Решение № 980 от 16.06.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 980 гр. Пловдив , 16.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20215330100344 по описа за 2021 година

Производството е образувано по предявен от С. Б. К. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл.

45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ********. по описа на ************* и район на действие Окръжен съд – Пловдив, прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда -12.01.2021 г., до окончателното изплащане на задължението.

Ищцата твърди, че за принудителното събиране на задължението по изпълнителен лист от 07.06.2012 г. по ч.гр.д. № 7121/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, издаден в полза на кредитора „Юробанк и Еф Джи България“ АД, е образувано ***** и район на действие Окръжен съд – Пловдив. Сочи, че на основание чл. 429 ГПК като взискател в изпълнителното производство на 24.11.2016 г. е конституиран ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, придобил вземането от кредитора на основание договор за цесия от 18.01.2016 г. Твърди, че ищцата е депозирала чрез процесуалния си 1 представител – *********, молба от 20.11.2020 г. за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като последното е прекратено с постановление на съдебния изпълнител от същата дата. Към молбата бил приложен договор за правна защита и съдействие, установяващ заплащане на адвокатско възнаграждение от длъжника в размер на сумата от 700 лв. Позовава се на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК, като счита, че при прекратяване на изпълнителното производство разноските са за сметка на взискателя. Твърди, че заплатените разноски за адвокатско възнаграждение, сторено в изпълнителното производство, представляват вреда за длъжника от незаконосъобразните действия по изпълнителното производство, осъществени по възлагане на взискателя. Поради което претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск, ведно със законните последици.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба. Счита предявеният иск за недопустим, тъй като перемцията настъпва по силата на закона, а не към момента на постановяване на акта на съдебния изпълнител, поради което счита, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск, ако производството е прекратено преди конституирането му в качеството му на взискател. Излага и съображения за неоснователност на предявения иск, като счита, че адвокатското възнаграждение не следва да се присъжда. Намира адвокатското възнаграждение за прекомерно. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД.

Възникването на спорното материално право се обуславя от осъществяването на четири групи материални предпоставки (юридически факти): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото 2 поведение); 3) вреди - неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения, изразяващи се в сторени разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки, за предотвратяване на увреждането. Затова обстоятелството, че причинителят на увреждането не е спазил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, а се е отклонил от тях, само по себе си не е основание за отпадане отговорността по чл. 49 ЗЗД. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работа.

Отговорността за разноски в съдебното исково производство е уредена в чл. 78 ГПК, като същата е обективна, безвиновна и не произтича от противоправно поведение на страната, която е загубила спора.

Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство.

С Решение № 189/20.06.2014 г. по гр. д. 5193/2013 г., ГК, IV г.о. на ВКС, касационната инстанция е разяснила, че отговорността за разноски е деликтна, но е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск, тъй като включва само 3 внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат, но не всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото, като е определил същата и като обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото.

Прието е, че отговорността за разноски по чл. 78 ГПК е ограничена и обективна, тъй като едната страна отговаря без вина, стига другата да е дала повод за завеждане на делото, без поведението на последната да се квалифицира като противоправно. Такава обективна, ограничена и безвиновна отговорност на взискателя по отношение разноските, направени от длъжника в изпълнителното производство, не е изрично уредена в закона.

Разпоредбата на чл. 79 ГПК урежда само начина, по който се разпределят разноските, направени от взискателя, но не е уредено как се разпределят разноските, направени от длъжника в изпълнителното производство. Не е уредена възможност на длъжника да бъде репариран за сторените разноски в рамките на изпълнителния процес в зависимост от това дали обективно съществува или не правото на принудително изпълнение, доколкото произнасянето по този въпрос не е в рамките на компетентността на съдебния изпълнител. Следователно своите разноски длъжникът по изпълнителното дело ще има право да претендира само по общия ред, под формата на вреди от непозволено увреждане.

В случая между страните в производството са безспорни изложените в исковата молба обстоятелства, като длъжникът счита, че не е материалноправно легитимиран по предявените искове, доколкото перемцията е настъпила преди конституирането му в качеството му на взискател, като оспорва дължимостта на адвокатското възнаграждение, както и неговият размер като прекомерен.

В производството по делото е приложено копие от ***** и район на действие Окръжен съд – Пловдив, образувано за принудителното събиране на задължението по изпълнителен лист от 07.06.2012 г. по ч.гр.д. № 7121/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, издаден в полза на кредитора „Юробанк и Еф Джи България“ АД.

Установява се, че производството по делото е образувано по молба от 23.07.2012 г. на взискателя „Юробанк и Еф Джи България“ АД, в която са посочени конкретните изпълнителни действия, които са възложени на 4 съдебния изпълнител за събиране на вземането, поради което с последната давността по отношение на вземането е прекъсната.

След това в хода на изпълнителното производство е наложена възбрана по отношение на собствена на ищцата ½ ид.ч. от недвижим имот, с вписването й в Служба по вписванията – гр. Пловдив на 05.12.2012 г., в който момент давността по отношение на вземането също е прекъсната.

В изпълнителното производство е постъпила молба от 10.03.2016 г. от ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която е поискано последният да бъде конституиран в производството в качеството му на взискател на основание чл. 429 ГПК, което е сторено с Постановление на съдебния изпълнител от 12.12.2016 г.

От датата на налагане на възбраната по отношение на собствения на ищцата недвижим имот – 05.12.2012 г., до датата на депозиране на молбата на цесионера за встъпването му в производството – 10.03.2016 г., в хода на изпълнителното производство не са предприемани други действия, представляващи основание за прекъсване на давността за вземането, като не са депозирани молби от взискателя с искане за предприемане на такива действия. До този момент са осъществявани единствено действия по имуществено проучване и справки с оглед опити на съдебния изпълнител за връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника.

Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Процесуалният преклузивен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК започва да тече от последното валидно изпълнително действие. В този смисъл е Решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС , в мотивите на което се приема, че срокът за прекратяване на изпълнителното производство по перемция започва да тече от последното валидно изпълнително действие спрямо всеки един от длъжниците и след неговото изтичане може да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело.

Следователно срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в случая започва да тече от датата на предприемане на последното изпълнително действие, довело до 5 прекъсване на давността за вземането – вписването на възбрана по отношение на собствения на длъжника недвижими имоти на 05.12.2012 г. След изтичането на 2 години от този момент – на 05.12.2014 г. , по силата на чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК ******** г. е прекратено ex lege поради настъпила процесуална перемция, като не е бил необходим отделен акт на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело. Молба до съдебния изпълнител е била депозирана от цесионера едва на 10.03.2016 г., като след 05.12.2012 г., до този момент в изпълнителното производство не са осъществявани изпълнителни действия, нито прилагането на конкретни изпълнителни способи е поискано от страна на взискателя. При достигане до този правен извод и съдът в настоящия съдебен състав съобрази разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като прекратяването на изпълнителното производство, поради т.нар.

”перемция” настъпва по силата на закона, а съдебния изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.

Правните последици на т. нар. перемция по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по своята правна същност са процесуални и водят до прекратяване на процесуалното правоотношение по силата на закона (изпълнителното производство се прекратява).