Определение № 3814 от 31.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3814 гр. София, 31.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20248002100709 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, [населено място], чрез главен юрисконсулт А.

М., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Сливен №275/13.12.2023г. по в.г.д.

№415/2023г.

В жалбата са изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.

Насрещната страна Г. П. Т. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Н.

П., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси са общи и абстрактни и не са свързани с решаващите изводи на въззивния съд, като по съществото си представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол.

Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по 1 чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000лв.

Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.226, ал.1, т.2 от КТ за заплащане на сумата от 2 114,86лв. – обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи) вследствие на невярно документиране в Удостоверение, обр. УП-з №ПО-2474/07.12.2015г. и УП 3 №808р1956/17.09.2019г., представляващи разликата между изплатените на ищеца пенсии и тези, които би получил, ако документите бяха с вярно съдържание, за периода от 02.10.2018г. до 21.05.2020г., ведно със законната лихва върху нея, считано от депозиране на исковата молба – 15.06.2020г. до окончателното изплащане и сумата от 201,86лв. – обезщетение за забавено плащане на главниците за периода от 21.10.2018г. до 15.06.2020г.

Цената на тези искове е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тези му части не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК.

Подадената касационна жалба в посочената част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.

Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивното решение е по реда на чл.294 от ГПК, след постановено решение № 50111/15.11.2023г. по г.д.№3456/2022г. на ВКС, ІV г.о., с което е отменено решението на въззивния съд по в.г.д.№45/2022г. за обезсилване на решението на първостепенния съд по иска с правно основание чл.226, ал.1, т.2 от КТ и делото е върнато за разглеждане от друг състав с указания за произнасяне по същество на предявените осъдителни искове.

С решението, при повторното разглеждане, въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Сливен в частта, с която Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ е осъдена да заплати на Г. П. Т. сумата от 20 750,10лв.

– обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи), вследствие на невярно документиране в Удостоверение обр.УП-3 № ПО-2474/07.12.2015 г., представляващи сбор на дължими, но неполучени от ищеца месечни пенсии за осигурителен стаж и възраст, за периода от 11.12.2015 г. до 02.10.2018 г.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че фактите по делото са надлежно установени 2 от първостепенния съд и препратил към същите, както следва: Страните по делото са били в трудово правоотношение в периода от 28.10.1997г. до 04.12.2015г., като ищецът Г. Т. е заемал длъжността „пожарникар“, с място на работа РСПБЗН – [населено място]. В периода от 2005г. до 2007г. служителите в звеното на работа на ищеца работили по график 24/48, а от 2007 г. по график 24/72 часа. За времето на дежурството работещите в поделението били на постоянно разположение на прекия си ръководител. Посочил, че невярното отразяване на часовете действително положен от ищеца труд в УП-обр.3 №110-2474/07.12.2015г. и УПобр.3№808р-1956/17.09.2019г. е установено с влязлото в сила решение на първостепенния съд.

Съдът кредитирал заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, от което приел за установено, че положеният от ищеца извънреден труд за периода от 01.01.2005г. до 30.11.2015 г. бил в размер на 4 226 часа, от които му били заплатени 407 часа и са останали некомпенсирани 1 576 часа. Установил още, че разликата в отразените отработени часове извънреден труд на Г. Т. в издадените от работодателя удостоверения образец УП-3 била в общ размер от 867 часа, равняващи се на 5 месеца и 3 дни общ трудов стаж. При коректното им вписване в издаденото през 2015г. удостоверение, образец УП-3, ищецът би имал право на пенсия към момента на подаване на заявлението. Общият размер на пропуснатите от Г. Т. пенсии за периода от 11.12.2015г. до 02.10.2018г. възлизал на 20 750,10лв.

Въз основа на установената фактическа обстановка, въззивният съд посочил, че за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 226 ал. 1 от КТ, е необходимо по делото да бъде установено наличие на неправомерни действия на ответника/работодател чрез неговите служители, вредата и причинната връзка между тях. Приел, че в конкретния случай вписването на неверни данни относно часовете действително положен от ищеца Т. извънреден труд в УП-обр. 3 № 110-2474/07.12.2015 г. е установена с влязло в сила решение, поради което въпросът е разрешен със сила на пресъдено нещо. Изложил, че вписването на часове положен от ищеца извънреден труд, различни от действително отработените, представлява неправомерно деяние, тъй като не са спазени разпоредбите на действащото законодателство за правилното и пълноценното им отчитане и отразяване в съответните удостоверителни документи.

С оглед на това и факта, че при прибавяне на тези месеци към изчисления в Разпореждане №2113-19-923 9/08.04.2016г. общ осигурителен стаж, той би бил равен към 30.11.2015г. на 27 години, 02 месеца и 23 дни, съдът направил извод, че ищецът Г. Т. би имал право на пенсия, считано от 11.12.2015г., като общия размер на пропуснатите от него пенсии, за периода от 11.12.2015 г. до 02.10.2018 г., възлиза на 20 750,10 лв. Приел, че неполучените пенсии представляват вреда под формата на пропуснати ползи (ненастъпване на едно бъдещо сигурно увеличаване на имуществото му), която е в пряка връзка с неправомерните действия на ответника чрез съответните му работници/служители, извършили вписването на неверни данни в съставеното УП - обр.3 № 110-2474/07.12.2015 г., без които вредата не би настъпила.

Съдът посочил, че процесното вземане не е погасено по давност и същото не е било предмет на друго производство между страните, което да е приключило с влязло в сила решение. По 3 изложените съображения съдът намерил предявения иск за заплащане на главницата основателен. Присъдил и законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Заключението на една експертиза представлява ли достатъчно основание, само по себе си за възприемане наличието на един факт и съдът длъжен ли е да съобрази това заключение с останалите доказателства? Твърди, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №222/27.03.2018г. по т.д.№505/2017г. на ВКС и решение №305/2706.2012г. по г.д.

№1110/2011г. на ІV г.о., което е основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Твърди, че въпросът има отношение и към развитието на правото и точното прилагане на закона – основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. 2/ Има ли една експертиза приоритет над останалите доказателства? Навежда довод, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение №91/27.08.2015г. по г.д.

№321/2015г. на ВКС, като съдът е кредитирал заключението по допуснатата експертиза без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи мотиви кои доказателства кредитира и кои не. Претендира допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Въпросите са свързани със задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на допуснатата по делото експертиза, нейната доказателствена стойност, както и за обсъждането заедно с останалите доказателства и са обуславящи правните изводи на съда, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването. По същите е налице формирана и трайно установена практика на ВКС, според която при постановяване на решението съдът е длъжен да изложи мотиви дали възприема изслушаното и прието заключение по допуснатата експертиза, да изложи съображения за неговата годност и да го обсъди заедно с всички събрани по делото доказателства. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението поради изменение на закона или на обществените отношения, а обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със същата. В него съдът е посочил, че кредитира заключението по приетата пред първостепенния съд експертиза, от което е приел за установен размера на положения от ищеца извънреден труд, стажът, който той би имал и пенсията, която би получил при правилното му отразяване в съставените от работодателя удостоверения. По делото не са събрани други доказателства, нито такива, на които заключението да противоречи и същото не е оспорено от ответника. В изложението на касационните основания не са посочени никакви съображения по отношение на значението на формулирания първи въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С оглед на това, не са налице сочените допълнителни основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

В изложението са поставени и въпросите: 1/ Възможно ли е да се погасяват по давност (обща чл.110, специална по ЗЗД или особена по КТ – чл.358 или ЗДСл) неупражнените права на допълнителен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.229, ал.9/ал.8/ от ЗМВР от 1997г. (отм.) и по чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г. (отм.), възникнали по силата на 4 посочените правни норми по ЗМВР в периода 01.2003г. до 01.12.2015г., вкл. с оглед вида, естеството и правната регламентация а правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.229, ал.9 (8) от ЗМВР от 1997г. (отм.) и по чл. 212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г. (отм.)? Наведен е довод, че решението противоречи на формираната практиката на ВКС – определение №364/19.04.2019г. по г.д.№786/2019г. на ІV г.о. и определение №380/24.04.2019г. по г.д.№1068/2019г., а въпросът има отношение и към развитието на правото (чл.280, ал.1, т.3 от ГПК), защото съдебната практика по конкретното право на допълнителен платен отпуск избягва да упомене характера и вида му, а последното има пряко отношение и би улеснило изхода на спора. и 2/ Възможно ли е изобщо да се погаси по давност; за това въведената от законодателя две годишна давност за погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск по чл.176а от КТ и чл.59а от ЗДСл, в сила от 01.03.2011г., приложима ли е и за допълнителния платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.229, ал.9(8) от ЗМВР от 1997г. (отм.) и по чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г. (отм.), възникнал в периода след 01.03.2011г.? Твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Окръжен съд – Сливен в решение №47/22.03.2019г. по в.г.д.№121/2019г.