Решение № 306 от 12.10.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 306 гр. Карлово, 12.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320101479 по описа за 2021 година

Производството е по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. 1-во от ЗЗД, предявен от М. П. С., ЕГН: **********, живуща в гр.

С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ №**, вх *, ет.*, ап.**, представлявана от адв. В. Н. и мл. Адв. И. Н., със съдебен адрес: гр. С., ул. „И. Д.“ №*, ет.*, ап.* против „Ф.

Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ж.к. М. *, бул. „А. М.“ №**, вх.*, ет.*, офис **, представлявано от управителите си И.

В. Д. и Д. В. Н.а. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 166.64 лева, недължимо платена по договор за потребителски кредит № 450035 от 28.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендират се и разноските по делото.

В исковата молба и уточняващата такава се твърди, че 28.11.2016 г.

М. П. С. сключила договор за потребителски кредит № 450035 с „Ф. Б.“ ЕООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 1000.00 лева, а общата сума която следва да върне М. С. е в размер на 1230.00 лева, платима на дванадесет равни вноски по 102.50 лева всяка. Уговореният фиксиран лихвен процент бил в размер на 23.00 % /лихва в размер на 230.00 1 лева/, а годишният процент разходи /ГПР/ бил в размер на 49.11 %. Също така в договора било уговорено, че изпълнението на задължението на ищцата ще бъде обезпечено от „Ф. Б.“. В изпълнение на горното, на същия ден М. С. сключила договор за гаранция с „Ф. Б.“, по силата на който се задължила да изплати възнаграждение в общ размер на 770.00 лева.

На 27.01.2017 г. М. П. С. погасила предсрочно изцяло сумата по сключения договор, а именно – в общ размер на 1166.64 лева, включваща главница – 1000 лева, възнаградителна лихва – 38.32 лева, както и възнаграждение за „поръчител“ – 128.32 лева. Последната била изплатена единствено на „Ф. Б.” ЕООД.

На първо място ищцата счита, че гореописаните договори са нищожни /недействителни/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречат на законоустановените императивни правила.

Твърди, че договорите били нищожни на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.

Настоящият случай касаел сключването на договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на договорите били използвани изключително средства за комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. В настоящия случай тази процедура не била спазена, тъй като доставчиците „Ф.

Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“ не изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на потребителя М. С. изискуемата преддоговорна информация, не били получили валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от тях. Също така смята, че всички разменени между доставчиците и потребителя електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали електронни документи, които обаче се явявали неподписани такива, тъй като не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез квалифициран електронен подпис/, 2 респективно същите нямали т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от ГПК.

С оглед на горното ищцата счита, че ответното дружество е приело за сключени процесиите договори с нея в нарушение на предвидените императивни правила, без тя да е изразила валидно своето съгласие.

Също така било нарушено изискването процесиите договори да са написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договорите.

Твърди, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита. За действителността на договора било необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем /1000.00 лева/. Също така липсвало посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок.

Твърди, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно – кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49.11 %, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по заема от 23.00 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнася към 3

ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от посочения.

На следващо място ищцата смята, че в договора за потребителски кредит бил грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 100.00 % за конкретния договор/ бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не била посочена и общата сума, дължима от ищцата.

В т.5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф. Б.“ в полза на „Ф. Б.“ ЕООД. На същия ден ищцата се задължила да заплати на „Ф. Б.“ възнаграждение в общ размер на 770.00 лева, която сума впоследствие била изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „Ф. Б.“ ЕООД. В настоящия случай сключеното с „Ф. Б.“ съглашение не отговаряло на принципното значение и цел на договора за поръчителство. Смисълът на последния се изразявал в гарантиране на изпълнението на задължението на длъжника към кредитора.

Предвид обстоятелството, че ищцата сключила такъв договор за поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което заплатила такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от нейна страна, можел да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема и има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без 4 предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице – „Ф. Б.“, в полза на „Ф. Б.“ ЕООД, се намирала в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.

Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, бил тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да сключи договор за поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна, тъй като същата била във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП – не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.

Също така, тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. От начина, по който била формулирана процесната клауза и особено от изречение трето: „Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“ ставало ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между М. С., „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“. Целта на включване в правоотношението на третото свързано с ответника лице „Ф.

Б.“ била заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал.2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащали на заемодателя „Ф. Б.“ ЕООД.

От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо 5 водел до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът бил уговорен и се предоставял само и единствено при поръчителство на точно определено трето свързано лице. Нещо повече, тази клауза била уговорена още при сключването на договора с „Ф. Б.“ ЕООД, без да бъде предоставена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и било абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Ф. Б.“ ЕООД не включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф. Б.“ договор за възлагане на поръчителство от ищцата, което по своята същност представлявало печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Получаването на сумата по кредита било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя, за което тя дължала възнаграждение в общ размер на 770.00 лева. Това обстоятелство безспорно било известно на „Ф. Б.“ ЕООД, предвид това, че сключването на договора за поръчителство било предвидено в самия договор за потребителски кредит. Също така сумата в размер на 770.00 лева била част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф.