Решение № 42 от 23.03.2021, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Русе , 23.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на втори март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Мария Велкова

Галина Магардичиян

Боян Войков при участието на секретаря Вероника Якимова като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело № 20214500500035 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от "РПС-РУСЕ-ПЪБЛИК СЪРВИСИЗ" ЕООД, ЕИК: 827219300, със седалище и адрес на управление гр. Русе, бул.

„Липник“ № 133, вх. А, чрез адв. К.К. от АК – Русе, със съдебен адрес гр.

Русе, ул. „Александровска“ № 80, против Решение № 260489/30.11.2020 г. по гр.д. № 1198/2020 г. на РС – Русе, с което дружеството е било осъдено да заплати на Община Русе сумата от 14 803,48 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.02.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.

Жалбоподателят излага твърдения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд уважил предявения осъдителен иск, позовавайки се единствено на влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 522/2017 г. на РС – Русе. Доказателствената сила на мотивите на решението важала относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите и можела да се оборва инцидентно, за разлика от силата на пресъдено нещо. В този смисъл било Решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г., IV г.о. на ВКС, според което мотивите на решението съдържат 1 редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползват със задължителна сила по отношение на тези факти и доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени средства. В този смисъл била и гражданскопроцесуалната теория. Трайно установената съдебна практика признавала правото на ответника по регресен иск да прави възражения за наличност на вина у други причинители на вредата.

Пострадалият Й.Ц.С. паднал на тротоар, който бил общинска собственост, като доказателства, които да опровергават това, не били събрани. Съгласно чл. 13, ал. 1 от Наредба № 4 на Общински съвет – Русе за поддържане и осигуряване на обществения ред, условията и реда за провеждане на масови обществени прояви, опазване на общественото и личното имущество и чистотата на територията на община Русе – при снеговалеж и заледяване, всички административни ръководители на учреждения, еднолични фирми, търговски дружества и домоуправители да организират своевременно и постоянно почистване на прилежащите им тротоари и работни площадки в района на обектите, за осигуряване на нормален работен процес и безопасно движение. В настоящия случай паркираните автомобили на конкретния тротоар лишило въззивника от възможността да осъществи снегопочистване.

Общината не била поставила знак, който да забранява паркирането при сняг и зимни условия. Общината не била оказала изискуемото от нея съдействие за изпълнението на договорните задължения на въззивника. Освен това по силата на чл. 13, ал. 1 от Наредба № 4 на Общински съвет – Русе задължението за снегопочистването на паркинга е било на търговското дружество, което е стопанисвало хотела. Кметът на Община Русе не бил издал предвидената в този случай съгласно чл. 13, ал. 3 от Наредба № 4.

Неизпълнението на задълженията по чл. 13, ал. 1 от Наредбата от страна на търговското дружество, стопанисващо хотел „Миления“, както и бездействието от страна на кмета на Община Русе, изразяващо се в неиздаване на заповедта, представлявало виновно противоправно поведение, довело до увреждането на С.. Издаването на заповедта по чл. 13, ал. 3 от Наредбата представлявало възлагане по смисъла на чл. 49 ЗЗД. Ако съдът приемел, че въззивникът следвало да отговаря за причинените на Й. С. вреди, то е налице съпричиняване на увреждането от страна на търговското дружество, стопанисващо хотел „Миления“, и от страна на кмета на Община Русе, което следвало да обоснове намаляването на размера на дължимото от 2 въззивника обезщетение поне с 90%. В производството по иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, при доказана вина на други лица за увреждането на пострадалия, платеното като обезщетение за неимуществени вреди би могло да се намали. Моли за цялостната или частичната отмяна на обжалваното решение и за постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло или отчасти. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна Община Русе, със седалище гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6, чрез юрк. Владислав Нанов, в законоустановения двуседмичен срок е подала писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на жалбата. Въззивникът не оспорва, че с Решение № 124/20.06.2018 г. по в.гр.д.

№ 107/2018 г. на ВтАС е било потвърдено Решение № 6/05.01.2018 г. по г.р.д.

№ 522/2017 г. на РОС, с което Община Русе е била осъдена да заплати на Й.

С. сумата от 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания, ведно със законната лихва от 27.01.2017 .г, както и сумата от 1 029,50 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.01.2017 г., 860 лв. адвокатско възнаграждение, 591,18 лв. разноски по делото и 860 лв. разноски за въззивната инстанция.

Така Общината е заплатила на майката на пострадалия обща сума в размер на 14 803,48 лв. Въззивникът не оспорва обстоятелството, че на 01.06.2015 г. е бил сключен договор за обществена поръчка № ЗОП – 21 между "РПС-РУСЕПЪБЛИК СЪРВИСИЗ" ЕООД, ЕИК: 827219300, и Община Русе с предмет поддържане на чистотата в т. ч. и снегопочистване и зимно поддържане. В мотивите на Решение № 124/20.06.2018 г. по в.гр.д. № 107/2018 г. на ВтАС се посочвало, че причината за травмата на С. била непочистеният от сняг и лед тротоар, като съдът направил заключение, че въззивникът не бил изпълнил задълженията си към Община Русе по договор за снегопочистване. Същото било постановено при участието на "РПС-РУСЕ-ПЪБЛИК СЪРВИСИЗ" ЕООД като трето лице помагач на страната на Общината, поради което установеното с мотивите било задължително в отношенията между третото лице и страната, на която то е помагало. Въззиваемият се присъединява към изложените мотиви на районния съд защо не е налице съпричиняване от страна на Община Русе, поради неиздаването на заповед по реда на чл. 13, ал.

1 от Наредба № 4. Съпричиняването от пострадалия освен това се ползвало със сила на пресъдено нещо и не може да бъде предмет на установяване по новото дело. Моли за потвърждаването на обжалваното решение и за 3 присъждане на разноски в съдебното производство.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Разгледана по

НЕОСНОВАТЕЛНА. същество, въззивната жалба се явява

Съдът намира, че установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, изчерпателна и съответства на доказателствата по делото, поради което я възприема изцяло.

Пред настоящата инстанция не е спорно обстоятелството, че с Решение № 124/20.06.2018 г. по в.гр.д. № 107/2018 г. на ВтАС е било потвърдено Решение № 6/05.01.2018 г. по г.р.д. № 522/2017 г. на РОС, с което Община Русе е била осъдена да заплати на Й. С. сумата от 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания, ведно със законната лихва от 27.01.2017 .г, както и сумата от 1 029,50 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.01.2017 г., 860 лв. адвокатско възнаграждение за първа инстанция, 591,18 лв. разноски по делото и 860 лв. адвокатски хонорар за въззивната инстанция, като общата дължима от Общината сума е в размер на 14 803,48 лв. С горецитираните решения е било установено, че в следствие на падане на паркинга до хотел „Миления“ увреденият С. е получил счупване в областта на лявата тазобедрена става. По делата на РОС и ВтАС е било установено, че паркингът, който граничи с хотела и на който е настъпил деликтът, е общинска собственост. Няма спор, че между страните на 01.06.2015 г. е бил сключен договор за обществена поръчка № ЗОП – 21, по силата на който въззивникът се задължил да извършва дейности, с предмет поддържане чистотата и проводимостта на дъждовните шахти, в т.ч. снегопочистване и зимно поддържане на териториите за обществено ползване на гр. Русе за срок от 5 г., считано от датата на подписването на договора. От приложеното 4 копие на договора по делото става ясно, че съгласно клаузата на чл. 15, ал. 2 ако в резултат от неизпълнение на задължение по договора от страна на изпълнителя бъде заведен иск срещу възложителя от трета страна, изпълнителят ще възстанови на възложителя всички претърпени от последния вреди, разноски и/или разходи. Според предмета на договора изпълнителят ще извършва дейности по поддържане чистотата и проводимостта на дъждоприемните шахти, в т.ч. снегопочистване и зимно поддържане на териториите за обществено ползване в гр. Русе. Като изключени от обхвата на договора места от териториите за обществено ползване в чл. 7, ал. 2, т. 2.1. е посочено, че дейности по обществена хигиена няма да се извършват само в подлеза на бул. „Христо Ботев“ при т.нар. „Печатни платки“. Други изключения не са били договорени.

Съдът намира, че предявеният иск е с правна квалификация чл. 92 ЗЗД, доколкото като основание за ангажиране отговорността на ответника е посочен сключеният на 01.06.2015 г. договор за обществена поръчка № ЗОП – 21, а клаузата по чл. 15, ал. 2 от същия предвижда предварително уговорено обезщетение в размер на заплатеното от Общината в следствие неизпълнение на задълженията на изпълнителя по процесния договор. Въпреки неправилно определената от районния съд правилна квалификация, а именно – чл. 54 ЗЗД, същата не води до недопустимост на обжалваното решение, защото първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран.

Правилни са изводите на районния съд, че ответникът "РПС-РУСЕПЪБЛИК СЪРВИСИЗ" ЕООД следва да носи отговорност за платеното от Община Русе на увредения С. на основание чл. 15, ал. 2 от договор за обществена поръчка № ЗОП – 21, сключен на 01.06.2015 г. Тази клауза има характера на неустойка, като предпоставките за присъждането изискват да е налице договор между страните, в този договор изрично да е уговорено заплащането на неустойка за неизпълнение и да е налице неизпълнение от страна на длъжника. В настоящия случай тези два елемента са доказани – налице е сключен между страните договор, в който е уговорена клауза за неустойка, и е налице неизпълнение на задълженията по договор от страна на въззивника.

Принципно е правилно взетото от въззиваемия становище, че 5 съпричиняването от страна на пострадалия се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което не може да бъде преразглеждано в производството по регресния иск, но тъй като въззивникът не е навеждал такива твърдения както пред първата инстанция, така и във въззивната жалба настоящата инстанция не дължи произнасяне по този довод, защото това обстоятелство не е спорно между страните.

Твърдението на жалбоподателя, че доказателствената сила на мотивите на решението важала относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите и можела да се оборва инцидентно, за разлика от силата на пресъдено нещо, е неоснователно. Цитираното от него Решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г., IV г.о. на ВКС, е неотносимо, доколкото в същото се разглежда хипотеза на влязло в сила решение между същите страни, но на друго основание, без участието на трети лица помагачи. В настоящия казус важи разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК, според която това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла.

Жалбоподателят – трето лице помагач, не може да обжалва самостоятелно мотиви към съдебното решение, т. е. не може да оспорва правилността на фактическите констатации и на правните изводи, съдържащи се в мотивите, като това, което съдът е установил в тях, е задължително за третото лице в отношенията му с подпомогнатата страна, по аргумент от чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК, поради което обвързващата сила на мотивите ще се прояви в следващ процес срещу помагача. Третото лице може да отстрани тази сила само ако докаже възражението си за зле воден процес – че страната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства – чл. 223, ал. 2, изр. 2 ГПК. Такива твърдения не са навеждани нито пред първата, нито пред въззивната инстанция.