Решение № 12575 от 25.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12575 гр. София, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20231110138112 по описа за 2023 година

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД.

Ищецът Г. Б. К. твърди, че на 10.03.2023 г. е сключил с ответника „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем № **, по силата на който получил сумата от 800 лева със срока на погасяване до 10.08.2023 г. Посочва, че в договора бил уговорен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,819 %, годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 39,96 % и месечен лихвен процент в размер на 3,330%. Като условие за отпускане на кредита било предвидено и задължение за ищеца да предостави поне две обезпечения измежду уговорените между страните, като всяко трябвало да отговоря на подробно посочени в общите условия към договора изисквания. В случай че не бъдат предоставени съответните обезпечения в срок или същите не отговарят на зададените критерии, заемателят следвало да заплати на заемодателя неустойка в размер на 388,34 лв. Ищецът развива доводи, че договорът е изцяло недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като клаузата за ГПР не съдържала разписване на методиката, по която е образуван този процент, и компонентите, от които се състои. Наред с това поддържа, че клаузата за ГПР била неравноправна, тъй като не оповестявала действителния му размер, защото към него не било включено възнаграждението за предоставяне на обезпечение, което представлявало разход по кредита. От изложеното следвало да се направи извод, че липсва уговорен ГПР.

Поддържа, че договорът за заем е нищожен и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като уговорката за ГЛП не съдържала условия за прилагането му, база за изчисляването му и размер на лихвения процент на ден, поради което следвало да се приеме, че липсва уговорен лихвен процент. На следващо място посочва, че уговореният ГЛП противоречал на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва и не отговарял 1 на разходите, риска и очакваната печалба на кредитодателя, а предоставял възможност за неоснователно обогатяване на последния. Предвид това и тук следвало да се направи извод, че по същество липсва уговорен лихвен процент в договора за заем. Навежда доводи, че уговорката за неустойка при непредоставяне на обезпечения била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, тъй като не отговаряла на присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тази връзка посочва, че кредиторът сам следвало да извърши преценка на кредитоспособността на потребителя и да оцени риска от предоставянето на заема, като непредоставянето на обезпечение не можело да доведе до вреди. Счита, че с уговорената неустойка в размер на 388,34 лв. се осигурявало скрито допълнително възнаграждение за заемодателя и по този начин се нарушавали принципите на добросъвестността, еквивалентността на насрещните престации и забраната за неоснователно обогатяване. В евентуалност поддържа, че с уговорката за неустойка при непредоставяне на обезпечения се заобикаляла забраната на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като се уговаряло още едно допълнително обезщетение, при това за неизпълнение на акцесорно задължение, от което не можело да настъпят вреди. Счита за неравноправна и клаузата на чл. 11 от договора. Развива аргументи, че договорните клаузи не били уговорени индивидуално и в случая не бил приложим чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ето защо, ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за паричен заем № ** от 10.03.2023 г., а в условията на евентуалност – да прогласи за нищожни клаузите от договор за паричен заем № ** от 10.03.2023 г., предвиждащи неустойка за непредоставено обезпечение, ГРП, ГЛП и клаузата в чл. 11 от договора. Претендира разноски.

Ответникът „Креди Йес“ ООД оспорва исковете. Поддържа, че ищецът е сключил доброволно договора и е бил запознат с всички условия по него, като предсрочно е погасил дължимата главница, поради което заемодателят не е събрал пълните размери на уговорената възнаградителна лихва и неустойка. Посочва, че размерът на ГПР е уговорен законосъобразно и към него не следвало да се добавя размерът на неустойката. Изяснява, че ищецът бил предварително запознат с изискването за предоставяне на обезпечение и с последиците от непредоставянето му, като се е съгласил с това. Развива подробни аргументи, че уговорката за неустойка била индивидуално договорена и съответствала на принципа за свобода на договаряне и автономия на волята, като ищецът сам е приел да настъпят нейните последици, избирайки да не предостави уговореното обезпечение.

Посочва, че доколкото процесният заем се предоставял от небанкова финансова институция, то рискът за заемодателя бил по-голям и неблагоприятните последици от евентуално неизпълнение биха били по-тежки, което било достатъчно основание да се счита, че уговорката за неустойка е законосъобразна. Ответникът оспорва да е налице заобикаляне на закона с твърдения, че неустойката не представлявала разход по кредита или допълнителна печалба, а целяла да прояви своите обезпечителната, обезщетителна и санкционна функции.

Развиват се доводи, че при сключването на процесния договор не са накърнени добрите нрави, тъй като профилът на клиентите, с които ответното дружество работи, бил по-рисков, а същевременно ищецът бил запознат с цялата преддоговорна информация включително и чрез стандартен европейски формуляр и сам е пожелал да получи заем при посочените 2 условия, без да има данни да е бил подведен или неинформиран. Ето защо моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД По делото е безспорно, че ищецът на 10.03.2023 г. е сключил с ответника „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем № **, по силата на който получил сумата от 800 лева със срока на погасяване до 10.08.2023 г.; че в договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,819 %, годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 39,96 % и месечен лихвен процент в размер на 3,330%, както и, че в договора е предвидено задължение за ищеца да предостави поне две обезпечения измежду уговорените между страните, като всяко трябва да отговоря на подробно посочени в общите условия към договора изисквания, а в случай че не бъдат предоставени съответните обезпечения в срок или същите не отговарят на зададените критерии, заемателят следвало да заплати на заемодателя неустойка в размер на 388,34 лв.

По предмета на делото и по съединяването на исковете

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна.

Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна. Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато 3 съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици. Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В.

Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В:

Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т.

4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а 4 предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.