Решение № 17576 от 14.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17576 гр. София, 14.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. Г.А при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. Г.А Гражданско дело № 20251110117705 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Г. Р. Т-И, ЕГН **********, с адрес:

************************, с която е предявила срещу ******************, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: ***************************, в условията на обективно съединяване следните искове: установителен ис с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК /противоречие със закона/ за прогласяване нищожността на Договор за кредит № 113007/05.12.2024г., евентуално съединен с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 68г ЗЗП, вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП /поради противоречие с добрите нрави/ за прогласяване нищожността на Договор за кредит № 113007/05.12.2024г.

В срока за отговор на исковата молба са предявени насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК от ******************, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: ***************************, срещу Г. Р. Т-И, ЕГН **********, с адрес: ************************, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 306,78 евро с левова равностойност 600 лева, представляваща непогасена главница по Договор за кредит № 113007/05.12.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 08.07.2025г. до окончателното плащане или при условията на евентуалност да заплати сумата от 306,78 евро с левова равностойност 600 лева, представляваща дължима като чиста стойност главница по Договор за кредит № 113007/05.12.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 08.07.2025г. до окончателното плащане.

Ищцата по първоначалните искове извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че на 05.12.2024г. е сключила с ****************** договор за кредит № 113007, по силата на който била отпусната заемна сума в размер на 600 лв. при фиксиран ГЛП 36,00 % и ГПР 42,58 % срещу насрещното задължение в едномесечен срок да върне общо дължимата сума от 780 лв. Поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен, тъй като отбелязаният ГПР не отразява действителния такъв, доколкото във въпросната величина не била включена неустойката, дължима при непредоставяне на гарант, и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР. Навежда доводи, че неустойката представлява общ разход по кредит и като такъв следва да бъде инкорпориран в ГПР. Като 1 самостоятелно основание за нищожност сочи и противоречието с добрите нрави, тъй като некоректното посочване на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика, тъй като лишава потребителя от информация при избор на кредитен продукт. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Релевира възражение, че договорът за кредит отговаря на изискванията на ЗПК, а потребителят предварително е бил запознат и сам е избрал условията и параметрите му. Поддържа, че ГПР е изчислен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Възразява, че уговорената неустойка не следва да бъде включвана в тази величина, тъй като същата е дължима при неизпълнение на задължение по договора и не представлява разход по кредита. Счита, че неустойката е действителна с доводи, че потребителят е разполагал с правото да се откаже от договора в 14-дневен срок, както и да предостави обезпечението, от който момент неустойката спира да се начислява. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ищецът ****************** е предявил в условията на евентуалност насрещни осъдителни искове при твърдения, че Г. Р. Т-И е усвоила заемната сума по Договор за потребителски кредит № 113007, но не е предприела действия по погасяване на паричното си задължения при условията и срока на сделката. Счита, че в негова полза е възникнало притезание за заплащане на главницата на договорно основание, или евентуално при изначална липса на такова, като се претендира присъждане на чистата стойност по кредита. Моли за уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК по насрещните искове ответникът Г. Р. Т-И не е подала отговор на исковата молба.

В съдебно заседание ищецът по главните искове и ответник по насрещния - Г. Р. Т-И, редовно призован в открито съдебно заседание, не се явава, не се представлява. С молба с вх. № 200304 от 23.06.2026г. поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковете.

Ответникът по главните искове и ищец по насрещния - ******************, редовно призован в о.с.з., не изпраща представител. С молба с вх. № 198932/22.06.2026г. поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на главните искове.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение, съгласно чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

По така предявените като главни искове в доказателствена тежест на ищеца бе да установи, че между страните е сключен процесният договор и че същият е недействителен на сочените правни основания.

В тази връзка по делото не е спорно, че между страните е сключен на 05.12.2024г. договор за потребителски кредит № 113007, по силата на който на ищеца е предадена заемна сума в размер на 600,00 лева, която той следвало да върне в срок от 30 дни, при ГЛП от 36,00% и ГПР от 42,58%. Общата дължима сума по заема е посочена в размер на 618,00 лева. В чл. 17.1 от договора, приет по делото, страните уговорили, че в случай, че са договорили обезпечение, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от сключване на договора да предостави обезпечение: да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора или банкова гаранция. В чл. 27.1 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задълженията по чл. 17.1 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение, като в чл. 27, ал.2 страните уговорили, че в случай на настъпване на дължимостта на неустойката то тя ще се заплаща, заедно с всяка погасителна вноска.

Съответно видно от приетия по делото към договора погасителен план, неустойката се заплаща с единствената погасителна вноска и се начислява автоматично, като месечната вноска, ведно с лихвата и неустойката възлиза на сумата от 780,00 лева, или към датата на 2 падежа – 04.01.2025г. ищецът е следвало да заплати обща сума по договора в размер на 780,00 лева, с равностойност в евро от 398,81 евро, ведно с неустойката.

По делото не е спорно, че заемната сума е предадена на ищцата.

След преценка на събрания по делото доказателствен материал, съдът намира по така предявения иск от ищеца срещу ******************, че в процесния договор се съдържат клаузи, установяващи допълнителни задължения за заемополучателя за заплащане на неустойка, поради неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, които задължения представляват допълнително установено възнаграждение за заемодателя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 17, ал.1 от договора е нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в *** или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемополучателя/потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Същевременно размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано висок в сравнение с отпуснатия кредит от 600,00 лева и срока за който заема следва да бъде върнат – 30 дни. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за неравноправност по чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност. На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че нейното начисляване фактически е започнало още от момента на сключване на договора, което е видно от приложение 1 към договора, а именно погасителен план към Договор за кредит № 113007 от 05.12.2024г., където е бил уговорен и размерът на вноската с неустойка.

Освен изложеното, обстоятелството, че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“, също води до обоснован извод, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към него изисквания, и кредиторът ще се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Разсрочването е уговорено, независимо, че заема е платим на една вноска, като е ирелевантно, че потребителя е имал право да се откаже в четиринадесетдневен срок от договора. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението.

Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в 3 годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42, 58% годишно. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК.