Решение № 813 от 20.06.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 813 гр. Пловдив, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско дело № 20245300500886 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 528 от 02.02.2024г., постановено по гр. д. № 10480/2023г. по описа на Районен съд Пловдив, IV гр. с., се осъжда „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, да заплати на ищеца К. М. К., ЕГН**********, по предявения иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД, сумата в размер на 856 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за кредит от 20.03.2018г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - -17.07.2023г. до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска за разликата над присъдения до пълния претендиран размер от 861 лева. Осъжда на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519 да заплати на К. М. К., ЕГН**********, сумата в размер на 29, 10 лева, представляваща разноски в производството.Осъжда „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. да заплати на адвокат К. К. от АК Пловдив, в качеството й на пълномощник на ищеца К. М. К., ЕГН**********, сумата в размер на 190, 22 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на страната безплатно представителство в производството по гр. д. № 10480/2023г. по описа на Районен съд Пловдив за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Осъжда К. М. К., ЕГН********** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, сумата в размер на 1, 33 лева, представляваща разноски в 1 производството по гр. д. № 10480/2023г. по описа на Районен съд Пловдив.

Против така постановеното решение в осъдителната му част е постъпила жалба вх.

№ 11975/93.04.2024г. от „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, представлявано от „Адвокатско дружество К.,Г.,П. енд Ко“ чрез адв. Н. ВасилеваПеткова от САК, в която се твърди, че същото е неправилно. Оспорва се изводът на съда, че сумата в размер на 856 лева е недължимо платена по недействителен договор за кредит, както и изводът, че неустойката по договора е разход по кредита и следва да бъде включена в ГПР.Освен това се излагат и доводи, че нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК не влече нищожност на целия договор.Неправилно било отхвърлено и възражението за изтекла погасителна давност по отношение на всички суми, наредени преди 17.07.2018г. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част, вместо което да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят исковете като неоснователни.Претендират се разноски за двете инстанции.

С отговора на въззивната жалба по реда на чл. 263 от ГПК се изразява становище за неоснователност на същата.Моли се решението на районния съд да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.Претендират се направените разноски за настоящата инстанция.

Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните пороци в жалбата.За нарушение на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобразявайки доводите на страните, свързани с приложението на императивни правни норми, съдът намира следното:

Предявеният пред първоинстанционния съд иск е с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. първо от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 1800 лева, като платена без основание в периода 01.04.2018г. – 28.02.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното удовлетворяване на вземането.

В съдебно заседание на 08.01.2024г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК, първоинстанционният съд е допуснал изменение на иска, съгласно което същият се 2 счита предявен за размера от 861 лева, ведно със законната лихва върху този размер от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.За разликата до пълния предявен размер от 1800 лева производството по делото е прекратено, поради отказ от иска на основание чл. 233 от ГПК.

Не е спорно по делото, че на 20.03.2018г. между страните е сключен договор за кредит, съгласно който „София Комерс Кредит Груп“ АД като кредитор е предоставило на К. М. К. като кредотополучател, сумата от 1000 лева за срок от 12 месеца, при 24 % фиксирана лихва и ГПР 26, 85%, общ размер на всички плащания – 1134, 72 лева.Съгласно § 3 от договора кредитополучателят се задължава в 3-дн. срок от подписването му, да предостави някое от изброените в клаузата обезпечения, а при неизпълнение съгласно § 7 за кредитора настъпват вреди поради непредоставяне на уговорените обезпечения, респ. кредитополучателят заплаща обезщетителна неустойка в размер на 893, 11 лева на 12 равни части, в размер на 74, 43 лева всяка, платими на падежите, уговорени в погасителния план.

Твърденията на ищеца са, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в същия не е посочен начина на изчисляване на Годишния процент на разходите и липсва яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.Неустойката, предвидена в него, била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерна, както и в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето естество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавал размера, предвиден в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.Кредотополучателят заплатил общо 1861 лева, от които главница в размер на 1000 лева, възнаградителна лихва в размер на 126, 90 лева и неустойка в размер на 728, 10 лева.Претендира се връщане на сумата от 861 лева като платена без основание.

В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което процесният договор е изцяло предсрочно погасен на 07.01.2019г.Извършвани са плащания през периода 20.04.2018г. – 20.03.2019г. по 168, 99 лева месечно.Съгласно заключението ГПР е изчислен, без да е включен разход за неустойка в размер на 893, 16 лева.

Районният съд е приел в решението си, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 1000 лева.Доколкото страните по договора имат качествата на потребител по см. на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, последният по своята правна характеристика действително представлява такъв за потребителски кредит и за неговата валидност и последици важат правилата на ЗПК, както и ЗЗП.Приел е, че процесният договор формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен ГПР и обща сума, дължима от потребителя.Посочения ГПР 3 в договора обаче не съответствал на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения, вкл. посочената в самия договор обща сума, дължима от потребителя.Обосновано е, че уговорената по § 7 от договора неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и следва, но не е включен в ГПР.Съдържанието на клаузата за неустойка по § 7 и на клаузата по чл. 12, ал. 1 във вр. с § 3 от договора, за чието неизпълнение същата се дължи – при неосигуряване от потребителя в срок 3 работни дни от сключване на договора на действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод според решаващия съд, че в действителност неустойката по § 7 от договора представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва).Поради това, доколкото разходите за същата са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.В случая се прави опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР, като потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което е пречка да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.Последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО/05.04.1993г. на Съвета относно неравноправните клаузи и потребителските договори.С оглед на тези съображения решаващият съд е приел, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и процесният договор за заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК.Съгласно чл. 23 ЗПК е приел също, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.В случая чистата стойност по кредита е 1000 лева и липсва основание за дължимост на платеното в повече, а именно сумата от 856 лева.

Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност районният съд е съобразил задължителните разяснения в ППВС № 1/1979г. и е приел, че в случая погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията.Обосновал е, че извършените плащания в периода 26.04.2018г. – 20.10.2018г. следва да бъдат отнесени за погасяване на задължението за връщане на главницата от 1000 лева по признатия за недействителен договор, като към датата на подаване на исковата молба – 17.07.2023г. не е изтекла давността за връщане на недължимо платена сума по недействителен договор за кредит от 20.03.2018г.

Изложените съображения от първоинстанционният съд се споделят изцяло от настоящия състав на съда.Правилен е и извода, че в случая не е доказано от ответника 4 наличието на валидно основание за плащане, над размера на чистата стойност на кредита, съотв. за задържане на надплатената сума, поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД се явява основателен.

Предвидено е още при сключването на договора, че ако кредитополучателят не предостави в срок обезпеченията по § 3 и не упражни правото си на отказ от договора, за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на кредитополучателя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск и затова страните се съгласяват, че кредитополучателят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 893, 11 лева, платима на 12 равни части, в размер на 74, 43 лева всяка, на падежите по § 5, заедно със съответната погасителна вноска, като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 168, 99 лева.Съдът намира, че въведените изисквания в договора за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни затруднения на потребителя при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.На практика непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита.В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита, както правилно е приел и районния съд.Дължима по този начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.