Решение № 18145 от 05.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18145 гр. София, 05.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20231110116248 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на ГЛАВА XIII ГПК (Общ исков процес) Д. Г. Г. е предявил срещу „И-----” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № -/19.06.2018 г., поради противоречие на закона и добрите нрави, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 180 лв., представляваща платена без основание по нищожната договорна клауза неустойка за непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че е сключил договор за заем с ответника за сумата от 500 лв. и уговорена неустойка от 250 лв. по чл. 4, ал. 2 от договора в случай на непредставяне на посоченото обезпечение в срок – две физически лицапоръчители или банкова гаранция. Поддържа, че е платил неустойката, но счита, че посочената договорна клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като уговорената неустойка излиза извън присъщите функции на неустойката и цели единствено неоснователно обогатяване, поради противоречие с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като намира и че същата е неравноправна и нищожна на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Намира и че целият договор за заем е нищожен поради нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, 1 като в договора не е посочен начинът на изчисление на посочения размер на ГПР и размер на дължимата лихва. Ето защо моли са установяване на нищожността на клаузата и връщане на платената без основание неустойка.

Ответникът счита, че съединяването на установителен и осъдителен иск е недопустимо. По същество оспорва исковете, като счита че договорът за заем и клаузата на чл. 4, ал. 2 от него са действителни и не противоречат на добрите нрави и на ЗПК, тъй като разпоредбата на чл. 33 ЗПК е неприложима.

Намира, че ГПР е изчислен съобразно законовите изисквания по методика, описана в договора, като оспорената неустойка не следва да се включва в него, тъй като представлява обезщетение за неизпълнение на задължение на потребителя, а клаузата не е неравноправна, тъй като е ясна и разбираема.

В открито съдебно заседание (о.с.з.) ищецът, редовно призован не се явява и не се представлява. С писмена молба уточнява, че поддържа иска, моли делото да се гледа в негово отсъствие. Прави искане за увеличение цената на осъдителния иск от 180.00 лева на 199.21 лева. С определение от о.с.з. цената на осъдителния иск е увеличена. С молбата излага подробни правни съображения за нищожността на клаузата за неустойка при липса на даден гарант. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.

Представя списък. Претендира адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, което да се присъди на сметката на адвоката.

Ответникът не се явява в о.с.з. С допълнителна молба счита иска за неоснователен. Моли да се посочи банкова сметка за заплащане на задължението. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.

Представя списък

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По валидността и допустимостта на производството

С оглед доклада по делото, съдът приема, че исковата молба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е редовна, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от исков процес.

Заплатена е необходимата държавна такса. Следователно исковата молба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване правото на иск при разглеждане на настоящото производство, които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството е допустимо. Съдът дължи произнасяне по същество на спора.

Неоснователно е възражението на ответника, че е недопустимо да се съединяват установителен с осъдителен иск. Исковете са предявени при 2 условията на кумулатимност – имат различен предмет: установяване на липса на основание и връщане на даденото, на липса на основание. Ето защо производството е допустимо, а възражението неоснователно.

По основателността на исковете

На основание чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД е да докаже сключването на процесния договор за предоставяне на заем с посоченото в исковата молба съдържание на оспорената клауза, което противоречи на императивна законова разпоредба и/или на добрите нрави.

За основателността на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото

Страните не спорят, а и от материалите по делото се установи, че са сключили Договор за потребителски кредит № -/19.06.2018 г., съгласно който кредитодателят предоставя заем на кредитополучателя в размер на 500.00 лева за срок от 22 седмици, чиито вноски са 11 на брой. ГЛП бил 35.00 %, а ГПР – 40.01 %. Общото сума, която трябва да върне заемателят е 541.31 лева (л.30-35 от делото).

Страните не спорят, а същото се установява от материалите по делото, че кредитополучателят се съгласил да предостави обезпечение на кредита: две физически лица – поръчители, което да отговарят на определени условия или банкова гаранция. Страните се уговорили, че при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 199.21 лева (чл.4 от договора, л. 3035 от делото).

Не се спори, между страните, че кредитополучателят изпълнил всички свои задължения по договора за кредит, като платил на кредитодателя следните суми: главница в размер на 500.00 лева, договорна лихва в размер на 41.31 лева и неустойка в размер на 199.21 лева (л.22 от делото).

Спорно е между страните дали клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита е действителна.

Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството "потребител" по смисъла на закона, на основание § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Относно твърденията, направени в исковата молба –че разпоредбата заобикаля закона. Разпоредбата на чл. 24 ЗПК препраща към чл. 143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която: 1. е неиндивидуално уговорена и в негова вреда; 2. не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3. води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя. Клаузата, въпреки че е включена в договора, е типизирана, следователно не може да се приеме, че е 3 била индивидуално уговорена с ответника. Съдът намира, че вземането е за неустойка, а не "оскъпяване" – термин, непознат за правото, доколкото уговорката отговаря на всички предвидени в чл. 92 ЗЗД белези – предварително изготвена разпоредба, предвиждаща отговорност за договорно неизпълнение, на конкретно задължение. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл.

9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях.

Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, 4 систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способипоръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на 39.84 % (199.21/500) от размера на заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.