Решение № 592 от 17.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 592 гр. София, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Борис Илиев

Невин Шакирова при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20238002104716 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. К. К., подадена чрез процесуален представител адв.

И. С. против решение № 4307/31.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 705/2022г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 20208405/08.11.2021г. по гр.д. № 49942/2020г. по описа на Районен съд – София и вместо него и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.03.2014г., сключен между П. К. К. с ЕГН [ЕГН], като продавач и А. А. А. с ЕГН [ЕГН], като купувач, с който обещателят се е задължил да продаде на купувача правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в жилищна сграда № 1, вх. А, изградена в УПИ *-*, кв. 66 по плана на [населено място], Район В., м.

„***“, представляващ Ателие № 1, находящо се на втори подпокривен етаж, на кота +13.80 м., със застроена площ от 20.81 кв.м. и при граници: изток-склад 2-3, юг-коридор, западстълбище и север-двор, заедно с 4.23 кв.м. от общите части на сградата и 11.80/2700 ид.ч. от УПИ срещу поето от купувача задължение да заплати продажна цена от 25000 лева, от която купувачът е платил сумата 15000 лева, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението купувачът А. А. А. заплати на продавача П. К. К. на основание чл. 362, ал. 1 от ГПК дължимият остатък от продажната цена в размер на сумата от 10000 лева.

1

За да постанови този резултат въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответника, че с отправено едномесечно предизвестие, обективирано в нотариална покана е упражнил потестативното си право да развали предварителния договор поради неизпълнение на поетото от купувача задължение за плащане на продажната цена. За да обоснове този извод се е позовал на формираната константна съдебна практика на ВКС по въпроса за предпоставките за връчване на съобщение чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017г./, въз основа на която приел, че условията за редовност на процедурата по връчване чрез залепване на уведомление в случая не са изпълнени /при липса на данни дали се касае до еднократно посещение на връчителя, а ако са направени няколко посещения – на кои дати и в какъв интервал от време; без да е удостоверено дали са събрани сведения дали адресатът пребивава на адреса/. Приел, че волеизявлението за разваляне на процесния предварителен договор е достигнало до ищеца в хода на производството с получаване на отговор на исковата молба и приложенията към него, сред които и нотариалната покана на 20.01.2021г.

Съобразил обаче, че така доставеното волеизявление не е породило действие, тъй като към момента на достигането му до купувача всички негови задължения по предварителния договор, с падеж на последната междинна вноска 30.12.2014г., вече са били изпълнени към 05.03.2019г.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: ограничен ли е съдът от предмета на делото и обема на дължимата защита, определен от страните и дължи ли произнасяне на решението по правен спор в рамките на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение?

Отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, съдържаща се в Решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г., II ГО; Решение № 23 от 02.02.2016г. по гр.д. № 4553/2015г., IV ГО; Решение № 58 от 12.05.2014г. по гр.д. № 7025/2013г., II ГО;

Решение № 176 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1281/2010г., III ГО и др. В тази практика е разяснено, че според принципа на диспозитивното начало /чл. 6 от ГПК/, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. Според това правило, съдът не правораздава по своя инициатива. Той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна с искане за защита на накърнено или застрашено субективно право. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. Принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника. Съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му. Съдът не е длъжен да напътва и ищеца към определено изменение на основанието на иска, макар в хода на производството това да изглежда необходимо с оглед на събраните доказателства /ТР № 106 от 7.IX.1967г. по гр.д. № 75/1967г. на ОСГК на ВКС/.

Или, диспозитивното начало задължава съдът да даде защита тогава, дотолкова и до когато защита се иска от заинтересованата страна и забранява съдът да образува служебно 2 производство, повече от онова, за което е сезиран, както и да продължава делото след като е десезиран.

По силата на чл. 7 от ГПК съдът предприема служебно необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото, следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Проявление на принципа на служебното начало са задълженията на съда по чл. 129, чл. 130, чл. 140, чл. 146 от ГПК и др., произтичащи от основното положение по чл. 2 от ГПК.

Недопустимо е съдът по свой почин да променя параметрите на предмета на правния спор или обема и вида на търсената защита. Взаимодействието между принципа на диспозитивното начало и принципа на служебното начало в гражданския процес се осъществява при точно ограничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало. Правомощията на решаващия съд са лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по твърдение/насрещно твърдение, съответно искане, които не са заявени или са различни от заявеното съставлява съществено процесуално нарушение, което според тежестта му може да обуслови неправилност, респ. процесуална недопустимост на обжалваното решение. Балансираното приложение на принципа на диспозитивното начало и този на служебното начало в процеса се проявява в задължението на съда единствено в рамките на определения от страните предмет на делото, да съдейства на страните за разкриване на обективната истина чрез способстване за изясняване на делото от фактическа и правна страна, но задължението за съдействие не може да надхвърля предмета на делото и не се разпростира по отношение на незаявени твърдения и възражения от страните, свързани с основателността на предявения иск, извън онези, които касаят надлежното упражняване правото на иск /арг. чл. 130 от ГПК/.

Изхождайки от това значение на ръководните правни норми на гражданския процес, в практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува и не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведени възражения и да изненада страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения; служебното начало не може да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, свързани с основателността на предявения иск; при положение, че по спорен въпрос по делото са ангажирани доказателства, съдът не може процесуално да изненада страните, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях; съгласно разпоредбата на чл.

153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези 3 факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Съдът не може да се произнася нито по ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелства, за които между страните не съществува спор /по гр.д. № 2479/2019г., IV ГО/; съдът трябва да изгради изводите си въз основа на факти, които страните са имали възможност да обсъдят /по т.д. № 741/2009г., I ТО/; съдът не може да обсъжда факт, чийто правни последици не се претендират от страната и да прави от него доказателствени изводи /по гр.д. № 1163/2010г., IV ГО/; когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то е разгледан непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало /по гр.д. № 14/2013г., II ГО/; при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства, които не са събрани по делото /по гр.д. № 7025/2013г., II ГО/; за да признае или отрече правото съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и обстоятелства, които ищецът счита, че имат значение за възникването, променянето или прекратяването му /по гр.д. № 1532/2010г., IV ГО/.

Настоящият съдебен състав на ВКС споделя изцяло така даденото в практиката разрешение по касационния въпрос.

Въззивният съд се е отклонил от тази практика на ВКС и е постановил решението си в противоречие с отговора на касационния въпрос.

По касационните основания:

Касаторът П. К. К., чрез процесуален представител адв. И. С. излага доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения конститутивен иск, без да зачете направеното от него правопогасяващо възражение, че договорът е развален. Съдът не е съобразил, че това възражение, нито връчването на нотариалната покана не е оспорено от ищеца. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 20 от ЗЗД при тълкуване разпоредбите на договора – при фиксирани по размер и падеж вноски за изплащане на уговорената продажна цена не е отчел, че към крайната дата, определена за сключване на окончателен договор не е била платена сумата от 3500 лв., а едва на 05.03.2019г. купувачът превел на продавача този остатък. Поддържа също, че въззивният съд е пренебрегнал обвързващата материална доказателствена сила на нотариалното удостоверяване по връчване на нотариалната покана, в която връзка се позовава на допуснато нарушение на чл. 179 от ГПК, на чл. 193 от ГПК, на чл. 236, ал. 2 от ГПК, както и на превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 47 от ГПК /в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017г./.

Ответникът по касация А. А. А., чрез процесуален представител адв. П. Р. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в 4 съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: