Решение № 2545 от 26.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2545 гр. София, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20231100510733 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20091507/22.05.2023 г., постановено по гр.д. № 15434/2021 г. по описа на СРС, 164 състав, „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, е осъден да заплати на „Т.К.“ ООД, ЕИК *******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 100 лв., представляваща предадена без основание сума /от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги по ДПК № 3003535554/12.11.2015 г./ от страна на И.Я. И., ЕГН ********** на ответника „П.К.Б.“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 03.06.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към Договор за потребителски кредит с № 3003535554/12.11.2015 г. които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за вземания от финансови институции от 03.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД, в която се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а също е и необосновано. Твърди, че въпреки оставянето без движение на подадената искова молба, ищецът не е отстранил нередовностите и е поддържал противоречиви твърдения, като незаконосъобразно СРС е допуснал изменение на основанието на иска въз основа на молба на ищеца в първото о.с.з, тъй като по този начин ищецът е предявил е изцяло нов иск. Сочи, че решението е постановено по непредявен иск, недопустимо е и следва да бъде обезсилено.

Навежда, че съдът може да се произнесе по нищожна неравноправна клауза, само ако искът е за връщане на сума на това основание, поради което съдът се е произнесъл 1 плюс петитум. Излага аргументи, че без да е бил сезиран, съдът е разглеждал въпроса за надвишения максимално допустим годишен процент на разходите /ГПР/. На следващо място сочи, че ищецът не е придобил вземания от физическото лице И.Я. И., като намира договора за вземания от финансови институции за нищожен /поради липса на предмет от гледна точка невъзможността да се цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания, по чл. 26, ал. 2 ЗЗД /липса на съгласие/ , чл. 26, ал. 1 ЗЗД /противоречие с добрите нрави/ и както и като съдържащ нищожни /неравноправни клаузи/ на основания чл. 143 ал.2 т.3, 5, 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП.

Поддържа, че договорът за цесия е нищожен поради противоречие със закона, защото ищецът не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ.

Въззивникът твърди, че от страна на ищеца-въззиваем договорът за цесия е подписан от лице без представителна власт. Намира, че договорът за цесия не прехвърля вземания от въззивника, защото не е доказано, че именно И.Я. И. е отбелязал в приложението, че прехвърля вземания, които от въззивника. Сочи, че дружеството въззивник не е получило уведомление за цесията, а цесионерът /въззиваем/ няма право да извършва уведомяване за цесията, освен след упълномощаване от цедента. Намира, че дори ищецът – въззиваем да е имал право да изпрати уведомление за извършената цесия, то адв. Д. не е разполагал с такова. На следващо място твърди, че по делото не е доказано И. И. да е платила сумата от 100 лева въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договора за потребителски кредит, като твърди, че плащанията са извършени от трето лице и евентуално то може да иска връщане на сумите. Сочи, че клаузите на споразумение за допълнителен пакет услуги са действителни и липсва противоречие с чл.10а ал.2 ЗП, тъй като пакетът услуги не касае усвояване или управление на кредита и липсва противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Намира, че клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не е неравноправна, тъй като, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗД, е включена в основния предмет на договора, и в същото време е ясна и разбираема. По отношение на размера на ГПР сочи, че е допустимо да се уговаря ГПР до 5 /пет/ пъти размера на законната лихва – чл. 19 ал.4 ЗПК и не е актуална практика, че лихва повече от 3 /три пъти/ размера на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Счита, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги не трябва да се включва в ГПР, а и такова основание ищецът не е релевирал. Намира, че възможността за предоставяне на допълнителни услуги срещу заплащане е предвидена в чл. 10а, ал.1 ЗПК и в случая не е нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въззивникът поддържа, че вземането е погасено по давност, за което своевременно е направил възражение. Моли се за обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на производството, евентуално за връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Т.К.“ ООД е депозирал писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Сочи, че по иск за неоснователно обогатяване ищецът заявява само, че даденото е без основание, а ответникът следва да докаже наличието на такова. С оглед на това счита, че първоначалната искова молба не е била нередовна. Намира за доказано в процеса, че липсва годно правно основание ответникът-въззивник да задържи процесната сума. Навежда, че чрез така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ ответникът прави опит да заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По отношение на договора за цесия, намира, че същият е валиден, като прехвърленото вземане е определяемо, а и въззивникът няма право да оспорва действителността на цесията . Твърди, че уведомлението за цесията, неоспорено от страната, е представено и като приложение към исковата молба и отново 2 е връчено на ответника, като ищецът - цесионер е упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника. Навежда, че цената на прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането, а плащането е под условие - събиране на вземането и платежоспособността на длъжника /чл.100 ЗЗД /, договорът за цесия е извън приложното поле на ЗЗП, в него липсват неравноправни клаузи и същият не е нищожен. Сочи, че дружеството въззиваем не е финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ. Намира, че вземането във връзка с така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ е във връзка с договора за потребителски кредит, като съдебно-счетоводната експертиза установява плащания от потребителя по договора за кредит. Сочи, че таксите по пакет “допълнителни услуги“ са свързани с усвояването и управлението на кредита и са нищожни на основание чл. 10а, ал.2 ЗПК; отделните „допълнителни услуги“ не са разграничени и нямат отделни цени, което е в противоречие с чл. 10а, ал.

4 ЗПК; цената на „допълнителните услуги“ е несъразмерно висока според предлаганите „услуги“, а целта е получаване на допълнителни облаги от ответника във вреда на потребителите. Намира, че е налице противоречие с добрите нрави / чл.26 ал.1 ЗЗД/ и с чл. 143 ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Счита, че давността за процесното вземане е 5годишна и не е изтекла. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно.

По доводите за недопустимост на постановеното решение:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Т.К.“ ООД срещу „П.К.Б.“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 100 лв., представляваща предадена без основание сума /от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги по ДПК № 3003535554/12.11.2015 г./ от страна на И.Я.

И., ЕГН ********** на ответника „П.К.Б.“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 03.06.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към Договор за потребителски кредит с № 3003535554/12.11.2015 г. които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за вземания от финансови институции от 03.06.2020 г.

В исковата молба ищецът е заявил фактическо твърдение, че сумата е предадена без основание без да уточни причината за извършеното плащане. В първото по делото 3 о.с.з. ищецът е уточнил, че сумата е платена въз основа на нищожни клаузи по сключен договор за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл.214,ал.1 ГПК. Настоящият съдебен състав счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този смисъл е решение № 29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., IV ГО и определение № 60385 от 02.12.2021г. по ч.гр.д.

№ 4500/2021г. по описа на ВКС, IV ГО/. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл е решение № 30 от 14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето ГО/. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави възражение на още непредявени възражения от ответника /решение № 29 от 28.03.2012г., постановено по гр.д. № 1144/2010г. по описа на ВКС, IV ГО/. В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на договорни отношения, т.е. не е сключван договор за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които И. И. е заплащала задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представения договор за потребителски кредит ищцовото дружество е уточнило претенцията си в първото по делото съдебно заседание, т.е. своевременно в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за нищожност на договора, респективно за нищожност на конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 от ЗЗД.

Следва да бъде посочено, че в случая се касае до допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяваща защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу действителността на сделката /или на клауза от договора/, направени в първото по делото съдебно заседание. Не е налице хипотеза на изменение на предявения иск, доколкото валидното правно задължение, даващо право на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищците - различните 4 доводи за нищожност, също не са част от основанието на иска. Ето защо възраженията на ответното дружество за недопустимо изменение на исковата претенция, за недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск и за нередовност на исковата молба са неоснователни. Следва да бъде посочено още, че в случая се касае до надлежно релевирани възражения на ищеца срещу действителността на договора, поради което е неоснователно възражението, че същите следва да бъдат въведени в производството чрез предявяване на самостоятелен иск. В този смисъл не е налице и хипотеза на произнасяне свръх петитум, в какъвто смисъл са доводите на въззивника.