Решение № 198 от 27.02.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 198 гр. Варна, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Диана К. Стоянова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело № 20243100500032 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 88775/27.11.2023г., подадена от Г. Г. Д., чрез адв. Л. Г. от САК срещу Решение № 3772/21.11.2023г., постановено по гр.д. № 6175/2023г. по описа на ВРС, 7-ми състав, с което е отхвърлен предявеният иск, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК отрицателен установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника следните суми, за които е издаден изпълнителен лист от 12.08.2015г. по ч.гр.д. № 3882/2015 по описа на Районен съд – Варна: сумата от 615 лв., представляваща главница по договор за кредит от 13.09.2010 г., ведно със законната лихва от 506.10 лв. за периода от 07.04.2015г. до 16.05.2023г. върху главницата; за сумата от 404.03 лв., представляваща договорна лихва за периода от 14.09.2010г. до 06.12.2013 г., както и сумата от 25 лв., представляваща разноски по делото.

Процесуалният представител на въззивника развива доводи, че 1 първоинстанционното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което подлежи на отмяна.

За неправилно се счита приетото от съда, че по изпълнителното дело регулярно са подавани молби за извършване на изпълнителни действия, както и са постъпвали суми. Молбите (от 25.07.2017г. и 10.02.2022г.) и постъпилите суми се отнасяли за другия длъжник по делото и са могли да прекъснат давността само за него. Посочва, че молбите са бланкетни и по тях не са заплатени дължимите авансови такси, затова не били в състояние да прекъснат давността. Излага, че с молбата от 10.02.2022г. е поискано насрочване на опис на движимите вещи в дома на длъжниците, което обаче също не било в състояние да прекъсне давността, тъй като не съставлявало изпълнителен способ, а техническа дейност по подготовка на извършване на същинското изпълнително действие. Същевременно нямало данни опис да е насрочван или извършван и да е платена таксата по ТТРЗЧСИ за него. В този смисъл посочва редица решения. Счита, че невалидните и незаконосъобразни процесуални действия не могат да доведат до благоприятни материалноправни последици за упражняващия тези действия. Застъпва становището, че изпълнителните действия, поискани или предприети след настъпването на перемпция, не са годи да прекъснат давността. Намира, че след изтичането на срока за перемпция, изпълнителното дело се прекратява и вече по него не могат да се извършват каквито и да е валидни изпълнителни действия. Затова приема, че давността започва да тече от последното по време валидно изпълнително действие преди настъпването на перемпция. Не споделя тезата, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител следва да изпълни искането и това на свой ред прекъсва давността, като единствено следвало да образува новото искане в отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Излага, че процесуалното правоотношение по изпълнителното дело следва да се счита за прекратено едва с влизане в сила на постановлението за прекратяване и в случай, че се приеме, че съдебният изпълнител е длъжен служебно да образува ново изпълнително дело, преди да е влязло в сила постановлението за прекратяване, би означавало, че изпълнителният лист ще бъде изпълнително основание по две паралелно действащи изпълнителни дела. Това разбиране се сочи за недопустимо от процесуална гледна точка и като застрашаващо правната сигурност.

2

Излага, че молбата за образуване на изпълнително дело следва да съдържа реквизитите на чл. 129 от ГПК, като тя била в нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК и чл. 128 от ГПК, тъй като не е посочено в нея в какво се състои искането, както и липсвали заплатена нова такса за образуване на изпълнително дело и представено пълномощно на процесуалния представител. Счита, че молбата, която се подава по старото перемирано дело не може да се счете като молба за образуване на ново изпълнително дело, тъй като такова искане в нея не било обективирано.

Твърди, че доколкото с настъпването на перемпцията е налице забрана да се извършват последващи изпълнителни действия, то предприетите такива, не са валидни и се обезсилват по право, поради което и не могат да доведат до прекъсване на давността. В подкрепа на това становище посочва чл. 433, ал. 3 от ГПК и т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които за съдебния изпълнител съществувало задължение служебно да вдигне наложените възбрани и запори при прекратяване на принудителното изпълнение.

Посочва, че прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Излага, че съгласно Решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г., г.к., ІV г.о. на ВКС валидно е това изпълнително действие, което е било поискано съобразно правилото на чл. 426, ал. 2 от ГПК или чл. 18 от ЗЧСИ. Изразява становище, че за да се прекъсне давността изпълнителното действие трябва да бъде годно основание за събиране на вземането, а сочените в случая действия били предприети в прекратено по силата на закона изпълнително производство, поради което били без правно значение. Счита, че взискателят по изпълнителното дело следва да бъде активната страна и след перемираното на изпълнителното си дело да образува ново, за да може да се ползва от благоприятното за него прекъсване на давността. Обобщава, че всички предприети изпълнителни действия след последното валидно такова от 02.09.2015г. и след настъпването на перемпцията на 02.09.2017г. са невалидни и не притежават правно значение.

При условията на евентуалност, моли да се приеме, че погасителната давност е изтекла в хода на процеса.

3

Моли за отмяна на решението и за уважаване на иска, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който оспорва въззивната жалба и моли за решение, с което да бъде потвърден първоинстанционният съдебен акт като правилен и законосъобразен. Счита, че при постановяване на решението си ВРС е взел предвид всички твърдения на двете страни, обсъдил е всички възраженията, разпределил е доказателствената тежест и изчерпателно е обсъдил събраните доказателства. Въззиваемата страна намира, че първоинстанционният съд е обсъдил всички действия, извършени по изпълнителното дело и е проследил движението му, като е установил, както поисканите, така и извършените от съдебния изпълнител действия. От приложеното изпълнително дело било видно, че с молбата за образуване (на 02.09.2015г.) било отправено искане до ЧСИ за прилагане на конкретни принудителни действия по отношение на всички задължени лица.

Впоследствие с нова молба от 25.07.2017г. било поискано налагане на запор върху откритите банкови сметки на длъжниците и със запорно съобщение от 04.06.2018г. бил наложен такъв запор на банковите сметки на ищеца. Отчетен бил и периодът, през който давностните срокове не са текли – 13.03.2020г. 20.05.2020г. Излага се, че на 10.02.2022г. взискателят е депозирал нова молба с искане за предприемане на принудителни действия. Въззиваемата страна изразява становище, че при процесуалната активност на кредитора, който е поддържал висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, не следва същият да бъде санкциониран с обявяване на вземането му за погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния изпълнител или безуспешност на посочения изпълнителен способ. Счита, че в настоящия случай взискателят е имал редовно поискани принудителни действия спрямо въззивника в изпълнителното производство, изпълнени от съдебния изпълнител.

Претендира разноски за двете инстанции и прави възражение за прекомерност спрямо претендираните от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение.

Страните не са направили искания по доказателствата.

4

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД разгледа съдържащите се в жалбата оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК проверява обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено следното :

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК.

Съгласно цитираната разпоредба, длъжникът може да оспори чрез иск изпълнението, като този иск може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

За да бъде уважен предявеният иск, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване твърдените от него обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното основание, които да водят до погасяване на възможността вземането, предмет на това изпълнително основание, да се събира принудително, в настоящия случай, съгласно въведените факти – перемиране на изпълнителното производство и изтекла пълна 5-годишна давност от датата на последно извършеното изпълнително действие.

Не спори между страните по образуваното гр.д. № 6175/2023г. по описа 5 на ВРС, че въз основа на издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3882/2015г. по описа на ВРС и заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК № 1960/08.04.2015г. по молба с вх. № 1728 от 02.09.2015г. е образувано изп.д. № 973/2015г. по описа на ЧСИ рег. № 719 с взискател „ЕОС Матрикс“ ЕООД и длъжник А.В.Р. и Г. Г. Р. (ищцата в настоящото производство) за сумите по посочения по-горе изпълнителен лист, изд. по ч.гр.д. № 3882/2015г. по описа на ВРС.

На 25.07.2017г. взискателят депозира по изпълнителното дело молба с вх. № 1767, с искане за налагане на запор на банковите сметки и движимите вещи и възбрана на недвижимите имоти на длъжниците, като бъде насрочен опис на същите.

На 31.05.2018г. съдебният изпълнител разпорежда налагане на запор на банковата сметка на длъжника Г. Г. Р. в РайфайзенБанк (България) ЕАД след извършена справка в Регистъра на банковите сметки и сейфове. На 04.06.2018г. до РайфайзенБанк (България) ЕАД е изпратено запорно съобщение с изх. № 5112/04.06.2018г.

На 10.02.2022г. взискателят депозира по делото молба с искане за извършване на запор върху банкови сметки и трудови и други доходи на длъжниците по делото, както и възбрана и опис на недвижимо и движимо имущество в дома на длъжниците. Съдебният изпълнител не е предприемал действия във връзка с исканията на взискателя, вкл. и до настоящия момент.

В хипотезата на висящ изпълнителен процес, предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица прекратяване на изпълнителния процес (чл.433, ал.1, т.7 ГПК). Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение.