Определение № 266 от 02.07.2025, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 266 гр. К., 02.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно частно гражданско дело № 20255100500166 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Oбразувано е по частна жалба вх. N 5362 от 09.05.2025г. по входящия регистър на РС – К., подадена от „А.“ ЕАД, ЕИК *, гр.С., чрез представител по пълномощие, против определение N 560/24.04.2025г. по гр. д. N 1224/2024 г. на РС – К., с което е оставено без уважение искането му по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноски.

Определението се обжалва като неправилно, с искане да бъде отменено и настоящата инстанция да се произнесе по същество по молбата по чл.248 от ГПК. В частната жалба са изложени оплаквания по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна, присъдени при условията на осъществена възмездно уговорена правна помощ, по следните съображения: не е отчетено, че в мотивите на Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т.47, на които се позовава Върховният административен съд, се приема, че размерът на адвокатските възнаграждения следва да е обоснован и справедлив, в т.ч. и по арг. от чл.36, ал.2 от ЗА, дори и ако е предвидено да е минимален, т.е. определянето му да е в зависимост не само от материалния интерес по спора като единствен критерий, залегнал в Наредба N 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а и в зависимост от обема и сложността на свършената работа; така определеният в посочената наредба минимален размер не обвързва националния съд съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, защото не преследва легитимни цели с оглед правилата за ограничение на конкуренцията в ДФЕС; предоставянето на безплатна правна помощ се осъществява при условията на чл.36, ал.1, вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, при изричната забрана в чл.36, ал.2, изр.2 от ЗА за уговаряне на възнаграждение в размер по-нисък от 1 посочения в наредбата, издадена от Висшия адвокатски съвет на основание чл.36, ал.2, изр.2 от ЗА, като определянето му от съда/чл.36, ал.2 от ЗА/ и намаляването му поради прекомерност/чл.78, ал.5 от ГПК/ е ограничено до минималния размер по тази наредба, за разлика от предвидените в Наредбата за заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет на основание чл.37 от ЗПП, предвиждаща възнаграждения в значително по-нисък размер за един и същи вид работа; последното води до непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица чрез създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност, в т.ч. и когато правна помощ се представя при условията на ЗА на физически лица, когато адвокатските възнаграждения се определят в размерите по Наредба N 1/2004г. и когато такава се предоставя на юридически лица и еднолични търговци от юрисконсулт, в които случаи възнаграждението се определя по наредбата, издадена въз основа на ЗПП. По тези съображения се излага краен извод, че нормата на чл.38, ал.2 от ЗА, препращаща към Наредба N 1/2004г., не съответства на Правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, в който смисъл е постановено определение N 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. N 1908/2022г. на ВКС, I т.о.. Допълнително съображение в подкрепа на основателността на молбата си по чл.248 от ГПК жалбоподателят сочи служебното задължение на съда да следи за неравноправно договаряне/чл.146, ал.1 от ЗЗП/, което не изисквало особено активно участие на процесуалния представител на ответника, в т.ч. и с оглед на широк обем от съдебна практика в тази връзка, спестяваща времето на същия за подготовка на делото.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба С. В. А. чрез адв.В. М. от АК-К., осъществил възмездна правна помощ в полза на ответника, с който частната жалба се оспорва като неоснователна, с искане обжалваното определение да се потвърди като правилно и законосъобразно.

За да се произнесе, въззивният съд съобрази следното:

С Решение N 90 от 10.03.2025 г. по гр.д. N 1224/2024 г. РС-К. е отхвърлил като неоснователни предявените от „А.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д.” N 25, Офис сграда Л., ет.*, офис *, срещу С. В. А., ЕГН **********, установителни искове по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл.

86, ал. 1 от ЗЗД срещу С. В. А., ЕГН ********** за парични вземания с цена както следва: 10 251.88 лв. частично претендирана главница по договор за потребителски кредит N PLUS -* от 23.03.2017г. за период от 20.04.2018г. до 20.06.2024г.; 2 611.87 лв. договорна лихва за период от 20.02.2023г. до 20.06.2024г.; 6 519.40 лв. обезщетение за забава, считано от 21.04.2018г. до 27.06.2024г., изключая периода от 12.03.2020г. до 13.07.2020г.; 8 867.97 лв. частично претендирана главница по договор за потребителски кредит N PLUS -* от 23.03.2017г. за период от 20.07.2024г. до 20.03.2027г.; 6 360.88 лв. обезщетение за забава за периода от 12.03.2024г. до 2

27.06.2024г., изключая периода от 12.03.2020г. до 13.07.2020г.. С оглед изхода на спора РС-К. е осъдил ищеца „А.“ ЕАД, ЕИК *, да заплати на С. В. А., ЕГН ********** направените по делото разноски в размер на 250 лева депозит за съдебно-счетоводна експертиза и 3600 лева за адвокатско възнаграждение. По реда на чл.247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на решението, като с Решение N 195 от 24.04.2025 г. по гр.д. N 1224/2024 г. РС-К. освен посочените по-горе установителни искове, са отхвърлени и предявените при евентуалност осъдителни искове за същите парични вземания

В срока по чл.248, ал.1 от ГПК ищецът „А.“ ЕАД, ЕИК * е поискал районният съд да измени решението си в частта за разноски за възнаграждение за посочената експертиза с аргумент, че същото е определено да се плати по равно, както и за разноски в полза на процесуалния представител на ищеца, по съображения, които са изложени идентично в частната жалба и са описани по-горе.

В указания срок ответникът чрез процесуалния си представител е оспорил искането за изменение на решението в частта за разноски, с довод, че при определяне на същите е съобразена фактическата и правна сложност на делото с оглед на предявените при условията на евентуалност установителни и осъдителни искове, обема на извършената от процесуалния представител работа и регламентацията по §1а, ал.2 от ДР на Наредба N 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и чл.36 от ЗА с оглед на общия размер на защитавания интерес, възлизащ на 19 383.15 лв. по гр.д. N 1224/2024 г. на РС-К. и този по присъединеното към него гр.д. N 1239/2024 г. на РС-К., възлизащ на 15 228.85 лв.. Наред с това е изтъкнато, че ЗПП и Наредбата за заплащане на правната помощ са неотносими към настоящия случай и независимо от обстоятелствата адвокатът е длъжен да положи максимални усилия в организиране на защитата на своя клиент съгласно чл.2, ал.2 от ЗА.

С обжалваното определение N 560/24.04.2025г. по гр.д. N 1224/2024 г. РС –К. е оставил без уважение искането на ищеца по чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решение N 90/ 10.03.2024г. по гр.д. N 1790/2023 г. на РС – К., в частта му за разноски.

В мотивите към определението районният съд е изложил следните съображения:

1.По отношение на депозита за вещото лице по допуснатата ССчЕ –същият е разпределен по равно между страните, първоначално вносим по 200 лв., впоследствие с оглед на декларираното от вещото лице възнаграждение в размер на 500 лв., на страните е възложено да довнесат по равно сумата от по 50 лв., от което следва, че размерът на присъдените разноски за ССчЕ от 250 лв. е правилно определен и молбата по чл.248 от ГПК в тази й част е неоснователна.

2.По отношение на присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лв. е от значение, че са предявени четири установителни искове по един договор за 3 главници и лихви, а при условията на евентуалност и осъдителни за същите суми, като справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. В случая общият материален интерес по предявените установителни искове е в размер на 34 612 лв., а при условията на евентуалност същият размер е и по осъдителните искове, като по делото е подаден отговор на исковата молба с множество възражения, с явяване в съдебно заседание на процесуалния представител на ответника и с представена от същия писмена защита.

Съгласно чл. 36 ЗА съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като с Решение на Съда на ЕС /втори състав/ от 25 януари 2024 г. по дело C‑438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд /България/ с акт от 4 юли 2022 г. е прието, че Наредба N 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, което задължава националния съд да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в нея минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на СЕС се ползват с обвързваща националния съд сила и са с приоритет пред националното законодателство, което им противоречи. Следователно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 Закон за адвокатурата в частта, препращаща към минималните размери на наредбата е неприложима, а критериите от които следва да се ръководи съдът при определяне на възнаграждение за оказаната правна помощ са фактическата и правна сложност на делото по аргумент от чл. 47, ал. 6 ГПК и то да е справедливо и обосновано /чл. 36, ал.

2 ЗА в частта, която не противоречи на ДЕС/. Фактическата и правна сложност предполага съединяване, обективно и субективно на повече от един иск, както в настоящия случай, респ. възражения, а справедливо по смисъла на ЗА ще е това възнаграждение, което е обективно, т.е. съответно на положените усилия за защита на правата и интересите на доверителя, като присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лв. е съответно на положения труд от процесуалния представител на ответника и на фактическата и правна сложност предвид вида и размера на съединените искове.

Въззивният съд, за да се произнесе по частната жалба, взе предвид:

Жалбата е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването срещу определение, възлагащо в негова тежест и в полза на насрещната страна разноски в исково производство, в случая с оглед съдържанието и смисъла на частната жалба за адвокатско възнаграждение за осъществена възмездна правна помощ, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществена възмездна правна помощ в 4 размер от 3 600 лв. се споделят изцяло от настоящия съд.

До приключване на устните състезания в първоинстанционното производство ищецът е възразил за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение и искането по чл.248 от ГПК е направено от ищеца в срока за обжалване на решението, с което с оглед крайния изход на делото отговорността за разноски по делото е разпределена съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, като в тежест на ищеца са възложени направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение с оглед на изцяло отхвърлените предявени искове по делото, при което молбата по чл.248 от ГПК е допустима, но е неоснователна по следните съображения:

Между ответника и процесуалния му представител е договорена възмездна правна помощ по искове с общ материален интерес 34 612 лв., като договор за правна защита и съдействие е представен пред първоинстанционния съд, в който е посочено, че уговореното възнаграждение от 3 600 лв. е платено в брой. С оглед вида и броя на предявените искове за парични вземания и предмета на доказване по тях, в т.ч. и относно въпросите за защита на потребител по смисъла на ЗЗП, е налице както фактическа, така и правна сложност на делото, спрямо която адвокатското възнаграждение, уговорено от ответника в общ размер от 3 600 лв., предвид и предприетите от процесуалния представител процесуални действия по делото, не се явява прекомерно. То не се явява прекомерно и с оглед на възмездяването на правната помощ по реда на ЗПП и Наредбата за заплащане на правната помощ при условията на чл.78, ал.8 от ГПК, защото юрисконсултът е служител на лицето, което представлява и е запознат с делата му, за разлика от адвоката, който е лице, упражняващо свободна професия на собствени разноски и риск, носейки професионална отговорност пред клиента. Уговореното възнаграждение не се явява прекомерно и с оглед на многобройната практика по ЗЗП по въпросите за наличието на неравноправни клаузи и задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, което именно обосновава и по-голям обем от необходимо време и усилия за подготовка за делото на процесуалния представител на страната. Що се касае до предвидените минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в служещата за ориентир Наредба N 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, конкретно чл.7, ал.2, т.2 и т.3 от същата, то уговореният размер на адвокатското възнаграждение на ответника е под тези минимални размери с оглед вида и броя на предявените искове съгласно правилото на чл.2, ал.5 от наредбата. Този уговорен размер на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован, в т.ч. и съгласно посочените в решение на СЕС по дело С438/22 от 25.01.2024г. критерии, че националният съд не само може, но и е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба като тази по Наредба N 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/с изм. наименование/, при което съобразявайки всички посочени в чл.78, ал.5 от ГПК критерии изводът в обжалваното определение е правилен и обоснован, поради което същото следва да се 5 потвърди в частта, с която е оставена без уважение молбата на „А.“ ЕАД, ЕИК *, гр.С. по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноски за адвокатско възнаграждение.