Определение № 2265 от 07.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2265 гр. София, 07.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20248002103293 по описа за 2024 година

Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №356/28.03.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 2710/2023 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на П. П. Х. разликата над 8 000лв. до присъдените 40 000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът П. П. Х. с писмен отговор, чрез адвокат Д. П., оспорва жалбата. Излага, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване, а в условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

2/ касационна жалба от П. П. Х., чрез адвокат Д. П., срещу въззивното решение №356/28.03.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 2710/2023 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратурата на Република България искове, както следва: за заплащане на разликата над присъдените 40 000лв. до претендираните 170 000лв. представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 191 527,50лв. – пропуснати ползи от неполучени доходи от търговска дейност.

В жалбата се твърди, че решението в оспорените му части е неправилно, постановено при 1 нарушение на материалния закон и съществено процесуално нарушение при определяне размера на присъденото обезщетение.

Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Апелативен съд – София, след частична отмяна на решението на първостепенният съд, постановил друго, с което осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на П. П. Х. разликата над 8 000лв. до присъдените 40 000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане. Със същото съдът потвърдил решението на първостепенния съд, с което са отхвърлени предявените от П. П. Х. срещу Прокуратурата на Република България искове, както следва: за заплащане на разликата над присъдените 40 000лв. до претендираните 170 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане, както и на сумата 191 527, 50лв. – пропуснати ползи от неполучени доходи от търговска дейност.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 15.06.2011г. П. П. Х. бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.321, ал.3, пр.3 и по чл.345а, ал.2, изр.2, алт.4, т.1, предл.2, наказуеми с лишаване от свобода до 15 години. На ищеца били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ в период от 11 месеца и 7 дни, след което същата била изменена в парична гаранция от 3 000лв. и забрана да напуска пределите на Република България, за периода от 16.07.2013г. до 15.10.2013г. Съдът установил, че постановление от 24.03.2016г., влязло в сила на 30.03.2016г. наказателното производство било прекратено.

Въззивният съд приел за установено, че през 2015г. започнал бракоразводен процес, който приключил с решение за прекратяване брака на ищеца. Констатирал, че от 2009г. ищецът имал сключен трудов договор с „Б.“ ООД, с договорено възнаграждение от 310лв., който бил прекратен на 29.03.2013г., поради продължителния престой на ищеца в ареста и липсата на възможност да удостовери факта, че наказателното преследване спрямо него е прекратено.

Съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, от което приел за установено, че за периода от м.февруари 2012г. до месец март 2016г. П. Х. следвало да получи трудово възнаграждение в размер на 16 910лв., ако е полагал труд по прекратеното трудово правоотношение.

2

Приел още, че по делото са установени фактите, че през месец април 2011г. ищецът е извършвал търговия с плодове и зеленчуци посредством наети от него две сергии, с месечен наем от 900лв., и размера на реализираната през първото полугодие печалба от 27 776,87лв.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Г. В., Г. Д. и Д.

Х. (майка на ищеца), от които приел за установено, че задържането на П. Х. се отразило негативно на емоционалното му състояние, отношенията в семейството и работата му. Бил притеснен от воденото срещу него наказателно дело, изпитвал срам и неудобство, изпаднал в депресия след като съпругата му го напуснала, затворил се в себе си, отслабнал, отказвал да излиза с приятели и бил отчужден. Около половин година след излизането му от ареста съпругата му го напуснала – обвинявала го за дългото отсъствие, за финансовите проблеми и не виждала мъжа в него. Към момента на ареста съпругата му била бременна, имал дете със здравословен проблем и се наложило да търсят финансова подкрепа. Съдът посочил, че според свидетелката Х. наказателното производство се отразило на работата и бизнеса на ищеца – към момента на задържането му работил като офис организатор, но след като излязъл от ареста – напуснал; не му давали сергия на пазара; не успял да сключи нов договор за озеленяване в Слънчев бряг, както и да получи оферта от друг обект, заради ареста; случаят бил отразен медийно и всички разбрали за задържането на П., включително и бизнес партньорите му. Според свидетелят Д., П. Х. имал предложения за работа в чужбина, но не могъл да ги приеме заради забраната за напускане на страната.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд приел, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, предл.1 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, след което наказателното производство било прекратено.

Съдът приел, че воденото срещу ищеца наказателно производство продължило в период от 4 години, 9 месеца и 14 дни, като е приключило в досъдебна фаза. Същият бил задържан в период от 11 месеца и 4 дни, а забраната за напускане на страната била наложена за 3 месеца. Повдигнатите му обвинения били за тежки престъпления по смисъла на чл.97, т.3 от НК. С оглед на тези факти, въззивният съд направил извод, че срокът на воденото наказателно производство надхвърля разумния срок за разглеждането му в предварителната и съдебна фаза, без за това да има обективни фактори, създаващи непреодолими пречки за хода на процеса. Отбелязал, че процесуално-следствените действия не са били достатъчно интензивни, систематични и като цяло се развивали бавно и са били лишени от динамика.

Отчел обстоятелството, че наказателното производство се водило за престъпна дейност срещу повече от едно лице и се характеризирало с по-висока сложност, но приел, че тези обстоятелства не отменят правото на пострадалите да получат бързо и ефективно правосъдие.

Направил извод, че по делото са установени и претърпените от ищеца неимуществени вреди – негативните преживявания; опасенията, че може да бъде несправедливо осъден; тревогата породена от невъзможността да бъде адекватен в грижите за семейството, детето и бременната си съпруга, а по-късно и за второто си дете; отчуждил се, станал подтиснат и депресиран, срамувал се, имал проблеми в бизнеса и семейството си. Съдът посочил, че обстоятелствата свързани с възникналите от наказателното производство затруднения в 3 работата и семейните проблеми на ищеца се установяват и от останалите събрани по делото доказателства – прекратяването на трудовия му договор поради обективната невъзможност да се явява на работа (с оглед задържането му), както и да удостовери, че срещу него не се водят наказателни дела, а по-късно и бракът му приключил с развод. Съдът приел, че е налице пряка причинна връзка между повдигнатото обвинение и установените вреди.

Въззивният съд отчел още продължителността на наложената на Х. мярка за неотклонение „задържане под стража“, която ограничила свободното му придвижване; обстоятелството, че всички негови ежедневни дейности били подчинени на ограничението, а личният му живот бил подложен на необичайни и нетипични рестрикции, които били значими, с оглед необходимостта да се грижи за болното си дете и бременната си съпруга, която родила по време на престоя му в ареста.

Съдът отбелязал, че по делото не е установено наложеното на ищеца ограничение да напуска страната да се е отразило негативно на живота и ежедневието му, тъй като показанията на свидетеля са схематични, неконкретни и съдържат преразказ на думите на самия ищец. Приел, че от същите не може да се установи факта, че Х. е имал реална работа в чужбина, която е била осуетена от невъзможността му да напуска пределите на страната.

Съобразил и обстоятелството, че по делото не е установено името на ищеца да е било широко медийно огласено и популяризирано във връзка с развиване на престъпна дейност.

Посочил, че показанията на свидетелите са общи, в тях липсва конкретика с посочване на публикации, предавания, хора или търговци, които са реагирали негативно на медийните съобщения.

С оглед на изложените конкретно установени обстоятелства въззивният съд направил извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу Х. наказателно производство е в размер на 40 000лв. При определянето му съдът посочил, че съобразява следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство (само за досъдебна фаза); продължителността и интензивността на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“; отражението на тази мярка в личния и професионалния живот на ищеца, особено в семейството, грижите за децата и прекратяването на трудовите функции; чистото съдебно минало на лицето, свързано с високата интензивност на негативните преживявания; възрастта на лицето и факта, че същото е било в трудоспособна възраст, провала на търговската му дейност, чието развитие било препятствано и драстично намален финансовия му приход. Посочил, че воденото производство е повлияло във всички сфери на неговия живот, но най-вече в семейната, тъй като му е попречило да се грижи за болното си дете, за бременната си съпруга и е пропуснал раждането на второто си дете. Приел, че именно наказателното производство е обтегнало отношенията със съпругата му и е довело до прекратяване на брака им.

По отношение на имуществените вреди – пропуснати ползи, въззивният съд приел, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установява, че през исковия период, ищецът е имал ясно предвидима печалба от търговска дейност извън трудовата. Приел, че твърдените бъдещи ангажименти за извършване на озеленителна дейност в Слънчев бряг не са установени тъй като по делото липсват данни за наличие на конкретно съглашение с 4 възложител, цена на услугата и време на изпълнението.