Решение № 96 от 06.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Румен Петров

Деница Вълкова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора М. Гр. К. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200588 по описа за 2023 година Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия С. П. К., срещу въззивно решение № 49/18.04.2023 г., постановено по ВНОХД № 352/2022 г. от Апелативен съд – Велико Търново.

В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и е отправено искане за изменение на обжалваното решение с отлагане на изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода. Оплакването за явна несправедливост е обосновано с доводи, че изводите на въззивния съд за отсъствие на възможността целите на наказанието да бъдат постигнати и без ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание са резултат от неправилната интерпретация на установените по делото факти и без отчитане на следваната в първата инстанция процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Излагат се доводи за надценяване значението на налаганите на подсъдимия административни санкции по ЗДП, както и че съдът е включил в кръга на отегчаващите отговорността обстоятелства доказателствено необезпечени факти. Съзряна е противоречивост на съдебната мотивировка 1 относно приноса на подсъдимия за продължителността на досъдебното производство. Претенцията за приложение на института на условното осъждане е аргументирана с твърдения за наличието на всички кумулативни предпоставки по чл. 66, ал. 1 от НК.

В съдебното заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и отправените с нея искания. В личната защита и в последната дума подсъдимият К. изразява дълбокото си съжаление за случилото се, заявява, че в десетгодишния си стаж като водач на МПС не е наказван за нарушения, свързани с превишена скорост, и пледира за приложение на условно осъждане, за да продължи грижите си за тежко болен възходящ родственик.

Повереникът на частните обвинители Х. С., Д. Д., С. С. и М. Д. поддържа становище за правилност на атакувания съдебен акт.

Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява, че въззивното решение следа да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Велико Търново с присъда № 6/28.04.2022 г., постановена по НОХД № 36/2022 г., признал подсъдимия С. П. К. за виновен в това, че на 29.06.2019 г. при управление на лек автомобил „***“, модел „***“, нарушил правилата за движение по чл. 21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Я. Д. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, чл. 54 и чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от четири години на основание чл. 66, ал.1 от НК. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от две години.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на частните обвинители, оспорили приложението на условното осъждане. С атакуваното сега въззивно решение присъдата е била изменена, като е отменено приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е определен първоначален режим „общ“ за изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание от две години 2 лишаване от свобода. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Касационната жалба е основателна.

Първо трябва да се отбележи, че мотивите на въззивното решение са белязани от известна непоследователност в изложението, съдържат излишни повторения и детайлно оповестяване на извършените действия по разследване, на съдържанието на експертните мнения и пр., но това не препятства възможността да се проследи действителната воля на решаващия съдебен състав в частта относно наказанието и да се извърши проверка за неговата справедливост.

В проверявания съдебен акт са представени пространни разсъждения, заимствани от съдебната практика, за различните дейности на съда, регламентирани чрез разпоредбите на чл. 54, чл. 55, чл. 58а и чл. 66 от НК и за поставения от законодателя акцент върху индивидуалната превенция – „поправянето на подсъдимия“, при преценката дали да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода, но и без да се пренебрегва и тази, визирана в чл. 36, ал.1, т. 3 от НК. Така въведените в решението принципни постановки на практика са останали неприложени от втората инстанция.

Въззивният съд е приел, че неправилно първата инстанция е приложила чл. 66, ал. 1 от НК, „тъй като не се установява наличието на всички формални и неформални предпоставки за това“. Изложените в решението съображения ориентират към отдаден приоритет на генералната превенция. Подчертано е в тази насока, че в случаите като обсъждания възпиращото и предупредително въздействие върху другите членове на обществото може да се постигне само с ефективното изтърпяване на наложеното наказание, и в тази връзка съдът се е позовал на дадените на съдилищата указания с т. 7 на ППВС от 17.01.1983 г.

Предварително и само с оглед на изчерпателност на проверка е необходимо да се отбележи следното : Първо, във връзка с възпроизведените в мотивите на решението указания, съдържащи се в т. 7 от на ППВС от 17.01.1983 г., съдът е дължал и съобразяване на ТР № 1/24.01.2022 г. по т. д.

№1/2018 г., ОСНК. С този тълкувателен акт по повод на посоченото ППВС № 1 от 17.01.1983 г. е прието, че „не следва да се счита за актуална точка 7, което предопределя обявяването й за загубила сила, тъй като касае осъществяването на превантивна дейност от съдилищата, с каквато функция 3 те не разполагат понастоящем“. Не са лишени съвсем от основание и доводите в жалбата срещу изразеното в съдебния акт становище, че К. е предпоставил продължителността на досъдебното разследване и направената съдебна оценка на това негово поведение. Прегледът на въззивното решение установява нееднократното отбелязване от съда, че подсъдимият с поведението си е допринесъл за продължителността на проведеното досъдебно производство, в рамките на което е депозирал пестеливи обяснения едва при предявяване на разследването, съдържащи искане за събиране на нови доказателства. Това поведение на подсъдимия спекулативно е третирано от въззивния съд като отсъствие на самокритичност към извършеното деяние в тази фаза на процеса. Застъпеното разбиране е неприемливо, защото исканията за събиране на доказателства, лансирането на защитни версии и пр., са все проява на правото на защита, гарантирано от процесуалния закон. Обективността изисква все пак да се споменат и аргументите, присъстващи на стр. 48 от решението, където така оцененото от съда поведение на К. може да се разглежда като израз на правото му на защита и той не може да бъде упрекван, нито да се правят негативни правни изводи.

След тези предварителни уточнения касационната инстанция намира за необходимо да коригира изложените аргументи в подкрепа на извода, че за поправяне и превъзпитание на подсъдимия К. и постигането на общопревантивния ефект на наказанието е възможно само чрез неговата изолация в затворническо заведение. Ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода е обосновано във въззивното решение с високата степен на обществена опасност на деянието и завишена лична степен на обществена опасност на дееца с оглед на допуснатото нарушение на чл. 21 от ЗДП и данните за предходни нарушения на правилата за движение, за които той е бил санкциониран по административен ред.

Отказът на втората инстанция да утвърди условното осъждане е видът на нарушеното правило от специалното законодателство, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК. Управлението на МПС с превишена скорост е тежко нарушение на правилата за движение. Това обстоятелство не представлява изначална пречка за приложението на чл. 66 от НК в случаите на пътнотранспортно произшествие, осъществено при нарушение на чл. 21 от ЗДП. Следва да се подчертае, че прилагането на условното осъждане винаги е 4 конкретен въпрос, чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките, предвидени в закона.

Заключението на съда, че К. е личност, нуждаеща се от по – интензивно въздействие чрез ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, е изведена от данните за няколкократното му санкциониране по административен ред за допуснати от него нарушения на ЗДП. В мотивите на решението е посочено, че считано от 31.05.2013 г., когато подсъдимият е придобил правоспособност, той е наказан с пет влезли в сила наказателни постановления и седем фиша (последният от които тези седем фиша е отразен в справката за водач/нарушител със статус – регистриран в системата, но не и като влязъл в сила, бел. ВКС). Въззивният съд е акцентирал върху броя на посочените актове за санкциониране на подсъдимия и те в своята съвкупност действително го очертават като не особено дисциплиниран водач на МПС. Значението на това обстоятелство за отговора на въпроса дали за поправянето и превъзпитанието на дееца е необходимо той да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода обаче се преценява не само формално въз основа на количествен критерий, на който всъщност апелативният съд е дал приоритет, а при изследване на характеристиките и обществената опасност на допуснатите нарушения. Данните, изводими от приложената по делото справка за водач/нарушител, информират, че К. е бил санкциониран по административен ред преимуществено за нарушения, изразили се в управление на МПС без поставен предпазен колан, за пропуск да носи СУМПС и свидетелство за регистрация на МПС, за несъобразяване със светлинната сигнализация на автомобилите през деня, за неспазване на задължението да поддържа устройствата за осветяване, чисти и видими, за неправилно паркиране и престой, незначителни технически неизправности.

Изброените административни нарушения, по естеството си не предпоставят пряко опасни ситуации на пътя и риск от реализиране на пътнотранспортни произшествия. В този смисъл, макар санкционирането на подсъдимия по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство, отдаденото му от апелативния съд решаващо значение за отмяна на приложението на чл. 66 от НК не е съобразено с конкретната тежест на допусканите от него нарушения по ЗДП.

За да подкрепи извода си за необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание, въззивната инстанция е приела като 5 отегчаващ фактор, че той е имал рисково поведение като водач и в предходен на инкриминираното деяние момент, предприемайки изпреварване с видимо висока скорост на товарен влекач, реализирано в правия участък на пътя, макар да е знаел, че управляваният от него автомобил не е технически изправен. От съдържанието на мотивите на съдебния акт е видно, че това заключение е свързано с показанията на свидетелите Д. и П. от досъдебното производство, пътуващи в автомобил на подсъдимия, и възприели направеното от него изявление – „Брат, тя малко няма амортисьори, но нищо“. Фактически твърдения за рисково поведение на подсъдимия като описаното в мотивите на решението, свързано с несъобразяване на правилата за безопасност на движение при осъществяване на изпреварване на друго МПС, обаче не фигурират в обвинителния акт. В него е описано предприетото съвместно пътуване на подсъдимия и посочените свидетели, разположението на автомобила, управляван от К. преди инкриминираното събитие в полагащата му се дясна лента на платното за движение, последвано от изложение за механизма на възникналото пътнотранспортно произшествие.

Несъмнено, в процедурата по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК съдилищата не са ограничени във възможността да установяват данни, необходими за индивидуализация на наказателната отговорност като цяло.