Решение № 1171 от 27.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1171 гр. София, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.ова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100510814 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД, чрез юрк. К.М., срещу решение № 20098137/21.07.2023 г. по гр. д. № 15259/2020 г. на Софийски районен съд, 170 състав, с което са уважени предявените от И. М. Р. и Д. М.

Р. срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение в размер на по 24 000 лева на всеки от ищците за претърпени в резултат на настъпило застрахователно събитие – ПТП на 02.04.2015 г., неимуществени вреди от смъртта на А.К.Р. в резултат на виновното и противоправно поведение на Г.З.Б., чиято гражданска отговорност е застрахована от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ведно със законната лихва, считано от 02.04.2015 г., и дружеството е осъдено да заплати на адв.

Р. А. на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева, както и държавна такса по сметка на СРС в размер на 1920 лева.

С жалбата се поддържа становище за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необосноваността му. Излагат се съображения, че правните изводи на районния съд не кореспондират с установените по делото правнорелевантни факти, както и че не са съобразени относимата по предмета на правния спор тълкувателна практика и материалноправните норми, определящи лимит на обезщетенията в полза на лица извън кръга лица, определен от ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., като присъденото обезщетение надвишава лимита относно претенциите на лицата по чл. 493а, ал. 2 КЗ, определен в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101/2018 г.). Сочи се, че съгласно задължителните постановки на ТР № 1/2016 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, за да могат да получат 1 обезщетение за неимуществени вреди лица, извън посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., същите следва да са създали с починалото лице постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, като обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Поддържа се, че от събраните по делото доказателства, в частност свидетелските показания, не може да се направи извод за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищците с починалата А.Р. и за настъпили в резултат на нейната смърт сериозни морални болки и страдания, а се установява, че връзката им с починалата им баба е била обичайна връзка между баба и внуци установено е наличие на добри отношения в семейната общност, но не и на връзка, заместваща тази с най-близкия родствен кръг и изпълняваща условието за сходство на съдържанието им. Сочи се, че ищците са пълнолетни лица със завършено личностно и социално развитие, със собствен бит и семейна среда и не са налице данни да са били зависими в личностен или социален аспект от възходящите си от втора степен поради дезинтересиране на собствените им родители или друга особена причина. Поради това се счита, че съществувалата между ищците и покойната им баба връзка не сочи за наличие на особена близост между тях по смисъла на ТР № 1/2016 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, и не се установява проявление на житейски факти, определящи връзката между пострадалата и ищците по начин, че да се направи несъмнен извод за наличие на трайна емоционална връзка с починалата, сравнима с тази с най-близките и роднини. Счита се, че съществуването на добри отношения в бита, без изявени конфликти, не обосновава изключителност на отношенията - такава, че внуците на пострадалата да получат обезщетение наред с най-близките. Напротив, починалата А.Р. е имала още осем внуци, освен ищците, с които също е поддържала обичайните за баба и внуци отношения. Сочи се, че в мотивите на обжалваното решение липсват изводи относно това кои обстоятелства съдът е определил като особени или кои отношения определя като съпоставими със съдържанието и интензитета на връзката с лицата от най-близкия родствен кръг на пострадалата.

Липсвали и мотиви относно обстоятелствата, въз основа на които е определен размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Поддържа се и становище за неоснователност на претенцията за законна лихва. По тези съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковите претенции.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите И. М. Р. и Д. М. Р., чрез адв. Р. А., с който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност на първоинстанционното решение, като се излагат подробни съображения. Счита се за правилен изводът на районния съд, че в традиционните за българското общество семейни отношения бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг, като в случая се установява по категоричен начин изключително силната емоционална връзка, надхвърляща по интензитет и времетраене нормално присъщите родствени връзки, традиционни за българското общество. Поддържа се, че изключително силната привързаност между ищците и баба им, както и търпените от тях неимуществени вреди се установяват от разпитаните по делото свидетели, които са имали пряко наблюдение и лични възприятия за отношенията между баба и внуци и формираната 2 между тях изключително трайната и дълбоко емоционална връзка, а така също и върху състоянието на ищците след смъртта на баба им. Нещо повече, според въззиваемите, по делото се установява, че те са споделяли общо домакинство със своята баба, която е полагала за тях заместваща грижа на родител още от ранна детска възраст до момента на смъртта си, поради невъзможност и нежелание на биологичните родители да правят това. Поддържа се, че при определяне на размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД, правото на ЕС и практиката на СЕС. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е редовна и допустима.

За да постанови обжалваното решение, районният съд приема за установено, че с влязла в сила присъда водачът на застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество л. а. „Форд“ е признат за виновен в това, че на 02.04.2015 г. в с. Драгиново, община Велинград, при извършване на маневра „движение назад“ е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 40 ЗДвП, при което по непредпазливост причинил смъртта на А.К.Р., оставила наследници по закон низходящите си, сред които е и М.И. Р. – баща на ищците. Въз основа на показанията на свидетелите А.Ц. и П.З. е прието за установено, че грижите за отглеждането на ищците били полагани почти изцяло от пострадалата А.Р., тъй като родителите им отсъствали от дома им през по-голямата част от детството им; че грижите, които пострадалата полагала за ищците били близки до тези на майка с деца; че дори когато родителите на ищците се прибирали в дома им в с. Драгиново, ищците продължавали да живеят при баба си; че ищците приели много тежко смъртта на баба им.

При тези данни районният съд, приема че по делото се установява наличието на предпоставки за уважаването на исковите претенции, доколкото в срока на действие на сключен с ответника договор за застраховка „Гражданска отговорност“, вследствие на противоправното и виновно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил е настъпило застрахователно събитие, в причинна връзка с което ищците да са претърпели болки и страдания поради смъртта на тяхната баба. Съобразявайки тълкуването, дадено с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, районният съд приема, че в случая е била налице особено близка връзка между ищците и починалата, тъй като тя още от ранна детска възраст е полагала грижи за отглеждането и възпитанието на внуците си, което се налагало от младата възраст на майка им, родителите на ищците работили в други населени места, вкл. и се прехранвали от събиране на билки и гъби в гората, което налагало да отсъстват през месеци от годината. Освен това, в моментите, когато родителите се завръщали в населеното място, където живеели ищците и баба им, децата продължавали да живеят с баба си, а родителите им отсядали в друга къща, която се намирала в същия двор.

Отчетено е, че ищците са живели заедно с починалата и към датата на ПТП и са понесли тежко смъртта . Поради това районният съд е счита, че между ищците и починалата е съществувала особено силна връзка, отличаваща се с привързаност, взаимно уважение, сърдечност и топлина, надхвърлящи обичайните за българския бит и душевност. По тези съображения е прието, че по делото са доказани релевантните за активната материалноправна легитимация на ищците факти, позволяващи да бъде направен извод за съществуваща особено близка привързаност между тях и починалата тяхна родственица, наподобяваща тази на най-близките роднини - майка и деца, която е основание на търпящите неимуществени вреди от физическата загуба на техния близък, макар и намиращ се извън кръга на тези, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.09.1969 г. Прието е, че претендираното обезщетение от 3 по 24 000 лева от всеки от ищците е съответен паричен еквивалент на търпените от тях неимуществени вреди. За неоснователни са приети възраженията на ответното дружество за неприложимост към спорното правоотношение на постановките в цитираното тълкувателно решение, както и за съпричиняване на вредоносния резултат от починалата.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По делото не се спори, а и от представената застрахователна полица № 22114003035373 се установява, че към момента на процесното ПТП е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за собствения на Г.З.Б. лек автомобил „Форд Транзит“, рег. № РА****ВС, сключена с ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД.

Извършването на противоправно деяние от застрахования при ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ водач, изразяващо се причиняване на ПТП, довело до смъртта на бабата на ищците, е установено с влязлата в сила присъда № 21/18.06.2015 г. по н.о.х.д. № 245/2015 г. на Пазарджишки окръжен съд, потвърдена с решение № 148/17.11.2015 г. по в.н.о.х.д. № 329/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, оставено в сила с решение № 23/16.02.2016 г. по к.н.д. № 43/2016 г. на ВКС, I н.о., с която Г.З.Б. е признат за виновен в това, че на 02.04.2015 г., в с. Драгиново, община Велинград, на ул. „Извън регулацията“, пред частен дом № 4, при управление назад на моторно превозно средство – л. а. „Форд Транзит“, бял на цвят, с регистрационен № РА****ВС, собственост на водача, е нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 40, ал. 1 ЗДвП, а именно, като водач на пътно превозно средство е бил длъжен, но не го е сторил, преди да започне движение назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението; чл. 40 ал. 2 ЗДвП, а именно, като водач на пътно превозно средство е бил длъжен, но не го е сторил, по време на движението си назад непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, е бил длъжен, но не го е сторил, да осигури лица, което да му сигнализира за опасности, като по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца А.К.Р. от с. Драгиново – престъпление по чл. 343, ал., 1 б. „в“ НК.