Решение № 560 от 10.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 560 гр. Стара Загора, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Неделина Минчева при участието на секретаря Е.А.Д. като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело № 20245530103387 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.439 във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.26, ал.1 от ЗЗД, във връзка с ЗЗП и ЗПК за признаване за установено по отношение на страните, че ищецът не дължи на ответника сумите 200,00лв. – главница по Договор за паричен заем „Кредирект“ ........, 344,73лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 1560,27лв. – договорна неустойка за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 441,67лв. – законна лихва за забава за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г., 290,50лв. – неустойка за забава, начислена еднократно на 03.06.2020г., присъдени със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1050/27.05.2022г. по ч.гр.дело №...г. по описа на РС-Стара Загора и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, поради нищожността на Договор за паричен заем „Кредирект“ ......., а в условията на евентуалност поради нищожността на отделни клаузи от договора, а именно: клаузите на чл.6.1, 6.2 от договора и чл.33, ал.1 от Общите условия, както и клаузите на чл.7 от договора във връзка с чл.37 от Общите условия. Претендират се направените по делото разноски.

Искът е предявен от М. М. М. от гр...... срещу „СИТИ КЕШ“ ООД гр.София. Ищецът твърди в исковата молба, че на...г. между страните бил сключен Договор за паричен заем „Кредирект“ ..... за сумата от 1000,00лв. По ч.гр.дело №....г. по описа на РС-Стара Загора била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1050/27.05.2022г., с която ищцата била осъдена да заплати на ответника следните суми:

1000,00лв. – главница по Договор за паричен заем „Кредирект“ №........, 344,73лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 1560,27лв. – договорна неустойка за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 441,67лв. – законна лихва за забава за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г., 290,50лв. – неустойка за забава, начислена 1 еднократно на 03.06.2020г., законната лихва от 25.05.2022г. до изплащане на вземането и разноски по делото в размер на 72,74лв. за държавна такса и 75,00лв. за юрисконсултско възнаграждение. Ищцата не била подала възражение против издадената заповед за изпълнение и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело №....... по описа на ЧСИ ...... Ищцата счита, че по заповедното производство съдът не е извършил задължителната проверка за неравноправност на клаузите на договора за заем, поради което за нея се породил правен интерес да оспори клаузите на договора. Счита, че предвидения в договора размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, съгласно непротиворечивата съдебна практика в този смисъл. Уговорената възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнявала добрите нрави, което само по себе си правело целия договор недействителен. Отделно от това посоченият в договора размер на ГПР не отговарял на истината. В договора било предвидено заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, която се начислявала едновременно с месечната погасителна вноска. Неустойката била в размер на 1670,27лв., което оскъпявало кредита със 167 %, а посоченият ГПР бил 48,29%.

Действителният размер на ГПР значително надхвърлял максимално допустимия размер съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Този факт също обуславял нищожност на целия договор за заем, като на основание чл.23 ЗПК потребителят връщал само чистата стойност на кредита. В случай, че съдът не приеме, че целият договор за заем е нищожен, то в условията на евентуалност се претендира нищожност на отделни негови клаузи. На първо място ищцата твърди, че клаузите на чл.6.1, 6.2 и чл.33, ал.1 от Общите условия са нищожни. С тези клаузи се предвиждало заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение. Размерът на предвидената неустойка надхвърлял размера на главницата по договора и представлявал скрито оскъпяване на кредита. Изискванията, поставени към кредитополучателя били непосилни и нелогични с оглед целта на неустойката.

Предвидената неустойка била необосновано висока, прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката не била свързана с претърпяване на евентуални вреди, поради което излизала извън присъщите й функции и целяла единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Поради тази причина целта на неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Съдебната практика била категорична относно характера на този вид неустойки.

Уговорената в договора неустойка не била съобразена и с европейското законодателство. С неустойката се заобикалял закона, като се предвиждала още една санкция за кредитополучателя извън законовопредвидената мораторна лихва.

На второ място ищцата счита за нищожни и клаузите на чл.7 от договора във връзка с чл.37 от Общите условия, които предвиждат заплащането на неустойка за забава наред с дължимостта на законна лихва за забава. Така при едно и също неизпълнение на договорно задължение – забава на плащането, се дължали две санкции – неустойка за забава и лихва за забава. Отделно от това не било предвидено ограничение на периода, за който се начислявала законната лихва, а било предвидено да се начислява заедно с договорната лихва.

Предвидените лихви и неустойки били прекомерни, като съответните клаузи били неравноправни и следователно нищожни. Предвид твърдяната нищожност на договора, 2 съответно на отделни негови клаузи ищцата счита, че не дължи сумите за лихви и неустойки, а дължи само сумата за главница в размер на 800,00лв., предвид направеното от ответника признание, че същата е заплатила 200,00лв. по договора.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи на ответника сумите 200,00лв. – главница по Договор за паричен заем „Кредирект“ ......., 344,73лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 1560,27лв. – договорна неустойка за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 441,67лв. – законна лихва за забава за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г., 290,50лв. – неустойка за забава, начислена еднократно на 03.06.2020г., присъдени със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1050/27.05.2022г. по ч.гр.дело .....г. по описа на РС-Стара Загора и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявеният иск бил недопустим. За вземането била издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът не възразил. Всички изложени възражения и твърдения в исковата молба били преклудирани, тъй като фактите, на които се позовава ищецът не са новонастъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание. Моли съда да прекрати производство по делото.

В случай, че съдът приеме, че производството е допустимо, оспорва предявените искове като неоснователни. Процесният договор за заем бил действителен. Били покрити всички изисквания на ЗПК и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

Още преди подписване на договора за заем, ищецът бил наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите и условията на договора. Предвид това клаузите се явявали индивидуално уговорени с конкретния потребител. По всеки един от договорите, ищецът разполагал с 14 дни за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл.29 ЗПК. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя, в случай, че последният прецени, че е встъпил в кредитното правоотношение при неизгодни за него условия. Вместо да се възползва от това си право, ищецът сключил още един идентичен договор. Така имал възможност два пъти да се запознае с условията по договора и да вземе решение как да процедира, ако счита, че някоя от клаузите е неравноправна. Не били налице нарушения на ЗПК по отношение на договорената от страните сума. В настоящия случай лихвата била фиксирано уговорена и ответникът не си запазил правото да променя едностранно същата. В договора и стандартния европейски формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде заплатена на ответника, като по този начин ищецът бил напълно информиран за условията, при които сключвал процесния договор. Не било налице нарушение относно годишния процент на разходите. Били спазени всички изисквания на ЗПК, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. В договора и в стандартния европейски формуляр ясно бил посочен ГПР и по какъв начин бил образуван.

Към датата на сключване на процесния договор размерът му бил 48,29% - нормативно допустим, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Неоснователни били и доводите за нищожност на договора, във връзка с уговорената неустойка и ГПР. Нищожността на отделна клауза не влечала след себе си нищожност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и 3 без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора, а обезпечавала акцесорно задължение на ищеца. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а страните уговорили неустойката като плащане, в случай, че не били осигурени обезпечения след сключване на договора. Така било невъзможно неустойката да била изначално включена в ГПР. Съгласно чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне. В конкретния случай тя била във фиксиран размер и двете страни били наясно с размера й още преди настъпване факта на неизпълнение. Поради това договорните клаузи били индивидуално уговорени, ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца.

Клаузата за неустойка била действителна. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си обезпечение. Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, включително да предложи и отделни формулировки. Както по отношение на целия договор, така и относно клаузата за неустойка не били налице противоречие с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора. При сключване на договора ищецът не предоставил обезпечение, въпреки изискването за това, а ответникът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането. Преценката за неравноправност на клаузи винаги започвала от въпроса, налице ли било индивидуално уговаряне на конкретно условие. В конкретния случай не можело да се твърди липса на индивидуално уговаряне, тъй като потребителят се запознал многократно с клаузите и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но избрал да направи обратното. Неоснователни били и твърденията за заблуждаваща търговска практика, липса на информация за всички разходи по представения кредит и на ясен и разбираем език на договорните клаузи. Процесната клауза за неустойка напълно отговаряла на изискванията на Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, както и на практиката на СЕС и на националната съдебна практика по въпроса кога е налице недействителност на клауза уговорена с потребител.