с което кредиторът упражнява своето преобразуващо право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че договорите са действителни, независимо, че в посочените в тях вноски се предвижда единствено заплащане на договорна лихва, но не и на главница. Направил е извод, че този начин на плащане сам по себе си не води до извод за неравноправност, като е посочил, че тази хипотеза изрично е предвидена като допустима в ЗКНИП - чл. 5, ал. 2, т. 11. Посочил е, че клаузата, с която е фиксирана възнаградителна лихва в 20%, не е нищожна. Приел е, че неустоечните клаузи, обективирани в чл. 2.6 и чл. 2.7 от всеки от договорите, са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.

1, т. 5 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 - нищожни. Предвид приетата нищожност на неустоечните клаузи на чл. 2.6 и чл. 2.7 от договорите е посочил, че платените от длъжника суми за неустойка се явяват недължимо платени и следва да послужат за погасяване на вноски по договорите, включващи договорната лихва. Посочил е, че с извършените плащания от длъжника следва да се считат погасени всички договорни лихви, поради което длъжникът-ответницата по делото остава задължена само за предсрочно изискуемите главници по двата договора.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

От двата процесни договора за заем, сключени между страните в настоящото съдебно производство, се установява, че са породени облигационни правоотношения, възникнали от договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК.

Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена - арг. чл. 10 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна 5 парична сума - арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума - в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва - арг. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

От представените по делото писмени доказателствени средства, а именно от Договор за заем №142-СФ-07.03.2018г. и Договор за заем № №145СФ-08.03.2018 г. се установява, че уговорените суми в размер на 3250 лв., респ. в размер на 103 000 лв. са отпуснати от ищеца на кредитополучателя като кредит съобразно постигнатото между страните съгласие.

Съгласно клаузите, уговорени в чл. 7.1. от двата кредитни договора, породените парични задължения по процесните кредитни правоотношения е следвало да бъдат обезпечени чрез учредяване на реално обезпечение (договорна ипотека) върху притежавани от кредитополучателя имоти. Не е спорно обстоятелството, че това вещно обезпечение е било надлежно учредено.