Решение № 299 от 26.05.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 299 гр. Разград, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИНА Д. ЙОВЧЕВА при участието на секретаря ДАРИНКА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от СИЛВИНА Д. ЙОВЧЕВА Гражданско дело № 20253330101922 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с разпоредбите на ЗПК за обявяване за недействителен на Договор за паричен заем № 6065696, сключен между страните на 05.08.2024 г., поради противоречието му със закона.

С искова молба от П. П. П. с ЕГН ********** срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК 207343548, се моли за обявяване на Договор за паричен заем № 6065696, сключен на 05.08.2024 г. между страните за нищожен, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Претендират се направените разноски.

Ищцата твърди, че на 05.08.2024 г. между нея и ответника „Вива Кредит“ АД е сключен Договор за паричен заем № 6065696, по силата на който е е предоставена сума в размер на 1 000 лв. Съгласно договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) 40,32 % и годишен процент на разходите (ГПР) 50,01 %, общо дължима сума по кредита 1 261,20 лв. След сключване на договора ищцата узнала, че реално дължимата сума възлиза на 2 204,40 лв., като в нея били включени допълнителни разходи. В договора са предвидени: такса за експресно разглеждане на заявката за кредит в размер на 565,80 лв., която се заплаща разсрочено чрез включване в погасителните вноски; задължение за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от усвояване на кредита; при неизпълнение на задължението за обезпечение се дължала неустойка в размер на 377,40 лв. Ищцата твърди, че посочените такси и неустойки не са били включени при формирането на ГПР и не са били ясно разяснени при сключване на договора. Твърди се, че договорът не съдържа ясна методика за изчисляване на ГПР, както и конкретизация на включените в него разходи. Поддържа се, че таксата за експресно разглеждане е свързана с усвояването на кредита и не представлява реална допълнителна услуга. Твърди се, че уговорката за неустойка е свързана 1 с непредоставяне на обезпечение след отпускане на кредита и води до увеличаване на задължението на заемателя. Според ищцата в резултат на включването на тези допълнителни плащания се достига до значително увеличаване на общото задължение по договора.

В осигуреното право на отговор ответникът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем Standard 14 № 6065696 от 05.08.2024 г.

Задълженията на ищцата по този договор били изцяло погасени. По договора е бил посочен ГПР в размер на 49,49 %, отразен в чл. 3, ал. 1, т. 8 от договора.

Договорът е сключен след отправено от ищцата искане за кредит, като преди сключването му тя се е запознала с преддоговорната информация и е попълнила документи за кандидатстване. В договора имало предвидена възможност заемателят доброволно да избере услуга за експресно разглеждане на заявката, различна от стандартния срок за разглеждане.

Таксата за експресно разглеждане е свързана с избрана от ищцата допълнителна услуга, която по твърдение на ответника се предоставя преди сключване на договора. В договора е уговорено задължение на заемателя да представи обезпечение в определен срок, като при неизпълнение е предвидена неустойка. Според ответника, неустойката е дължима само при непредставяне на обезпечение в уговорения срок и зависи от поведението на заемателя.

Ответникът твърди, че клаузите по договора са индивидуално уговорени, а не наложени едностранно, като ищцата е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът твърди, че ищцата е предявявала и други искове срещу него и срещу други кредитни институции чрез същия процесуален представител. Ответникът твърди, че исковата молба не е подписана лично от ищцата, а от адвокат, за когото според него липсва надлежно упълномощаване за предявяване на настоящия иск. Ответникът твърди, че в исковата молба е посочено неточно лице като представител на дружеството, докато по данни от ТРРЮЛНЦ дружеството се представлява от друго лице.

Съдът като взе предвид представените по делото доказателства, съобразявайки становищата на страните, прецени следното от фактическа страна:

От представения договор за потребителски кредит се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние чрез електронната платформа на кредитодателя – www.vivacredit.bg, след подадено от заемателя електронно заявление за кандидатстване. В договора е посочено, че заемателят е получил преддоговорна информация и стандартен европейски формуляр по реда на ЗПФУР и ЗПК.

Не е спорно между страните, че по силата на Договор за паричен заем Standard_14 № 6065696 - 05.08.2024 г. кредитодателят предоставил на заемателя заемна сума в размер на 1000 лева, при срок на кредита от 60 седмици и 30 погасителни вноски. Размерът на всяка погасителна вноска е 60,90 лева, като в нея са включени главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. С договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,32 %, както и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50,01 %. Установява се още, че заявена за ползване допълнителна услуга „експресно разглеждане“ на документите за отпускане на кредита, за която е начислена такса в размер на 565,80 лева. Страните са уговорили тази такса да бъде разсрочена и включена в размера на погасителните вноски. От договора се установява също, че част от заемната сума е използвана за 2 рефинансиране на предходен заем на заемателя по договор от 05.01.2024 г., като е посочено задължение в размер на 269,37 лева, което е прихванато от кредитодателя.

В договора е предвидено заемателят в тридневен срок от усвояване на кредита да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл. 5 от договора заемателят е длъжен в тридневен срок от усвояване на кредита да осигури поръчител - физическо лице, което едновременно: да е навършило 21 години; да работи по безсрочен трудов договор; да има наймалко 6 месеца трудов стаж при настоящия работодател; да получава минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР с просрочия; да няма кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за заем; да няма сключен договор за паричен заем с дружеството-кредитор. При неизпълнение на тези изисквания заемателят дължи неустойка в размер на 377,40 лева, която съгласно договора се разсрочва и включва в погасителните вноски, като размерът на всяка вноска се увеличава. В договора са включени и клаузи, предоставящи на кредитодателя право да прехвърля вземанията си на трети лица.

Едва преди даване ход на делото с нарочна молба, ответникът е посочил, че задължението на ищцата по процесния договор е цедирано на 28.11.2025 год., съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.11.2025 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК 203670940. Тези твърдения не са посочени в отговора.

Въз основа на изложеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Неоснователни са възраженията на ответника за недопустимост на производството, поради липса на правен интерес, както и за злоупотреба с право. Правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск и следва да е налице към момента на предявяването му. Същият е налице, когато за ищеца съществува неопределеност относно съществуването, действителността или съдържанието на едно правоотношение, която неопределеност засяга неговата правна сфера и може да бъде преодоляна чрез силата на пресъдено нещо на съдебното решение. В случая предмет на производството е иск за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит, респективно на негови клаузи, поради противоречие с императивни разпоредби.

Следователно правният интерес на ищеца произтича от необходимостта да бъде установено дали между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение и дали начислените по договора възнаградителни лихви, такси, неустойки и други разходи се основават на действителни договорни клаузи. Не може да бъде споделено становището на ответника, че евентуалното изпълнение на договора изключва правния интерес от предявения установителен иск. На първо място, по делото не се установява по безспорен начин всички задължения по договора да са окончателно погасени.

Напротив, в хода на производството самият ответник е навел твърдения за извършено прехвърляне на вземане по процесния договор, което предполага наличие на съществуващо вземане към момента на твърдяната цесия на 28.11.2025 г. Такова процесуално поведение впрочем противоречи на първоначално поддържаната теза за напълно приключило правоотношение. На следващо място, дори да се приеме, че договорът е изцяло изпълнен, това 3 обстоятелство не води до отпадане на правния интерес от иск за установяване недействителност на договора. При евентуална недействителност на договора или на отделни негови клаузи възникват последици, свързани с отпадане на основанието за извършените плащания и с възможността за реализиране на претенции относно недължимо платени суми. Следователно установяването на недействителността има самостоятелно правно значение за имуществената сфера на ищеца и не се изчерпва единствено с предотвратяване на бъдещо изпълнение по договора.

Неоснователно е и възражението, че ищецът разполагал единствено с осъдителен иск. Съгласно принципните положения на гражданския процес ищецът сам определя вида и обема на търсената защита, когато законът допуска повече от едно средство за защита. В случая установителният иск е годно и допустимо средство за защита на твърдяното право, доколкото чрез него се цели разрешаване със сила на пресъдено нещо на спора относно действителността на процесното правоотношение.

Съдът намира за неоснователно и възражението за злоупотреба с право.

Съгласно чл. 3 ГПК страните и участниците в процеса следва да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно. Злоупотреба с право е налице, само когато процесуалното право се упражнява недобросъвестно и единствено с цел увреждане на насрещната страна, извън социалното и правното предназначение на правото на иск. В настоящия случай подобни предпоставки не се установяват. Не може да бъде възприета тезата, че упражняването на права по Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите представлява само по себе си недобросъвестно процесуално поведение. Напротив, засилената защита на потребителите е основен принцип, както на вътрешното право, така и на правото на Европейския съюз, като съдът е длъжен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи и за спазването на императивните изисквания на закона. Поради изложеното съдът приема, че предявеният иск е процесуално допустим, а възраженията на ответника за липса на правен интерес и злоупотреба с право са изцяло неоснователни.

По съществото на спора съдът намира предявения иск за основателен по следните съображения:

Съдът приема, че сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.

1 ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да бъде преценявана както с оглед специалните изисквания на Закона за потребителския кредит, така и с оглед общите правила за действителност на договорите по ЗЗД. Ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 на ДР на ЗЗП, поради което се ползва и от защитата по чл. 143 – 148 ЗЗП, приложими на основание чл. 24 ЗПК.

Съдът в рамките на правомощията си по разглеждане на спора по същество, дължи служебна преценка относно наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, както и относно спазването на императивните изисквания на потребителското законодателство. Това задължение произтича както от разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката на Съда на Европейския съюз по прилагането на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, изискващи националният съд да осигури ефективна и реална защита на потребителя като икономически по-слаба страна в правоотношението.