Решение № 246 от 22.04.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 246 гр. Велико Търново, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Димо К.

Радка Цариградска при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Димо К. Въззивно гражданско дело № 20234100500847 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на „Юробанк България“ АД, подадена чрез пълномощника им юк Н. К. против решение № 537/07.08.2023г. по гр.д. № 850/2022г. на ГОРС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата сумата от 1621, 30 лв.

– представляваща стойността на неразрешените от нея и извършени без нейно знание и съгласие 3 броя изходящи платежени операции „междубанкови кредитни преводи“, осъществени на 26.06.2020г. чрез услугата „интернет банкиране“, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 19.05.2022г. до окончателното й изплащане, като решението е поставено при участието на „Пейсейф България“ ЕООД и „Скрил Холдингс Лимитид“ като трети лица – помагачи на жалбоподателя.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за недопустимост съответно неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Във връзка с първото оплакване се изтъква, че обжалваното решение е постановено по недопустим иск, тъй като жалбоподателят не е пасивно процесуалноправно легитимиран да отговаря по него, доколкото не получател на паричните преводи, каквито са третите по делото лица, а посредник при 1 извършването им, както и поради обстоятелството, че процесните платежни операции са изпълнени при дадено за това съгласие от ищеца, а фактическият състав на отговорността по чл. 79 ЗПУПС изисква липсата на нареждане и съгласие за това.

Относно неправилността на съдебния акт се сочи, че районният съд неправилно е интерпретирал съществените изводи в заключението по СКТЕ и допълнителната експертиза и е достигнал до грешен извод, че банката не е спазила изискванията и критериите относно сигурността на плащанията чрез издаваните от нея платежни инструменти. Жалбоподателят допълва, че съдебните експертизи обосновават извод за валидността и разрешеността на процесните 3 платежни операции респ. за допусната от ищцата груба небрежност по см. чл. 80 ал. 3 ЗПУПС, предвид въведената двуфакторна задълбочена идентификация на платеца, при използването на софтуерен токън, който може да се инсталира и активира само на едно устройство в определен момент, като местоположението на това устройство може да се установи само от мобилния оператор. На следващо място жалбоподателят сочи, че ищцата не е доказала, че е изпълнила задължението си по чл. 75 т. 3 ЗПУПС да опази трайната на личните си идентификатори. Възразява срещу извода на съда, че ищцата не е била обвързана от представените с отговора на исковата молба общи условия за електронно банково обслужване /интернет банкиране/ на ответника, тъй като не са й били предоставени и тя не е била изразила надлежно съгласие за приемането им, че в тази връзка отношенията между страните по делото се уреждат от общите правила на Наредба № 3 на БНБ и ЗПУПС, както и че е налице неправилно транспониране на чл. 54 ал. 1 изр. 3 от Директива /ЕС/ 2015/2366, доколкото чл. 62 ал. 3 ЗПУПС позволявал ползвателят на банковите услуги да приеме фингирано ОУ и промените в тях, при липсата на уведомява от негова страна до доставчика в определен срок преди влизането им в сила, че не ги приема. Оспорват се изводите на първостепенния съд, че процесните платежни операции не са били разрешени от ищцата, като се подчертава, че те са извършени чрез използването на софтуерен токън, за което са въведени потребителски име и парола и два цифрово – буквени кода, изпратени й чрез „СМС“ и ел. поща. Акцентира се, че с оглед отговорите на поставените на вещото лице въпроси, че извода на районния съд, че токъна е инсталиран на мобилно устройство на трето лице представлява предположение. В тази връзка подробно се излагат отделните стъпки при инсталирането и активирането на токъна за извършване на платежни операции и тяхно значение за интернет банкирането. С оглед на същите се оспорват констатациите на съда, че е налице недостатъчно ниво на идентификация на ползвателя на платежните услуги и че доколкото процесните операции са потвърдени чрез използването на това устройство следва извода, че са наредени от титуляра на сметка респ. при допусната от него груба небрежност вследствие предоставяне на средствата за сигурност на трето лице при получаването на т.нар. „фишинг имейл“. Жалбоподателят изтъква още, че банката няма възможност да разбере, че токъна се активира на устройство, различно от 2 ползваното от ищцата и че не може да се усъмни и спре наредените чрез него платежни операции, тъй като достъпа до профила на клиента е осъществени от IP – адрес различен от обичайния. По тези съображения се оспорва решаващият извод на съда, че в случая не е налице хипотезата на чл. 80 ал. 3 ЗПУПС и се смята, че ищецът следва да понесе загубите, свързани с процесните платежни нареждания. По изложените доводи се иска от ВТОС да обезсили обжалваното решение, поради недопустимост на предявения иск, а в условията на евентуалност да го отмени изцяло и да постанови ново, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата и заема становище за правилност и законосъобразност на обжалвания акт. Излагат се съображения, че съгласно чл. 78 ЗПУПС в тежест на банката е да докаже редовността и автентичността на процесните платежни операции, което не е сторено по делото. С тези аргументи се иска подадената въззивна жалба да бъде отхвърлена с присъждане на разноски.

Становище по въззивната жалба е взело трето лице – помагач на ответника -„Пейсейф България“ ЕООД, в което се сочи, че същото недопустимо е било конституирано по реда на чл. 219 ал. 1 ГПК, тъй като не е титуляр на сметката, по която са постъпили част от процесните суми. В тази връзка иска последното обстоятелство да бъде надлежно отразено в мотивите на втората инстанция и да бъде изключено като трети лице – помагач по делото.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.

Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Поддържаното от въззивника оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради произнасяне по недопустим иск, предвид липсата на процесуалноправна легитимация на жалбоподателя, доколкото не получател на паричните преводи, а 3 посредник при извършването им, както и поради обстоятелството, че процесните платежни операции са изпълнени при дадено за това съгласие от ищеца, а фактическият състав на отговорността по чл. 79 ЗПУПС изисква липсата на нареждане и съгласие за това е напълно неоснователно. Ищецът е този, който индивидуализира предмета на иска, чрез посочване на правопораждащите юридически факти, петитум и страни. Основанието на иска, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. При твърдения за неразрешена платежна операция и отправено до съда искане за възстановяване на стойността на тази платежна операция на платеца от доставчика му на платежни услуги, е предявен иск с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗПУПС. Пасивно легитимиран да отговаря по него е именно ответника, като доставчика на платежни услуги на ищеца, а не получателя на наредените средства. Въпрос по съществото на спора, а не по допустимост на иска, е дали оспорената платежната операция е автентична и е налице съгласие на платеца за извършването й.

При проверка за правилност на обжалваното решение, извършена по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗПУПС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1621, 30 лв., представляваща обща стойност на неразрешени 3 броя платежни операции „кредитни преводи“, извършени на 26.06.2020г. в часовия диапазон 8:47 ч. – 11:19 ч., чрез услугата интернет банкиране, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че в процесния период ищцата е имала разкрита банкова сметка при ответника, който е доставчик на платежни услуги по нея, като правоприемник на първоначалната кредитна институция, в която сметката е открита. Ищцата оспорва на 26.06.2020г. да е активирала софтуерен токън, чрез профила си в системата за онлайн банкиране на ответника, въвеждайки потребителско име и парола, както и да е разрешавала процесните три платежни операции. Допълва, че използването на горепосочения платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че при извършване на платежната операция е действала чрез измама или умишлено или при груба небрежност по см. на чл. 75 ЗПУПС. Ищцата изтъква, че веднага след узнаване за извършване на транзакциите е депозирала пред ответната банка формуляр за оспорването им, както и е сигнализирала Помирителната комисия за платежни спорове към Комисията за защита на потребителите. Твърди, че въпреки становището на Помирителната комисия, че банката не е поддържа достатъчно ниво на идентификация на ползвателя на платежни услуги при инсталиране на софтуерен токън на мобилен телефон и че не анализира откъде се достъпва профила му и не предприема действия по превантивно блокиране, ответникът в нарушение на чл. 79 ЗПУПС не й е възстановил процесната сума. Ищцата сочи, че по неин сигнал е 4 образувано ДП за престъпление по чл. 319б ал. 3 НК, в хода на което се установил IPадреса /91.208.28.10/, от които са извършени процесните преводи, както и техните получатели - „Скрил Лимитид“ и „Пейсейф Файненшъл Сървисиз Лимитид“, чуждестранни юридически лица. Допълва, че при проведеното наказателно разследване е установено, че мобилните номера вписани в акаунтите към които са изпратени парите не са от мрежата на никой от действащите на територията на Р България мобилни оператори. По изложените съображения ищцата смята, че ответната банка не е изпълнила задълженията си по чл. 98 ал. 1 и чл. 100 ЗПУПС, както и тези произтичащи от нормите на Общностното право, тъй като транзакциите са наредени от IP – адрес, който не е неин и до тогава не е бил ползван от нея, чрез софтуерен токън, неинсталиран на нейния телефон. С тези доводи ищцата счита, че ответникът й дължи възстановяване на стойността на неразрешените от нея операции, възлизаща на 1621, 30 лв.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Признава, че ищцата е титуляр на банкова сметка разкрита в банката и че са обвързани от договор за регистриране и ползване на услугата „интернет банкиране“, регламентиран от ОУ. Ответникът неоспорва, че са извършени процесните три броя платежни операции – на сумата от 990, 95 лв. на 26.06.2020г. в 08:47:23ч., на сумата от 462, 26 лв. на същата дата в 09:59:25 ч. и на сумата от 168, 09 лв. в 11:19:43ч. на тази дата, чрез услугата интернет банкиране, при използването на софтуерен токън, с помощта на който са одобрени и потвърдени. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че тези платежни операции не са неразрешени от последния и че са наредени и потвърдени от софтуерен токън, който не е инсталиран на негов мобилен телефон съответно, който не е използван от него. В тази връзка изтъква, че плащанията са наредени от профила на ищцата в системата на банката за онлайн банкиране и чрез използване на приложение инсталирано на личния й телефон, при правилно въвеждане на всички персонални средства за сигурност – кодове за достъп, пароли и биометрични данни. Допълва, че процесните платежни операции са успешно, безсъмнено и еднозначно подписани, одобрени и потвърдени, чрез токъна „m-Token Postbank”, регистриран и ползван от ищцата, като титуляр на сметката й, поради което същите следва да се приемат за разрешени по смисъла на закона. Ответникът изтъква, че в качеството си на доставчик на платежни услуги е предприел всички необходими и възможни мерки да осигури сигурен достъп до услугата „интернет банкиране“, като е положил дължимата грижа на добрия търговец, с оглед на което не следва да носи отговорност на основание чл. 81 ал. 1 ЗЗД респ. чл. 83 ал. 2 ЗЗД. Възразява, че дори да се приеме, че преводите са наредени от трети лица, то това се дължи на допусната от ищцата груба небрежност, тъй като не е положила нужната грижа на добрия стопанин за опазване на потребителското си им, кода за достъп до интернет банкирането й и на кодовете за софтуерния токън, както и не е инсталирала антивирусна програма в 5 мобилния си телефон. Ответникът смята, че проявената от ищцата груба небрежност по см. на чл. 80 ал. 3 ЗПУПС го освобождава от отговорност за евентуално настъпилите вреди и те следва да останат за нейна сметка. С тези доводи моли за отхвърляне на иска с присъждане на разноски.