Решение № 4614 от 01.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4614 гр. София, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Ц.на Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100511340 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 23.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 21644/ 2021 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31 състав, е отхвърлен предявения от Ц. М. М. /ЕГН **********/ срещу „Е.“ ООД- гр. София /ЕИК *******/ отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че Ц. М. М. не дължи на „Е.“ ООД сумата 790.61 лева, представляваща разноски, за която сума е издаден изпълнителен лист от 18.03.2021 г. по гр. дело № 45172/ 2014 г. по описа на СРС, 62 състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20218510401011 по описа на ЧСИ М.П., peг.

№ 851 в КЧСИ с район на действие- Софийски градски съд, поради погасяването й по давност. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Ц. М. М. е осъден да заплати на ответника „Е.“ ООД сумата 360 лева- разноски по делото.

С определение от 20.09.2022 г. е оставена без уважение молба на Ц. М. от 7.03.2022 г. за изменение на цитираното решение в частта за разноските- чрез освобождаването му от отговорността да заплати разноски за адвокатско възнаграждение на ответното дружество.

Постъпила е въззивна жалба от Ц. М. М. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване 1 недължимостта на горепосочената сума- поради погасяването й по давност, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „Е.“ ООД- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявен е отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е неправилно и следва да бъде отменено.

С отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК се цели установяване несъществуването на изпълняемо право, като при уважаването му по правило изпълнителният процес следва да бъде прекратен. Ищецът, предявил отрицателния установителен иск, е този, в чиято тежест е да докаже своите възражения срещу вземането под формата на основания за недължимост на твърдяното от ответника вземане, а ответникът следва да докаже факта, от който вземането му произтича.

Съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал /вкл. приложеното копие от изпълнително дело/ обосновава извод на въззивния съд, че процесното вземане, представляващо присъдени по въззивно гражданско дело съдебни разноски, към датата на подаване на исковата молба на 16.04.2021 г. е погасено по давност, тъй като по отношение на него е изтекъл визираният в чл.117, ал.2 ЗЗД общ петгодишен давностен срок.

Установява се от доказателствата, че процесната сума от 790.61 лв., представляваща съдебни разноски, е присъдена на „Е.“ ООД с въззивно решение от 16.11.2015 г., постановено по в. гр. дело № 2179/ 2015 г. на Софийски градски съд, II- E въззивен състав, като според посоченото в мотивите на решението представлява „разноски за държавни такси и възнаграждение за един адвокат /в размер на 750 лв. и 20 % ДДС/“. Препис от цитираното въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване /с него са разгледани искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ и др. искове по 2

КТ/, е връчен на ищеца- въззиваема страна Ц. М. на 20.11.2015 г. и на ответникавъззивник „Е.“ ООД- на 7.12.2015 г., и предвид липсата на подадени от насрещните страни касационни жалби е влязло в сила на 8.01.2016 г.

На 7.01.2016 г. по делото е подадена молба по чл.248 ГПК от „Е.“ ООД „за допълване“ на въззивното решение от 16.11.2015 г.- чрез присъждането и на други разноски за първоинстанционното и въззивното производства и чрез намаляване на дължимата от дружеството по сметка на СРС държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК.

По повод това искане по чл.248 ГПК е постановено определение на 31.03.2016 г. по в. гр. дело № 2179/ 2015 г. на СГС, II- E въззивен състав, с което въззивното решение от 16.11.2015 г. е изменено в частта за разноските, като ответникът „Е.“ ООД е освободен от отговорността да заплати по сметка на СРС държавна такса над сумата 130 лв. до присъдените с първоинстанционното решение 166.28 лв. В мотивите на определението относно разноските за въззивното производство е посочено, че „при произнасянето на въззивния съд за разпределяне отговорността за разноските са включени всички сторени от жалбоподателя разноски, а не само заплатеното адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство пред въззивния съд; не е налице допусната грешка при определяне на техния размер“.

Диспозитив във връзка с тези мотиви на въззивния съд в определението по чл.248 ГПК липсва. Това определение, съдържащо указание за обжалваемост пред ВКС в 1месечен срок от връчването му на страните, е съобщено на въззивника „Е.“ ЕООД на 22.04.2016 г. и на въззиваемата страна Ц. М. на 7.04.2016 г., и доколкото частни жалби срещу него не са подадени, е влязло в сила на 26.05.2016 г. /четвъртък, присъствен ден/.

Изпълнителен лист за сумата 790.61 лв.- разноски, е издаден от СРС на ответника „Е.“ ООД на 18.03.2021 г., и въз основа на него по молба на последния /взискател/ от 8.04.2021 г. е образувано изпълнително дело № 20218510401911 на ЧСИ М. Петков- с рег.№ 851 на КЧСИ и район на действие- СГС, за принудително събиране на дълга.

Основателен, при така установената фактическа и правна обстановка е наведеният от ищеца Ц. М. довод /чл.120 ЗЗД/ за недължимост на процесното вземане, представляващо присъдени по въззивно гражданско дело съдебни разноски, тъй като по отношение на него приложимият 5- годишен давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД е изтекъл и вземането е погасено по давност.

Процесното вземане е присъдено с въззивното решение по гр.д.№ 2179/ 2015 г. на СГС, II- E въззивен състав, което е влязло в сила на 8.01.2016 г., тъй като касационна жалба срещу него в 1- месечния срок по чл.283 ГПК от страните не е подадена. Давностният срок е започнал да тече на 8.01.2016 г., когато е влязло в сила това въззивно решение, и към датата на образуване на изпълнителното дело на 3

8.04.2021 г. е вече изтекъл. Това е така, тъй като молба по чл.248 ГПК от страна на въззивника Ц. М. не е подадена, поради което и решението, с което процесните разноски от 790.61 лв. са присъдени в полза на „Е.“ ООД, е стабилизирано. Различно би било положението, ако и М. е поискал изменение на въззивното решение в частта за разноските, но молба от същия по чл.248 ГПК в случая не е подадена. Поставеният върху решението печат за влизането му в сила „на 15.02.2016 г.“ е неверен, като при преценката на това релевантно обстоятелство настоящият въззивен съд не е обвързан от него.

При това положение, тъй като при подаване на молбата за образуване на изпълнително дело на 8.04.2021 г. общият 5- годишен давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД е изтекъл, процесното вземане, съответно изпълняемото право е погасено по давност, поради което и искът за признаване несъществуването му неправилно е отхвърлен с обжалваното решение.

Не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд, че с оглед подадената от „Е.“ ЕООД молба по чл.248 ГПК цитираното въззивно решение в частта за разноските е влязло в сила с влизане в сила на определението от 31.03.2016 г. по гр. дело № 2179/ 2015 г. на СГС, II- E въззивен състав, а именно „на 23.05.2016 г.“.

Изведените от разпоредбата на чл.296, т.2 ГПК аргументи в случая са неприложими, поради липсата на сходства между производството по чл.248 ГПК и производството по проверка процесуалната допустимост на подадена въззивна или касационна жалба.

Същевременно възприетите в съдебната практика разрешения, според които разноските се стабилизират едва след приключването на образувано по реда на чл.248 ГПК производство в конкретния случай не влияе върху преценката за началото на течението на давностния срок. Поради това и изводът за влизане в сила на решението на въззивния съд в частта за присъдените разноски на 23.05.2016 г., що се отнася до процесните разноски от 790.61 лв., се явява неправилен.

Молбата по чл.248 ГПК на „Е.“ ООД от 7.01.2016 г. не би могла да повлияе на влизането в сила на въззивното решение в частта относно присъдените на дружеството разноски от 790.61 лв., тъй като за него липсва интерес да иска изменението му в тази част, а молба за изменение на решението- чрез намаляването им или отпадането им, от легитимираната за това страна- Ц. М., в случая не е била подадена.

Следва да се отбележи наред с това, че и при зачитане на следващото от приложението на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, спиране течението на давностните срокове- чл.3, т.2, през периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. /вкл./, когато е отменено извънредното положение и е възобновено течението на спрените срокове /§ 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето- ДВ, бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, т.е. за период от 2 месеца и 7 дни, към 8.04.2021 г. давностният срок е също изтекъл.

При тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното първо-инстанционно решение, което е неправилно, следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение, с 4 което предявеният от Ц. М. отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК да бъде уважен като основателен.

Предвид постановената отмяна на обжалваното решение, безпредметно е произнасянето на въззивния съд по основателността на подадената от ищеца М. частна жалба срещу постановеното на 20.09.2022 г. определение по чл.248 ГПК.

При този изход на спора съобразно чл.78, ал.1 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв ответникът- въззиваема страна дължи да заплати на адв. В. В., предоставил безплатна правна помощ на ищеца- въззивник, сумата 300 лв.- адвокатско възнаграждение за първо-инстанционното производство, и сумата 300 лв.- адвокатско възнаграждение за въззивното производство. ДДС върху посочените възнаграждения за предоставена безплатна правна помощ, по преценка на настоящия въззивен съд, в случая не следва да бъде начисляван и присъждан.

На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемото дружество дължи да заплати на въззивника сумата 40 лв.- разноски за платена за въззивното производство държавна такса.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение от 23.02.2022 г., постановено по гр. дело № 21644/ 2021 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ц. М. М. /ЕГН **********/ срещу „Е.“ ООД- гр. София /ЕИК *******/ отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, че Ц. М. М. не дължи на „Е.“ ООД сумата 790.61 лв., представляваща присъдени с Решение от 16.11.2015 г. по в. гр. дело № 2179/ 2015 г. на Софийски градски съд, II- E въззивен състав, съдебни разноски, за които е издаден изпълнителен лист на 18.03.2021 г. по гр. дело № 45172/ 2014 г. на СРС, 62 състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20218510401011 по описа на ЧСИ М.П., peг.№ 851 в КЧСИ с район на действие- Софийски градски съд, поради погасяване на вземането по давност.