Решение № 496 от 02.08.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 496 гр. София , 30.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на двадесет и трети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Теодора Кръстева

Ивайло Младенов

Светлин Михайлов при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело № 20211001000273 по описа за 2021 година

Производството е образувано по въззивна жалба от „УП България 12“ ЕООД, ЕИК 200360961 срещу решение № 261 140/ 09.11.2020 г. по гр. д. № 1494/ 2019 г. по описа на СГС, ГО, 3 състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите иск за заплащане на сумата от 107 418, 68 лв. представляваща имуществени вреди на основание чл. 4, пар. 3 ДЕС /2/, евентуално съединен с иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ, евентуално съединен с искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, представляваща вреди от недължимо събрани такси за производство на електрическа енергия през периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно с мораторна лихва в размер на 32 737, 36 лв. за периода от 31.01.2016 г. до завеждане на делото.

Въззивникът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалноправните разпоредби и съдопроизводствените правила.

Позовава се нарушение на разпоредбата на чл. 63 ДФЕС за забрана на 1 мерките с възпиращо действие спрямо инвеститорите. Твърди че е налице нарушение и на чл. 107 от ДФЕС, която забранява всякакви мерки, които създават неравнопоставеност на икономическите оператори. Твърди, че уредбата на ЗЕВИ в отменената от КС част, е в противоречие с нормите на Директива 2009/ 72/ ЕО, съгласно която, държавите следва да създадат условия за развитие на сектора за производство на електроенергия от възобновяеми източници. Позовава се на решения на съда по дела С – 6/90 и С9/90 с които съдът е прогласил, че извъндоговорната отговорност на държавата за вреди причинени на частноправни субекти вследствие на нарушение на общностното право, е присъщ на системата договорен принцип.

Излага разбирането, че в последващата си практика по съединени дела С – 46/ 93 и С – 48/93 съдът допуска държавата да дължи обезщетение независимо от вида на органа, който е причинил вредата и независимо дали вредата е причинена с действие или бездействие.

Твърди, че неизпълнението на задължението по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд е по естеството си противоправно поведение от страна на законодателя, тъй като разпоредбата въвежда недвусмислено задължение за Народното събрание да уреди последиците от прогласения за противоконституционен закон. Поддържа, че съгласно трайната съдебна практика, в случай, че отговорността на Държавата не може да бъде реализирана по реда на специален закон, същата, регламентирана от нормата на чл. 7 от Конституцията се реализира по реда на чл. 49 от ЗЗД . Счита, че разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията не предвижда конституционосъобразност на закона до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд за нейното прогласяване. Твърди, че горния извод следва от обстоятелството, че липсата на обратно действие не може да обоснове конституционосъобразност на нормата, за периода от нейното приемане до влизане в сила на решението на Конституционния съд, нито пък да репарира вредите, претърпени от частноправните субекти, засегнати от нейното действие. Твърди, че в процеса е установено валидното осъществяване на всички предпоставки на нормата на чл. 49 от ЗЗД , тъй като Народното събрание е единствения държавен орган, натоварен да упражнява законодателни функции, за което са му предоставени и определени права, които същото е длъжно да упражнява. Сочи, че по делото е установено по 2 несъмнен начин, че вредата е причинена именно при упражняване на тези права, а съгласно трайната съдебна практика, юридическите лица носят отговорност за вредите, причинени от техни работници и служители. Навежда доводи за неоснователност на твърденията, че отговорността на Държавата, предвидена в чл. 7 от Конституцията може да бъде реализирана единствено по реда на ЗОДОВ, тъй като съгласно съдебната практика, при липса на специален иск по ЗОДОВ същата може да бъде реализирана по реда на чл. 49 от ЗЗД. Поддържа, че приемането на противоконституционни правни норми е по естеството си противоправно поведение, тъй като при упражняване на своята дейност народните представители следва винаги да съобразяват върховния закон - Конституцията, като не приемат закони, които й противоречат директно. Счита, че противоправността на поведението на ответника се изразява както в съзнателното приемане на правни норми, които противоречат директно на Конституцията, така и в отказа на народните представители за изпълнят задължението си по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд за уреждане на последиците от обявения за противоконституционен закон.

Въззиваемата страна Държавата, чрез министъра на финансите оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено.

Поддържа, че вътрешното ни законодателство не предвижда ангажиране на отговорността на Държавата, за осъществявана от Народното събрание законодателна дейност, както и специален ред и орган, който да е натоварен да урежда последиците от обявената за противоконституционна законодателна дейност.

Навежда съображения, че вътрешното ни законодателство не предвижда възможност за ангажиране отговорността на народните представители за осъществена противоконституционна законодателна дейност, нито по реда на изчерпателно изброените хипотези на ЗОДОВ, нито по реда на чл. 49 от ЗЗД .

Излага, че спецификата на законодателната дейност изключва възможността прогласяването на противоконституционността на всеки един отделен законодателен акт да бъде възприемано като осъществяване на гражданскоправен деликт от страна на народните представители по 3 отношенията на частноправните субекти, към които същият е адресиран.

Счита, за недопустимо подвеждането на законодателната дейност под нормите на общите правила на деликта в гражданското право, нито за възприемане на Държавата, като възложител на работа на народните представители.

Твърди, че Държавата не се явява възложител на държавни функции по смисъла на чл. 49 от ЗЗД , предвид конституционно установената форма на народно представителство, прекия избор на народните представители от избирателите и нормата на чл. 62 от Конституцията. Оспорва доводите, че приемането на противоконституционен законодателен акт представлява противоправно деяние, както и че нормата на чл. 35а от ЗЕВИ е противоконституционна от момента на нейното приемане. Счита, че ако се възприеме тезата на ищеца, то съдът ще изземе компетентността на Конституционния съд, който е единствено компетентния орган за произнасяне по конституционосъобразността на нормативните актове.

Изтъква, че съгласно трайната и непротиворечива практика на Конституционния съд, действието на обявения за противоконституционен закон се преустановява от момента на влизане в сила на решението за нейното прогласяване, което няма обратно действие. Поддържа, че до момента на влизане в сила на решението, законът продължава да поражда правно действие, да се прилага и да урежда обществените отношения, за което се позовава на съдебна практика. Навежда доводи за липса на противоправно деяние съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията , тъй като упражняването на законодателна власт не може да бъде противоправно действие. Излага разбирането, че е необосновано твърдението, за противоправно бездействие на Народното събрание, досежно уреждане на последиците от обявените за противоконституционни правни норми с доводите, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд има диспозитивен характер, а не въвежда задължение за Народното събрание.

Съдът, като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Не се спори между страните по делото, а и от доказателствата се установява, че „УП България 12“ ЕООД е собственик на вятърна централа за 4 производство на електроенергия, находяща се в землището на гр. ***, местност „Пролезки път“, както и че за изкупуване на електрическата енергия произведена от възобновяемите енергийни източници, дружеството е сключило договор № 136/20.04.2010 г. с „Е.ОН България Продажби“ АД, преименувано на „Енерго –Про Мрежи“ АД със срок на действие 15 години.

По силата на договора „Е.ОН България Продажби“ АД се задължава да изкупува цялото количество активна електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници от „УП България 12“ ЕООД по преференциални цени и при условия, определени с него.

Не се спори между страните, а и от доказателствата се установява, че таксите, удържани на основание чл. 35б от ЗЕВИ върху цената на произведената от „УП България 12“ ЕООД и изкупена електроенергия за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. са общо в размер на 107 418, 68 лв., както и че всички такси за производство на ел. енергия съгласно чл. 35б ЗЕВИ за периода от 01.01.2014 до 10.08.2014 г. са преведени към ДКЕВР, след което са прехвърлени към централния бюджет.

При горните данни, въззивният съд намира следното:

С § 6, т. 2 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. в глава четвърта на Закона за енергията от възобновяеми източници е създаден нов раздел V с членове 35а35в. В чл. 35а, ал. 1 е предвидено, че за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 без данъка върху добавената стойност, съобразно количеството на електрическата енергия, изкупена от обществения доставчик и от крайните снабдители по чл. 31, ал. 5.

Според ал. 3 на същата разпореба, задължени за заплащане на таксата са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, а съгласно чл. 35б, ал. 1 от ЗЕВИ , таксата по чл. 35а се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, като лицата, задължени да я удържат и внасят, подават тримесечна справка по образец, утвърден от КЕВР за дължимата такса за съответния период /ал. 2/ в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася /ал. 3/, а дължимата такса се внася в държавния бюджет в срока на подаване на 5 справката по ал. 3.

С решение № 13 от 31 юли 2014 г. по конституционно дело № 1 от 2014 г. /обн. ДВ. бр. 65 от 6.08.2014 г./ са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /ДВ, бр. 109 от 2013 г./, с които са създадени чл.

35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1 , 2 и 3 и чл. 73, ал.

1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. Съобразно чл. 151, ал. 2, изр. второ от Конституцията , решението е влязло в сила на 10.08.2014 г. – три дни след обнародването му в Държавен вестник.

По делото е установено, че през исковия период от 1.01.2014 г. до 09.08.2014 г. върху цената на произведената от „УП България 12“ ЕООД и изкупена от „Енерго – Про Продажби“ АД електрическа енергия е начислена дължимата такса по чл. 35а от ЗЕВИ в размер общо на 107 418, 68 лв. Сумите са преведени по сметката на регулаторния орган – КЕВР, откъдето те са преведени по сметка на централния републикански бюджет, съгласно инструкциите на Министерството на финансите и Българската народна банка.

В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 634 от 12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г., Т. К., І т. о. на ВКС е прието, по аргумент от § 2 от преходните разп. на ЗДТ , че таксата, събирана на основание чл. 35а от ЗЕВИ е извън приложното поле на чл. 4 от ЗДТ , както и че нормата на чл. 4б от ЗДТ не е приложима за всички публични държавни вземания, квалифицирани като държавни такси. Обоснован е извод, че процесните вземания са изключени и от приложното поле на ДОПК, като се изхожда от съдържанието на правоотношенията, които кодексът регулира: уредба на производствата по установяване задължения от данъци и задължителни осигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране на публични вземания, възложени на органите по приходите и публичните изпълнители. Съобразено е, че НАП не е натоварена със събиране на таксите п о чл. 35а от ЗЕВИ, нито законът урежда отделна компетентност относно връщането им, каквато не е предвидена и в полза на друг административен орган, и от която да произтича задължението му да се произнесе с индивидуален административен акт, по смисъла на чл. 21 от АПК, чийто изричен или мълчалив отказ за произнасяне по искането за връщане да се 6 обжалва по реда на чл. 197 и сл. АПК . Изложено е, че липсата на специален ред за събиране на платеното, на основание противоконституционната законова разпоредба на чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ , предпоставя допустимост на претендирането му по общия гражданскоправен ред, доколкото с обявяване противоконституционността на нормата, вземането се лишава от характеристиката "публично държавно вземане". По изложените съображения въззивният съд намира иска за допустим.