Определение № 2366 от 11.10.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2366 гр. Пловдив, 11.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно частно гражданско дело № 20235300502642 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на адв. Е. И., в качеството й на пълномощник на И. М. К., против Определение №8948 от 07.08.2023г., постановено по гр.д.№5997/2021г. по описа на ПРС, 22-ри гр.с., с което е оставена без уважение молбата й вх. №62005 от 04.07.2023г. за допълване на постановеното по делото Решение №2997 от 29.06.2023г. в частта му за разноските, като й бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение в размер на още 400 лв. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като в полза на адв. Е.

И. се присъди адвокатско възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на още 400 лв.

Ответната страна по жалбата- „Кредит тайм“ ЕООД, със седалище адрес на управление гр. София, ул. „Ана Ахматова“ №9, ЕИК 203615520, представлявано от управителя А.С.Г., в писмен отговор оспорва същата и иска оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

1

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Разгледана по същество, е неоснователна.

С постановеното по делото решение съдът е уважил предявените от И. М. К. против „Кредит тайм“ ЕООД искове за установяване на нищожността на клаузата за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по сключен между страните договор за паричен заем от 13.02.2020г. и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 97 лв.- недължимо платена неустойка по нищожната клауза. Тъй като ищцата е бил представлявана безплатно по делото от адв. Е. И., то съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата първоинстанционният съд е осъдил ответното дружество да заплати на адв. Е. И. сумата от 400 лв.- адвокатско възнаграждение. По реда на чл.248 от ГПК адв. Е. И. е поискала изменение на решението в частта му за разноските, като в нейна полза съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от

НМРАВ се присъди сумата от още 400 лв.адвокатско възнаграждение. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата на адв. Е. И. по съображения, че с предявените искове се защитава един и същ интерес на ищцата, а именно- да получи обратно недължимо платените суми за неустойка, поради което и в полза на адвоката следва да се определи едно адвокатско възнаграждение. Приел е и че в тази хипотеза претендирането на отделно адвокатско възнаграждение по всеки от предявените искове съставлява злоупотреба с право.

Така постановеното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Не могат да бъдат споделени доводите на частния жалбоподателя, че доколкото първоинстанционният съд е бил сезиран с два обективно съединени иска2 за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка и за връщане на недължимо заплатената неустойка, то за всеки от тях съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъде определено отделно адвокатско възнаграждение.

Действително разпоредбата на чл.2, ал.5 от наредбата предвижда, че по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, но разумното тълкуване на същата налага да се приеме, че това не се отнася до хипотези като настоящата, при които предявяването на съединените искове защитава един и същ материален интерес на ищеца. Следва да се има предвид и че в случая за защитата на правото на ищеца да получи от ответника неоснователно заплатената му неустойка не е било необходимо предявяването на отделен иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по предприетия от ищеца начин, а е било достатъчно същият да предяви само иска за връщане на заплатената сума по посочената клауза. При това положение следва да се приеме, че предявяването на иска за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка не обслужва защитата на действителен правен интерес на ищцата, а цели само натоварване на ответника с допълнителни разноски, което, както е приел и първоинстанционният съд, съставлява недобросъвестно упражняване на права, което чл.3 от ГПК забранява. По така изложените съображения настоящият състав на съда намира, че съгласно чл.38, ал.2 от ЗА на процесуалния представител на ищцата адв. Е. И. следва да бъде определено едно адвокатско възнаграждение по чл.7, ал.2 от НМРАВ съобразно реално защитавания материален интерес.

Цитираната в частната жалба съдебна практика на ВКС няма задължителен характер, а при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА следва да се отчете и практиката на Съда на Европейския съюз. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС е приел, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за защитата на съответното право.

Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва 3 да бъдат "пропорционални". Прието е, че съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.С Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и C-428/16, Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК , съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Предвид предимството на първичното общностно право- чл.101, пар.1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл.633 от ГПК, разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде определено, не следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да се определи такова, националният съд ще следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Единственото ограничение тук ще бъде свързано с преследваната от наредбата цел, а именно да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде 4 подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би имало за свой (отрицателен) резултат влошаване качеството на предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ. В конкретния случай материалният интерес по делото не е висок /97 лв./, а делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика. Предвид горното и по така изложените съображения съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на жалбоподателя би бил в размер на 400 лв., т.е. в минималния размер по Наредба №1 с оглед материалния интерес по делото, без да се прилага разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата.

Предвид потвърдено. горното обжалваното определение следва да бъде

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ: по

ПОТВЪРЖДАВА Определение №8948 от 07.08.2023г., постановено гр.д.№5997/2021г. по описа на ПРС, 22-ри гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5