Определение № 12993 от 19.03.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 12993 гр. София, 19.03.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 38 СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР СТ. КЪНЕВ Гражданско дело № 20241110161300 по описа за 2024 година

Ищецът С. Й. С. твърди, че на дата 21.03.2024 г. след извършена справка в ЦКР, поддържан от БНБ, ищецът констатирал, че ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подава към регистъра данни за кредитно задължение в размер на 1168 лева към дата 11.03.2024 г. с идентификатор – 1122011, като в резултат на това, на дата 16.09.2024 г. е било подадено към кредитора заявление на основание чл. 24, ал. 1 от Наредба № 22 от дата 16.07.2009 г. на БНБ, с искане за заличаване на подаваната към регистъра информация от финансовата институция.

Поддържа, че на 19.09.2024 г. бил получен отговор от кредитора, в който се посочва, че задължението произтича от Договор за паричен заем № 122830 от 30.04.2017 г., сключен между С. Й. С. и „Сити кеш“ ООД, както и че същото към дата 19.09.2024 г. възлиза в размер на 1235,66 лева. Сочи, че в допълнение с писмото било извършено връчване на уведомление за извършена цесия от 10.12.2019 г. между цедента „Сити кеш“ ООД и цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на който последното дружество е придобило вземането по горепосочения договор за кредит в размер на 834,00 лева.

Изтъква, че посочените обстоятелства са видни от приложените по делото: справка от ЦКР от 21.03.2024 г., Заявление от 19.09.2024 г., отговор на заявлението от 19.09.2024 г., както и уведомление за извършена цесия.

Сочи, че в решението по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., е прието, че приложима по отношение на задължението за главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Изтъква, че от 31.05.2018г.. когато е направено последното плащане по кредита, което съгласно чл. 116. буква а! от ЗЗД се приема като признаване на задължението и от която дата започва да тече нова 5годишна лавност до датата на предявяване на настоящата искова молба е изтекъл период от повече от 6 години. Поддържа, че посоченото обстоятелство е видно и от 1 приложения към настоящата молба погасителен план към договора за кредит, в който са отбелязани датите и размерите на направените плащания по него.

Поддържа, че ищецът има правен интерес от предявяването на процесния отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 110 от ЗЗД, доколкото е налице засягане на правната му сфера - вписване в ЦКР на активно задължение на негово име, което отразява неговата задлъжнялост и възпрепятства кредитирането му от други институции, както и отказа на кредитора да отпише дълга от Централния кредитен регистър, в това число и извършваните от кредитора действия по събиране на дълга. Счита, че отрицателният установителен иск е пътят, по който задължението му би било признато за погасено по давност, доколкото ако клиент оспори по съдебен ред данни, които се съдържат за него в ЦКР, институцията, която е въвела данните в регистъра следва да подаде информация за влязлото в сила съдебно решение по спора.

Сочи, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит. Счита, че така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал, 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Заявява, че предвид недействителността на Договора за паричен заем № 122830 от 30.04.2017г. липсва действително облигационно правоотношение, въз основа на което 'АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД да изисква от ищеца заплащане на горепосочените суми. Заявява, че клаузите на чл. 8 във връзка с чл. 6, ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка.

Твърди, че изискванията, които клаузата на чл. 4 и чл. 5 от договора възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер.

Също така, твърди, че е житейски необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях.

Заявява, че, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по 2 този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Изтъква, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. Счита, че сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Ищецът твърди, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Сочи, че процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. Поддържа, че в договора е уговорен лихвен процент в размер на 40.08 % и ГПР в размер на 48.543 %, като не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Изтъква, че отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, кoятo поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи, което обуславя и недействителността на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Изтъква, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР. Счита, че търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора, като с тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 април 2008 г. да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти.

Заявява, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора, като в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Поддържа, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС, като 3 в този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета.

Изтъква, че в Решение от 21.03.2024 по дело С-714/22 на СЕС тълкуване на член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48, СЕС е посочил, че: когото в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включваш всички предвидени в член 3. буква ж) от тази директива разходи. Счита, че клаузите на чл. 8 във връзка с чл. 6, ал. 2 от договора нарушават изискванията на чл.

143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Поддържа, че така уредените клаузи от договора противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със размера на самата главница по кредита.

Също така счита, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Твърди, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, като в този смисъл са Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Изтъква, че посоченото обстоятелство аргументира нищожността на клаузата за неустойка и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Посочва, че неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

4

Заявява, че в съдебната практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави е налице, именно когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Сочи, че такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Заявява, че в настоящия случай, поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл, 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните предстации по договореното съглашение до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена облага на кредитора.

Счита, че уговорената неустойка надвишава близо 6 пъти размера на договорната лихва (възлизаща на 63.25 лв.), която се явява и възнаграждението на кредитора за сключената кредитна сделка, като в тази връзка е налице и очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по облигационното правоотношение. Изтъква, че неравностойността в насрещните престации на страните, уговорили тази неустойка, е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при което правно положение съдебната практика е категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с добрите нрави.