Решение № 4437 от 25.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4437 гр. Пловдив, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330116308 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата П. А. Ч., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „******“ бл. № ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник ЕАД Е. И., е предявила против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от изпълнителния директор И. К., искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №******* г. и за осъждане на ответника да й върне следните суми: сумата от 1 077, 33 лева- неоснователно платена възнаградителна лихва по договора, както и сумата в размер на 4 081, 51 лева- платени без основание суми по непородилия правно действие договор за предоставяне на поръчителство от 07.03.2023 г., сключен с „Ай Тръст” ЕООД, ведно със законната лихва върху сумите, считано от подаване на исковата молба- 21.11.2025 г., до окончателното им изплащане.

Предявен е още и иск от П. А. Ч., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „******“ бл. № ***, ет. ***, ап. ***, против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от управителя И. Ш., за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 07.03.2023 г.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за потребителски кредит № ********* г., а с втория- договор за предоставяне на поръчителство от 07.03.2023 г. Кредитът бил отпуснат в размер на 6 000 лева и бил изцяло усвоен.

1

Договорът за кредит обаче бил нищожен и макар в същия ГПР да бил записан в размер на 21, 77 % той бил различен от действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, водеща до неравноправност на уговорката, а оттук- до нищожност и на целия договор по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение.

Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от 07.03.2023 г. Поради спешна нужда от финансов ресурс, ищецът избрал опцията за поръчител, за което се предвиждало възнаграждение в размер на 4 081, 51 лева. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора, както и за връщане на платените суми за възнаграждение на гаранта. Претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит, както и сключеният за обезпечаването му договор за поръчителство. В ГПР по кредита била включена като разход само лихвата.

2

Сумите по кредита били погасени изцяло, като се представя справка за извършените плащания. Поръчителството не било задължително условие за получаване на кредита, поради което и възнаграждението по него не следвало да се включва в ГПР. На клиента се предоставяла възможност и да избере необезпечен кредит, или пък да представи банкова гаранция. Нямало санкция в случай на избор за необезпечен кредит, като кредитът се сключвал преди договора за поръчителство и нямало как обективно да е ясно какви ще са финансовите параметри. Ищецът не бил въведен в никакво заблуждение, клаузите на договора били ясно изразени и формулирани, като решението за сключване на договора било изцяло на ищеца. Договорът за поръчителство бил отделен договор, сключен с трето лице, което отговаряло солидарно с длъжника. На длъжника била извършена предварителна оценка на кредитоспособността му въз основа на информация за негови задължения. При недействителност на договора за поръчителство, това не можело да доведе до нищожност на кредита. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Признава се сключеният между страните договор, като се описва механизмът на кандидатстване за кредит в страницата на финансовата институция. Твърди се, че възнаграждението по този договор не представлявало разход по кредита. Договорът за поръчителство не бил задължителен, нито условие за отпускане на заема, като клиентът можел да избере и необезпечен кредит. Въпросното поръчителство представлявало договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД и той не попадал в обхвата на разходите по кредита.

Вземането по него възниквало в полза на втория ответник, а не на кредитора по заема, като това били две различни юридически лица. Нямало нарушение и на чл. 143 т. 19 от ЗЗП, защото тук нямало уговорки във вреда на потребителя, нито пък нарушение на добрите нрави. Освен това ищцата можела и да се откаже от договора за кредит, без да дължи неустойки, но решила да усвои финансовия ресурс. Нямало заблуждаваща търговска практика, нито скрито оскъпяване на кредита. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, е бил сключен договор за потребителски кредит № *********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 6 000 лева, отпуснат при следните условия: на 24 месечни вноски, с краен падеж- 31.03.2025 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема20 %, при ГПР- 21, 94 % и общ размер на всички плащания- 7 364, 71 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство от 07.03.2023 г., с който вторият ответник се задължава да 3 отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от общо 4 768, 91 лева, дължима за срока на договора, платима с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителни планове към договорите и ОУ за предоставяне на кредити.

По делото е представена справка от „Кредисимо” ЕАД за платените по договора за кредит суми, видно от която по кредита са платени, както следва: главница- 3 067, 72 евро, договорна лихва- 134, 16 евро и вноска за поръчителство- 425, 59 евро, неразпределена сума- 0, 05 евро, или общо- 3 627, 52 евро.

Във връзка с представената справка от първия ответник е намален размерът на осъдителния иск спрямо него за възнаградителната лихва по кредита на сумата от 134, 16 евро, вместо първоначално предявения такъв от 1 077, 33 лева, а също така е намален размерът на осъдителния иск за платеното възнаграждение за поръчителство на сумата от 425, 59 евро, вместо първоначално предявения такъв от 4 081, 51 лева, като за разликата са направени оттегляния и производството по делото е било прекратено.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Кредисимо” ЕАД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В приложение № 1 към договора макар да е записана в т. 9 общата дължима сума, тя 4 не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 7 364, 71 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора.