Определение № 1549 от 01.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1549 гр. София, 01.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Зоя Атанасова Частно касационно гражданско дело № 20238003102855 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена частна касационна жалба от Е. А. К., Д. А. К., А. Д. К., всички чрез адв. доц.д-р Г. Г. срещу определение № 682/13.03.2023 г. по гр.дело № 430/2023 г. на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение жалбата на ищците Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. срещу определение № 11009/02.11.2022 г. по гр.дело № 7400/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която съдът е прекратил производството по делото в частта по насочен евентуален иск от ищците срещу Република България, представлявана по реда на чл.31 ГПК от министъра на финансите. В частната жалба са изложени доводи за нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Поддържат се и основания за неправилност на определението, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на Софийски градски съд за продължаване на процесуалните действия по предявените от жалбоподателите искове.

Изложението на жалбоподателите е част от съдържанието на частната жалба. Поставени са следните правни въпроси, за които жалбоподателите считат, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1,2 и т.3 ГПК: 1. Порочно ли е определение на първоинстанционния съд, с което повторно се прекратява производството по делото по отношение на един от ответниците, след като веднъж вече е бил отменен негов акт в същия смисъл, включително без преди това да са изпълнени указанията на въззивната инстанция?

2. Разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ изключва ли възможността, при предявен иск на основание чл.4,пар.3 от Договора за Европейския съюз/ДЕС/, да бъдат процесуално 1 легитимирани/вкл.при условието на евентуалност/ и ангажирана едновременно отговорността на държавата, респективно съответните държавни органи, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда се претендира, доколкото закона обуславя основателността на предявения иск само от материалноправната отговорност на конкретния орган, конституиран като ответник, а не на държавата като цяло, така че ако се установи отговорността да е на друг държавен орган, то искът да бъде отхвърлен като неоснователен? 3. По какъв процесуален ред следва да се разглежда производството по настоящото дело, доколкото първоначалното дело гр.дело № 549/2015 г. на Пазарджишки окръжен съд и определянето подсъдността на спора, включително от състав на ВКС е извършено съобразно правилата на ГПК, а настоящото гражданско дело № 7400/2021 г. на СГС се движи по правилата на ЗОДОВ, при положение, че окончателния акт за определяне подсъдността – определение № 196/26.05.2021 г. по ч.гр.дело № 156/2018 г. на ВКС, IV г.о. и процесните актове на САС и СГС са постановени при действието на една и съща законодателна уредба? Жалбоподателите поддържат и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

В частната жалба е формулирано искане за преюдициално запитване по чл.628 и сл.ГПК по следните въпроси: 1. Разпоредбата на чл.4,пар.3 от Договора за Европейския съюз допуска ли възможност за държава-членка при уреждане с вътрешното си право на процесуалните правила за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС, чрез института на процесуалната субституция от категорията на суброгацията, да ангажира отговорността на съответните държавни органи, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда се претендира, като същевременно националния закон обуславя основателността на предявения иск само от материалноправната отговорност на конкретния орган, конституиран като ответник, а не на държавата като цяло? 2. При положителен отговор на първия въпрос, чл.4,пар.3 от ДЕС допуска ли възможност за държава-членка да изключи процесулното, а оттам и материалноправното ангажиране отговорността си за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС, в случаите на предявен иск срещу съответен държавен орган, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда се претендира, като изисква от потенциалните правоимащи лица да насочват претенциите си спрямо надлежен ответник, който е и материалноправно отговорен, доколкото конституирането на съответния държавен орган като страна в процеса, изключва едновременното участие на държавата като страна, но същевременно носи отговорност само за собствените си незаконосъобразни актове, действия или бездействия? 3. Допуска ли чл.4, пар.3 от ДЕС възможност за държава-членка при уреждане с вътрешното си право на процесуалните правила за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС, да предвиди различен ред за разглеждането на висящите дела-преди и след приемането на специфична правна уредба? Може ли последващият ред да бъде понеблагоприятен от първоначалния такъв, доколкото при новия не се допуска едновременно насочване на претенцията към държавата и съответно отговорния държавен орган?

2

Ответникът по частната жалба Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт И. Г. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество.

Настоящият състав на ВКС Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежни страни срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

С обжалваното въззивно определение на Апелативен съд София е оставена без уважение жалбата на ищците Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. срещу определение № 11009/02.11.2022 г. по гр.дело № 7400/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която съдът е прекратил производството по делото в частта по насочен евентуален иск от ищците срещу Република България, представлявана по реда на чл.31 ГПК от министъра на финансите.

Въззивният съд е приел, че с подадена искова молба на 08.06.2015г. и депозираните в изпълнение указанията на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК молби - уточнения ищците са изложили твърдения за допуснати от Народното събрание и Министерство на правосъдието, като органи на Република България нарушения на правото на Европейския съюз, изразяващи се в неизпълнение на задължението им за законодателна инициатива и приемане на законодателство, с което да бъде точно и в нейната цялост транспонирана Директива 2004/80/ЕО на Съвета на Европа. Посочено е, че са изложени доводи, че в резултат на нарушението всеки от ищците търпи вреди, изразяващи се в невъзможността да получат справедливо обезщетение за търпените от тях вреди от извършеното престъпление – убийство на тяхната съответно съпруга и майка.

Съдът е приел, че при така очертания предмет на делото и търсената от съда защита предявеният иск следва да бъде квалифициран като такъв за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС. Прието е, че с оглед датата на която е иницииран процеса – 08.06.2015г., разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, вр. параграф 6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ/обн. ДВ, бр. 94 от 2019г./ не е приложим закон към спора, в който смисъл са преценени за правилни оплакванията на жалбоподателите.

Прието е, че в постоянната практика на Съда на ЕС се признава закрепеното в договорите на Общността, сега в Договора за ЕС, задължение на държавите членки да поправят вредите, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушение на правото на ЕС.

Посочено е, че правното основание на иска е част от правото на ЕС и в частност чл. 4, параграф 3, втора алинея от Договора за ЕС, според която държавите членки вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Последното задължение на държавите членки е изведено за първи път в практиката на Съда на ЕС с решение от 19.11.1991г. Francovich и др. С6/90, EU:С:1991:428.

Съдът е приел, че субект на нарушението, съобразно практиката на Съда на ЕС, са 3 държавите членки, доколкото именно държавите членки са субектът на правото, който е задължен съобразно горецитираната разпоредба от правото на ЕС да осигури изпълнението на задълженията, произтичащи от договорите на ЕС или актовете на институциите на съюза.

Според съда, в този смисъл и за целите на ангажиране на отговорността на държавите членки по предявен иск за обезщетение за вреди от нарушение правото на съюза именно за държавата е отговорността да поправи вредите от нарушението, независимо дали в основата на нарушението е орган на законодателната, изпълнителната или съдебната власт. Посочил е, че в последния смисъл са разрешенията, дадени с решение от 05.03.1996г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, С -46/93 и С -48/93, EU:C:1996:79, и решение от 11.06.2015г., Berlington Hungary и др. С-98/14, EU:С:2015:386.

Съдът е приел, че с практиката на Съда на ЕС е призната и хипотеза като процесната, когато нарушението на правото на ЕС се извършва от няколко различни органи на държавна власт.

Приел е още, че в последната хипотеза всеки от органите е допринесъл за нарушението, като въпросът как ще бъде разпределена отговорността между тях – например солидарно, е прието, че следва да бъде разрешено съобразно националното право и при съблюдаване на конкретните факти по делото.

Посочено е, че практиката на Съда на ЕС е еднозначна и, че компетентните съдилища да разгледат иск за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение правото на ЕС, са националните съдилища, както и че правото на ЕС не съдържа разпоредби относно процесуалния ред, по който следва да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че с оглед на последното и принципа на процесуална автономия всяка държава членка следва да уреди с вътрешното си право процесуалните правила, по които да се развие съдебния процес, така че да бъдат гарантирани в пълна степен правата на частноправните субекти. Цитирана е практика на СЕС - решение от 30.09.2003г. Kobler С -224/01, от 15.04.2008г. Imact С -268/06 и др. Според съда при посочената автономия на държавите членки досежно уредбата на процесуалния ред за защита, за да се приеме, че последните са изпълнили задълженията си за лоялно сътрудничество, то редът трябва да гарантира спазване на основните, застъпени в практиката на съда, принципи на равностойност и на ефективност. В частност процесуалните средства за защита срещу нарушаване на правото на ЕС следва да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право, както и не следва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на ЕС.

Въззивният съд е приел, че с оглед посочената автономия на държавите членки е предоставено да преценят кой държавен орган ще ги представлява като ответник в производството по предявения иск, като с решение от 04.07.2000г. по дело Haim С-242/97 е изрично разписано правото на ЕС да не се противопоставя на това отговорността за обезщетяване на вредата, причинена на частноправния субект в резултат на мерки, които противоречат на правото на ЕС, да се носи и от публичноправния субект, който ги е приел, в допълнение на отговорността на държавата.

Прието е, че в националната ни уредба липсва ясно разписана процедура за разглеждане на 4 отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС преди приемането и влизането в сила на чл. 2в ЗОДОВ, която норма по изложените мотиви на съда не е приложима към процесния спор.