Решение № 634 от 30.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 634 гр. Стара Загора, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилен Жеков при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело № 20255530100934 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Предявен е осъдителен иск от С. К. К. срещу ответника „Сити Кеш“ ООД с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 700,00 лв. представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит № ********/********* г., а при евентуалност осъдителен иск за сумата от 200,00 лв. недължимо платена неустойка по договор за потребителски кредит № ********/********* г.

Ищцата С. К. К. твърди, че е страна по Договор за кредит №********/*********г. сключен със „Сити Кеш“ ООД. Съгласно чл.3 от Договора за кредит Кредитодателят се задължавал да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 1900,00 лв., а Кредитополучателят /доверителката ми/ се задължавал да върне сумата от 2155,21 лева, съгласно условията на договора при ГПР по кредита е в размер на 65,58 %, а ГЛП в 1 размер също на 50% , при срок на кредита от 23 вноски. В чл.11 от договора било предвидено, че следвало да се заплати неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 1087,79 лв. Ищцата сочи, че е заплатила по Договор за кредит №********/ *********г. сумата от 1900 лева главница, 200 лева лихва и 500 лева неустойка. Счита, че Договор за кредит №********/*********г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 ЗПК. На първо място, сключеният Договор за кредит №******** от *********г. бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. В случая в Договор за кредит бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му.

Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по-съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. На следващо място, процесният договор не отговарял на изискваният на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Наред с това Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка в размер на 1087,79 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече. С предвиждането за заплащане на сумата за такса се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. С оглед 2 цитираната разпоредба заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за такса в размера на ГПР, последният не съответства. на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не e реално прилагания в отношенията между страните представлявала заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите.

При условията на евентуалност, счита че клаузата на чл. 11 от Договор за кредит №******** от *********г. предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. В допълнение, неустойката в чл.11 от Договор за кредит №******** от *********г. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 1087,79 лева.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата в размер на 700 лева, недължимо платена по недействителен Договор за кредит №********/*********г. ведно със законовата лихва от датата на депозирана на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност да осъди ответника, да заплати сумата в размер на 200 лева, недължимо платена по недействителна неустойка по Договор за кредит №******** от *********г. ведно със законовата лихва от датата на депозирана на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. На първо място следвало да се посочи, че на основание чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не 3 влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Валидността на договорите за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Клаузата, с която била определена приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключвала възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва. Противно на твърдението в исковите молби, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК компоненти. Признава, че уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.

Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.

Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и 4 от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Оспорената неустойка била действителна.

Позовава се на разпоредбата на чл.11, т.18 ЗПК. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси.

Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването и, респективно върху цялостното и отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. Не била налице неравноправност по ЗЗП. Клаузите на договора, включително оспорените не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. В Погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на 5 обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. И лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договорите и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2022г. - 2024г. ищецът е сключил общо десет договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на десет договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавали твърденията на ищеца в следния смисъл: по отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е сключил още девет договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми.