Определение № 553 от 18.02.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно наказателно дело 1107/2025
- Вид
- Определение № 553
- Подписан
- 18.02.2025
- В сила
- 18.02.2025
- Състав
- Александра Йорданова, Стоян Михов, Десислава Петрова Генова
Цитирани разпоредби
- чл. 209, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 246 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 246, ал. 2 и ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 246, ал. 2 и ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1, т. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1, т. 6 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 345, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 553 гр. София, 18.02.2025 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IX ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Александра Йорданова
Членове:
Стоян Михов
Десислава П. Генова като разгледа докладваното от Стоян Михов Въззивно частно наказателно дело № 20251100601107 по описа за 2025 година
Производството е по реда на гл. 22 НПК.
В Софийски градски съд е депозирана частна жалба от адв. П.-М.-Б.защитник на подсъдимия С. П. П. срещу протоколно определение от 29.01.2025 година на СРС, НО, 105 състав по НОХД № 18311/2024 година в частта, с което е оставено без уважение искането на защитника за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, поради допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до ограничаване правото на защита на обвиняемото лице, както и в частта, с която е потвърдена мярката за неотклонение на подсъдимия задържане под стража.
В жалбата се оспорват изводите на първоинстанционния съд за липсата на допуснати процесуални нарушения, обосноваващи връщане на делото в предсъдебна фаза, както и за липсата на основания за смекчаване на изпъляваната спрямо подсъдимото лице мярка за неотклонение.
Поддържа се, че в обвинителния акт е налице противоречие по отношение на фактически данни, касаещи телефонен номер +****, по отношение на който прокурорът едновременно твърди, че е собственост на обвиняемия, но същеверменно с това и на друго лице-чужд гражданин. По отношение на същия в обвинителния акт се твърдяло, че визираният телефонен номер е бил използван за поддържане на заблуждение, в който 1 смисъл по отношение на този факт, според защитника, е следвало да бъде налице яснота в изложението на фактите. Наред с това се сочи, че в обвинителния акт не бил посочен начинът, по който подсъдимият се е сдобил с телефонния номер, използван за въвеждане в заблуждение на пострадалото лице. Не било посочено защо и как прокурора поддържа, че именно подсъдимият е ползвател на визирания телефонен номер, още повече, че било установено, че същият не е собственик на последния.
В частната жалба се оспорват изводите на първата инстанция досежно наличието на основания за продължаване действието на мярката за неотклонение задържане под стража. Поддържа се, че продължителността на задържането не съотвества на обществената опасност на дееца и деянието. В тази насока се акцентира на представени пред първоинстанционния съд документи относно адрес, на който обвиняемият пребивава,а като несъстоятелни се поддържат доводите на съда, че мярка за неотклонение домашен арест няма да възпрепятства подсъдимия да извърши престъпление.
По отношение опаността от извършване на престъпление се сочи, че осъжданията на лицето са в значително отдалечен период, а по отношение на висящите производства дейста презумпция за невиновност.
Предвид развитите доводи защитникът претендира отмяна на първоинстанционното определение и връщане делото на прокурора както и изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия от задържане под стража в по-лека такава.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки материалите по делото, намери, че жалбата е процесуално допустима-подадена от защитник на подсъдимото лице срещу съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на гл. 22 НПК от Софийски градски съд и в установения за това срок.
При разглеждане по същество на жалбата, настоящият съд счита същата за неоснователна, а първоинстанционното определение в обжалваните части е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Подсъдимият С. П. П. е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК за това, че на 05.02.2023 година в гр. София, с цел да набави за себе си имотна облага възбудил заблужение у П.М.Н., че възнамерява да се задължи по договор за продажба на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, като в резултат на 06.02.2023 година Н. се 2 разпоредил посредством сметка на Н.Я.Ч.-Н.а със сума от 693,16 лв. и с това П. причинил на П.М.Н. имотна вреда в размер на 693,16 лева.
Извършвайки на собствено основание проверка на съдържанието на внесения обвинителен акт за съотвествие с изискванията на чл. 246, ал. 2 и ал.
3 НПК през призмата на ТР № 2/2002 година на ОСНК на ВКС, настоящата инстанция констатира, че обвинителният акт отговаря на изисвканията на посочените процесуални норми и е годен да очертае рамките на обвинението и предмета на доказване по делото, като липсва противоречие или неяснота в обвинителната теза, както правилно е приел първоинстанционния съд.
Посоченият процесуален акт е очертал с необходимата яснота и конкретика обстоятелствата, включени в главния факт на процеса, съобразно изисвканията на чл. 246, ал. 2 НПК, чрез посочване на престъплението от гледна точка на изпълнително деяние, дата, място и начин на извършване, участието на обвиняемия в него, и данните за личността му, включително пострадалото лице и размера на причинената вреда. Спазени са изискванията и на чл. 3 по чл. 246 НПК, в който смисъл по отношение на изискванията на процесуалния закон към държавното обвинение и произнасянето на първоинстанционния съд не може да се отправи упрек за нарушение на закона.
От гледна точка на механизма на изпълнително деяние от страна на прокурора във фактическите рамки не е необходимо да се излагат фактически твърдения за начина, по който подсъдимият се е снабдил с използвания инкриминиран телефоннен номер, на който се сочи, че титуляр е лицеразлично от подсъдимия. Кой е титуляр на телефонния номер и начинът, по който подсъдимият се е снабдил със същия не е съставомерен елемент от състава на престъплението, за кото подсъдимият е предаден на съд. С оглед състава на инкриминираното престъпление съществен от гледна точка на съдържанието на обвинителния акт факт е не чия собственост е мобилният номер, а кое лице е използвало същия, за да възбуди заблужение у пострадалото лице. В тази насока прокурорът твърди, че именно подсъдимият е използвал визирания телефонен номер, за да формира в телефонен разговор с пострадалия Н. неверни представи и да го мотивира да се разпореди с парична сума, вследствие на което му е причинена имотна вреда. При това положение от гледна точка на начина на формиране на заблуждение и 3 участието на обвиняемия в същото обвинителния акт не страда от порок, водещ до неяснота. Не е ограничаващо правото на защита на подсъдимия и основание за връщане на делото в предсъдебна фаза несъотвествието в твърденията на прокурора, че телефонен номер+**** е едновременно собственост на обвиняемия, но същевременно с това и на друго лице-чужд гражданин. Това противоречие във фактическите рамки на обвинителния акт няма отношение към съставомерните от гледна точка на обвинението елементи, тъй като нито има отношение към възбуждане на заблуждение у пострадалия, нито към акта на разпореждане с негово имущество, което му е причинило имотна вреда. Използването на визирния номер във връзка с престъпната деятелност би имал отношение, ако на обвиняемия бе предявено обвинение като изпълнително деяние освен за възбуждане, но и за поддържане на заблуждение у пострадалия, каквото обвинение спрямо подсъдимия С. П.
П. не е налице. При това положение и несъотвествието във фактологията в тази част не води до ограничаване правото на защита на обвиняемия, тъй като същият не е необходимо да се защитава срещу несъставомерни факти, тъй като същите не пораждат наказателната му отговорност, нито пък имат отношение към реализирането на същата.
При това положение правните изводи на първата инстанция конкретно оспорени от защитника в частната жалба, а и в останалата част по въпроса на чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК са обосновани, което е довело до правилно приложение на процесуалния закон и законосъобразен отказ да се прекрати съдебното производство и делото да се върне на прокурора на осн. чл. 249, ал.
2, вр. ал. 1, вр. чл 248, ал. 1, т. 3 НПК.
По отношение на въпроса по чл. 248, ал. 1, т. 6 НПК районен съд законосъобразно е отказал изменение на мяката за неотклонение от задържане под стража в по-лека такава. Този извод въззивната инстанция формира на база самостоятелна преценка на съдържащите се в досъдебното производство данни, при най-общия прочит на които, за целите на мерките за неотклонение, може да се формира подозрение за вероятна съпричастност на подсъдимия към твърдяно престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. На следващо място данните по делото сочат, че продължава да е налице реален риск от извършване на престъпление, в случай на мярка за неотклонение, различна от задържане под стража, тъй като се устаноява, че подсъдимото лице е осъждано, включително 4 на ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което очеивдно не е въздействало предупредително и превъзпитателно спрямо личността на П.. В този смисъл риск от извърпване на престъпление е налице, като изтеклият срок на задържане считано от 22.10.2024 година към настоящия момент не се явява неразумен с оглед активността на органите на досъдебно производство, а и на първоинстанционния съд към приоритетно разглеждане на производства, по които е налице задържан обвиняем/подсъдим. Предвид представените в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства досежно адрес на пребиваване на подсъдимия, настоящият състав приема, че рискът от укриване при новоустановените фактически данни е по-скоро предполагаем към настоящия момент, а не реален, какъвто е бил към първоначалния момент на задържане на подсъдимия. Но при наличието на обосновано подозрение и риск от претсъпление, интензитетът на който не е намалял по начин, който да дефинира задържането под стража като непропорционално на продължителността на задържане или обществената опасност на дееца, то към настоящия момент продължаващото задържане се явява законно.
По изложените съображения определението на първоинстанционния съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Воден от изложените мотиви и на основание чл. 345, ал. 1 НПК, СГС ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 29.01.2025 година на СРС, НО, 105 състав по НОХД № 18311/2024 година в частта, в която е оставено без уважение искането на защитника за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, поради допуснати съществени отстраними процесуални нарушения, водещи до ограничаване правото на защита на обвиняемото лице, както и в частта,в която е потвърдена мярката за неотклонение на подсъдимия С. П. П., ЕГН ********** задържане под стража.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
5
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
6