Решение № 573 от 12.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 573 гр. София, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110104149 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от З. З. С., чрез адв. Б., срещу „..“ ООД, с която е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, евентуално пр. 2 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, с който ищецът претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата по чл. 11, ал.

2 от договор за паричен заем № .., предвиждаща заплащането на неустойка поради противоречие със закона и добрите нрави, неравноправен характер.

Ищецът твърди, че на 24.01.2024 г. е сключил с ответното дружество договор за потребителски заем № .., по силата на който й била предоставена в заем сума в размер на 1000 лв., при уговорени ГПР в размер на 54.59% и ГЛП от 44,05%. В чл. 5.1 от договора било предвидено, че в срок от три дни кредитът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, които следвало да отговарят на определени условия, като при неизпълнение на посоченото задължение, заемателят следвало да заплати неустойка в размер на 1252,86 лв., предвидена в чл. 11, ал. 2 от договора. Твърди, че въпреки формално предоставената възможност за осигуряване на обезпечение по кредита, предвидената неустойка е била включена в погасителния план по договора от датата на сключването му. Излага доводи, че уговорената в чл. 11 1 неустойка е нищожна поради противоречието й със закона. Твърди, че предвидената неустойка има за цел да заобиколи законовите ограничения, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че дължимата неустойка следва да бъде взета предвид при формиране на ГПР по кредита. Твърди, че предвидената неустойка противоречи на добрите нрави, доколкото е договорена извън присъщите й функции. Счита, че уговорената клауза за неустойка има за цел заобикаляне на изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като излага доводи относно нейната неравноправност. Навежда съображения относно недействителността на процесния договор за потребителски заем.

Моли при условията на евентуалност съда да прогласи нищожността на клаузата по чл. 11, ал. 2 от договор за паричен заем № .., предвиждаща заплащането на неустойка. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба. Твърди, че процесният договор за заем е действителен, както и че нищожността на отделна клаузата не следва да има за последица недействителност на целия договор. Счита, че уговорената неустойка не следва да бъде включена при формиране на ГПР по кредита. Отбелязва, че същата е дължима с оглед неспазване на конкретно договорно задължение от страна на потребителя. Твърди, че условията на договора, както и всички параметри от съдържанието му са индивидуално договорени с ищеца.

Поддържа, че клаузата за неустойка е действителна, като същата представлява санкция за неизпълнение на условията по чл. 5 от договора. Оспорва твърденията на ищеца за неравноправност на клаузата по чл. 11 от договора, като сочи, че потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото му задължение към дружеството. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от правна и фактическа страна следното:

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните е отделено обстоятелството че помежду им е сключен договор за потребителски кредит № ../24.01.2024 г. с твърдените клаузи, по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1000 лева, при уговорени годишен лихвен процент в размер на 44.5% и ГПР от 54.59%.

2

Същото се установява и от представените по делото доказателства – договор за потребителски заем № ../ 24.01.2024г., искане за сключване на договор за кредит от 24.01.2024г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.

От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно, е посочено, че е изготвено въз основа на счетоводни данни от ответника, и е установило, че ищецът е заплатил суми по процесния договор в размер на 1000 лева, с които са погасени задължения, както следва: 37,08 – погасена договорна лихва, 389,40 лева – погасени такси за закъснение, 573,52 лева – погасена неустойка. Вещото лице е посочило, че при включване на неустойката в ГПР то същото възлиза на 697,70%.

С оглед изложеното съдът намира, че по делото се установи наличието на облигационно правоотношение между страните с посочените в исковата молба параметри – главница в общ размер от 1000 лева, възнаградителна лихва в размер на 339,14 лева и неустойка в размер на 1252,86 лева.

По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.

3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му 3 сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – тридневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.

Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена 4 съобразно погасителния план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от 54,59 %, не отговаря на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания не са включени при изчисляването му. При това положение действителният ГПР би надхвърли установената в чл. 19, ал. 4 ЗПК горна граница. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите 5 решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено погоре, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на ГПР (54,59%), която не обезпечава получаването на каквато и да е информация относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на разходите.