Решение № 822 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 822 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100511588 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е в изпълнение указанията на ВКС, Четвърто ГО в отменително решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.д.3855 по описа за 2021 г., с което е отменено решение № 264372/01.07.2021 г. по гр.д. № 3871 по описа за 2021 г. на СГС, II- б въззивен състав и делото е върнато за ново разглеждане.

Касационното решение е постановено по касационна жалба на ищеца пред СРС.

С отмененото решение № 264372/01.07.2021 г. по гр.д. № 3871 по описа за 2021 г. на СГС, II- б въззивен състав е отменил първоинстанционното решение № 20230156 от 20.10.2020 г. по гр.д.№ 42151 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 47 -ми състав и е отхвърлил исковете, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на главница по договор за потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта от 06.07.2016 г. за сумата над 8283, 98 до 8569, 58 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 24.11.2017 г. до окончателното плащане; за сумата в размер на 3992, 68 лв. – възнаградителна лихва и 779, 13 лв.- законна лихва за забава за периода от 20.12.2016 г. до 11.11.2017 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 83116 по описа за 2017 г. на СРС, 47-ми състав; прекратил е производството по 1 евентуалните осъдителни искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД, сумата от 8569, 58 лв.- главница по договор за потребителски кредит от 06.07.2017 г.; за сумата в размер на 3992, 68 лв. – възнаградителна лихва и 779, 13 лв.- законна лихва за забава за периода от 20.12.2016 г. до 11.11.2017 г.

В мотивите си касационната инстанция е посочила, че съдът при новото разглеждане следва да обсъди доводите в отговора по исковата молба, които не били обсъдени нито от СРС, нито от въззивния съд; касационната инстанция не можела да се произнесе за първи път по тези доводи. Дадени са и указанията въззивния съд при новото разглеждане да прецени редовността на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове независимо, че производството по тези искове било прекратено от първия въззивен състав. Това било така защото отказ от иска не бил изрично заявен.

В изпълнение на горните указания Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция по новото разглеждане приема следното:

Подадена е въззивна жалба от ищеца пред СРС - „БНП П.П.Ф.“ С.А. чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А., клон България, при новото разглеждане заместен по реда на чл.226, ал.2 ГПК от „Юробанк България“ АД, срещу решение № 20230156 от 20.10.2020 г. по гр.д.№ 42151 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 47 -ми състав, в частта в която е отхвърлен предявеният от ищеца /въззивник/ срещу С. Р. С., иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на главница по договор за потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта от 06.07.2016 г. за сумата над 8283, 98 до 8569, 58 лв.; за сумата в размер на 3992, 68 лв. – възнаградителна лихва и 779, 13 лв.законна лихва за забава за периода от 20.12.2016 г. до 11.11.2017 г.

Излага доводи за неправилност на първоинстанционното решение като счита, че погасителния план е съобразен с чл.11 от ЗПК.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и се постанови друго с което претенцията му да бъде уважена.

Претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- С.

Р. С., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в частта в която претенциите на ищеца са били отхвърлени.

Подадена е въззивна жалба от ответника пред СРС- С. Р. С..

Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца по реда на чл.422, ал.1 ГПК са били уважени като в негова полза са били признати за установени вземания, както следва: сумата в размер на 8283,98 лв.- главница по договор за потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта от 06.07.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 24.11.2017 г. до окончателното плащане.

2

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение като намира, че СРС неправилно определил чистата стойност в размер на 8283,98 лв. Тази стойност следвало да се определи на база заключението на вещото лице, в което било посочено, че чистата стойност е в размер на 8 569,58 лв., но от нея следвало да се извади платената сума в размер 800,94 лв.

Същевременно сочи, че заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК била издадена в хипотезата на предсрочна изискуемост, което следвало да бъде съобразено в производството по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Исковият съд не можел да се отклонява от основанието на което била издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. В този смисъл следвало претенцията по чл.23 ЗПК да се претендира в отделно исково производство.

Иска се първоинстанционното решение да бъде обезсилено в обжалваната му част и да върне делото на СРС за допълване на произнасянето или да го отмени в обжалваната му част и да отхвърли изцяло претенциите на ищеца.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца /първоначалния/ в който отговор се излага становище за неоснователност на същата и правилност на първоинстанционното решение в частта в която в негова полза са приети за установени вземания.

Конституираният в хипотезата на чл.226, ал.2 ГПК – „Юробанк България“ АД поддържа въззивната жалба на първоначалния ищец, както и отговора по въззивната жалба, подадена от насрещната страна.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

По силата на чл.124 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или право, когато има интерес от това. Ищецът мотивира правния си интерес с твърдението, че ответникът е подал възражение в срока по чл.414 ГПК, поради което в срока по чл.415, ал.1 ГПК е предявил искове относно вземането си за главница, договорна лихва и лихва за забава.

Заповедта за изпълнение, издадена на 01.12.2017 г. от СРС, ГО, 47 с-в по ч.гр.д.№ 83116 по описа за 2017 г., е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Указанията до заявителя по чл.415 ГПК са достигнали до знанието му на 21. 05.2018 г. Исковата молба е предявена на 20.06.2018 г. /чрез куриерска служба/.

Както и в заповедното производство, така и в исковото по реда на чл.422, ал.1 ГПК се твърди настъпила автоматична предсрочна изискуемост на вземанията.

Първоинстанционният съд се е произнесъл само по предявените установителни искове; по евентуалните – осъдителни искове не се е произнасял.

Въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е 3 валидно и допустимо.

По доводите във въззивните жалби:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото е установено наличието на облигационно отношение по договор за отпускане на револвиращ кредит, издаване и ползване на кредитна карта от 06.07.2016 г. Автентичността на този договор не била оспорена. Получаването на сумата по кредита от страна на ответника също било доказано. От последния не били ангажирани доказателства за плащане на месечните вноски, съобразно договореното. СРС е приел, че на 20.11.2016 г. ответникът бил преустановил плащанията. Уговорена била погасителна вноска в размер на 262, 98 лв. с първа падежна дата 20.08.2016 г. и последна вноска на 20.05.2021 г. Прието е, че в случая липсвала разбивка по пера на задължението на кредитополучателя, от което да било видно в каква част то представлява главница, лихви и допълнителни разходи по кредита, респ. липсвала информация,показваща с всяка отделна вноска каква част от задължението за главница, лихви и допълнителни разходи се погасява. Не ставало ясно как се формира сумата от 262,98 лв. При тези си констатации СРС е достигнал до извода, че процесния договор е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.11 и 12 ЗПК, тъй като нямало изискуемото се по закон съдържание на погасителен план. Налице била пълна недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. Съгласно правилото на чл.23 ЗПК потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва и други разходи по кредита. Въз основа на заключението на съдебносчетоводната експертиза се установявало, че чистата стойност възлиза на 8 283,98 лв. до която сума следвало да бъде признато вземане в полза на ищеца, за главница. Сумата е присъдена ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане.

Относно дължимостта на предявените за установяване вземания:

В срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата молба особения представител на ответника е направила възражение за недопустимост на евентуалните искове като е посочила, че такива в производство по чл.422 ГПК са недопустими за разглеждане, с изключение на хипотезата в която исковете се предявяват на основание различно от това на което е била издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Наред с това съдебната практика на ВКС приемала, че осъдителен иск може да се предяви само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение, какъвто настоящия случай не бил. Затова липсвал правен интерес от предявяване на осъдителните искове. По съществото на спора е изложено възражение, че не била настъпила предсрочна изискуемост, тъй като липсвало волеизявлението до ответника в този смисъл; позовава се на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГК на ВКС. Такава предсрочна изискуемост не настъпвала автоматично от факта на неплащане на анюитетните вноски. След като обявяването на предсрочната изискуемост не било достигнало до длъжника, то само на това основание искът следвало да бъде отхвърлен като неоснователен, както по главния иск, така и по акцесорните. Направен е и довод за нищожност на клаузата за лихва на основание чл.147 ЗЗП вр. с чл.26 ЗЗД, тъй като същата поставяла 4 длъжника в неравностойно положение; не била уговорена индивидуално, а съдържанието било изготвено предварително.

Това са своевременно заявените възражения от страна на ответника, по които с оглед задължителните указания на ВКС в отменителното му решение, настоящия състав следва да се произнесе.

Относно настъпването на предсрочната изискуемост:

Както многократно е посочвано в практиката на ВКС, предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й - Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на І т.о. на ВКС, Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на II т.о. на ВКС и Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на І т.о. Волеизявлението може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана или в исковата молба. Настоящият съдебен състав приема, че в случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на кредитора не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако в друг, връчен на длъжника документ обявяването на предсрочната изискуемост е възпроизведено. Този документ може да бъде и преписът от исковата молба стига волеизявлението на кредитора да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице, както е в настоящия случай .

Наред с това настоящата инстанция намира, че въпроса за това настъпила ли е предсрочната изискуемост е обезмислен за произнасяне, тъй като процесния договор е бил сключен със срок до 20.07.2021 г., когато е следвало да бъде извършена последната вноска, виж погасителния план на л.17 и 18 от исковото производство пред СРС. Срокът на договора е 60 месеца при положение, че е сключен на 06.07.2016 г., т.е. при съобразяване с чл.235, ал.3 ГПК всички анюитетни вноски са станали изискуеми. Следва да отбележим,че в този смисъл е налице изрично указание на първия въззивен състав с разпореждане № 269451 от 30.03.2021 г., съобщено на въззивника /кредитор/ на 05.04.2021 г., виж л.23 от в.гр.д.№ 3871 по описа за 2021 г.

Разпечатката съдържа 43 от 136 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4a877348-01eb-46bd-8f54-d0c529a5916c