Определение № 3043 от 17.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3043 гр. София, 17.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Анелия Цанова Касационно гражданско дело № 20238002104337 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Народното събрание на Република България касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд решение № 113/12.06.2023 г. по гр.д. № 96/2023 г., с което е потвърдено решение № 260011 от 26.04.2022 г. по гр.д. № 360/2019 г. на Варненски окръжен съд и е уважен предявеният от „В2М“ ООД срещу Народното събрание иск за заплащане на сумата от 148 159,48 лв.- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на недължими такси по обявен за противоконституционен закон.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/. „При определяне на действителното основание на спорното материално право, съдът длъжен ли е да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита?“; 2/. „Когато сезираният съд не е разгледал иска на предявеното основание и петитум, т.е. разгледал е иск, който не е предявен, постановеното решение допустимо ли е?“; 3/. „Коя правна норма в българското законодателство учредява възможност Народното събрание да отговаря пряко спрямо юридическите лица и гражданите, и изрично урежда прехвърлянето на материалноправната отговорност на държавата, както и процесуалната легитимация, на Народното събрание?“; 4/.

„Разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на Република България може ли да бъде 1 самостоятелно правно основание за осъждане на Народното събрание за обезщетение за претърпени имуществени вреди от платена от ищеца в полза на Държавния бюджет на РБ “такса“ по чл. 35 ЗЕВИ, които вреди са в резултат на приемането на цитираната норма в нарушение на Конституцията на Република България, обявено с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на КС на Република България?“; 5/. „Длъжен ли е въззивният съд с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните и да изложи собствени мотиви след преценка на ревелевантните към спора обстоятелства?“; 6/.

„С оглед разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от Конституцията на Република България налице ли е бездействие от страна на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд при липса на внесен законопроект, уреждащ неблагоприятните последици?“; 7/. „ Следва ли националният съд да съобрази решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на КС (обн., ДВ, бр. 65/06.08.2014 г.) с оглед примата на правото на Европейския съюз и практиката на СЕС, изрично допускаща въвеждането а такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия?“. Сочат се и основанията по чл.280, ал.2 ГПК- вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, Варненският апелативен съд е посочил, че по възражението за недопустимост на решението поради липсата на пасивна легитимация на Народното събрание /НС/ споделя изцяло изразеното становище в решение № 72/21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о. относно възможността НС да бъде процесуален субституент на държавата по иска по чл.7 от КРБ, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС и действията на държавния орган са действия на държавата. Посочил е, че предявените искове са за обезщетяване на вреди, претърпени от ищцовото дружество от противоправно действие на орган на държавата, изразяващи се в заплатени такси въз основа на приети от Народното събрание с т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г. норми на чл.35а, ал.1- 3, чл.35б, ал.1- 4, чл.35в, ал.1- 3 от ЗЕВИ, за което се твърди, че представлява нарушение на правото на ЕС - чл.3, § 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, а същевременно – и поради противоконституционност на тези норми от ЗЕВИ, обявена с решение № 13/31.07.14г. по к. д. № 1/14г. на КС на РБ /Обн. в ДВ, бр. 65/06.08.14г., в сила от 10.08.14г./. Счел е, че претенцията обезщетяване на вреди въз основа на твърдения за противоправност на действието на НС поради достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, обуславя правната й квалификация по чл.4, § 3 от ДФЕС и разглеждането на делото по реда на чл. 2в ,ал.1 от ЗОДОВ, вр. с § 6, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр.

94/19г.). Претенцията за обезщетяване на същите вреди, но при релевираните твърдения за противоправност на действието на НС поради обявената противоконституционност на 2 цитираните норми на ЗЕВИ с решение на КС на РБ, обуславяли правната й квалификация по чл. 7 от КРБ. Двете групи твърдения по фактите за противоправно причинени вреди на ищеца от действия на ответника, към който са отправени претенциите в качеството му на процесуален субституент на държавата, обосновавали отделни правни основания на предявения деликтен иск, като от процесуална гледна точка те следвало да се определят като обективно съединяване на главен и евентуален иск. По главния иск решаващият съд е счел, че материалните предпоставки за ангажиране отговорността нa дъpжaвaтa в лицeтo нa нeйнитe opгaни зa вpeди oт нapyшeниe нa пpaвoтo нa EC са изведени от практиката на СЕСрeшeниe oт 19.11.1991г. пo cъeдинeни дeлa С-6/90 и С-9/90 – Frаnсоvісh и Воnіfасі, в която са ycтaнoвени тpи ycлoвия зa aнгaжиpaнe нa oтгoвopнocттa: нapyшeнитe нopми oт oбщнocтнoтo пpaвo дa пpeдocтaвят пpaвa нa чacтнoпpaвни cyбeĸти; нару,шението да е достатъчно ъсществено и дa e нaлицe пpичиннo- cлeдcтвeнa вpъзĸa мeждy нeизпълнeниeтo нa зaдължeниeтo нa дъpжaвaтa и вpeдaтa, пpeтъpпянa oт зaceгнaтитe лицa. Позовавал се е решение на СЕС от 20 септември 2017 г. по съединени дела C[1]215/16, C-216/16, C-220/16 и C221/16, определение на СЕС от 30 април 2020 г.по съединените дела С-818/19 и С-878/19 и на решение от 15 април 2021 г. по съединени дела C-798/18 и C-799/18 е счел, че приемането на посочените норми на чл. 35а-35в от ЗЕВИ не противоречи на правото на ЕС, поради което е отхвърлил предявения главен иск, без да обсъжда останалите материални предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата на осн. чл.4, § 3 от ДЕС. По евентуалният иск АС- Варна е посочил, че с решение № 13/31.07.2014 г. на КС по к. д.№ 1/2014 г. /обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г./ разпоредлбата на чл.35а ЗЕВИ е обявена за противоконституционна. Приемането на закона и бездействието на ответника да уреди правните последици от противоконституционния закон са противоправни, като възстановяването на правния ред не можело да бъде постигнато като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Посочил е че, предвиденото в чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение и има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага, както и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с Конституцията. От този момент възниквало и задължението по чл.22, ал.4 от ЗКС на органа, постановил акта, да уреди възникналите правни последици от прилагането му.

Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон било толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. Намерил е за неоснователно възражението на въззивника НС за неоснователност на иска поради приключването на правоотношението, възникнало въз основа на обявения за противоконституционен закон и поради образуването на настоящото дело след влизането в сила на решението на КС за обявяването на тази противоконституционност, в който смисъл се е позовал на решение № 184 от 21.01.2021 . на ВКС по гр. д. № 2686/2019 г., III г. о., ГК. За неоснователно е приел и възражението за погасяване на вземането по давност- исковете за обезщетения за вреди са предявени през м. февруари 2019 г., преди изтичането на давността и са изцяло основателни, поради което е 3 заключил, че следва да бъдат уважени в предявения размер от 148159.48 лв., ведно със сумата от 45152.85 лв., представляваща сбора на обезщетенията за забава от 22.02.2016 г. до 22.02.2019 г.

По основанията за допускане на касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо.

Вероятната недопустимост е аргументирана с доводи, че съдът се е произнесъл по непредявен срещу Народното събрание евентуален иск за заплащане на сумата от 148159,48 лв.- обезщетение за имуществени вреди , изразяващи се в заплащане на такси, въведени с разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ, обявена за противоконституционна с решение № 13/14 г. по к.д. № 1/2014 на КС на РБ. Трайно в практиката на Върховният съд и Върховният касационен съд се приема, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция тя има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. Когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран или когато е определил предмета на спора въз основа на незаявени факти и обстоятелства, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. В случая, съставът на Варненски апелативен съд не се е отклонил от тази практика, като е изпълнил задължението си да определи действителното правно основание на исковите претенции на база съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявеното искане за правна защита. Предявяването на евентуален иск е изведено от въззивния съд в съответствие с двете групи твърдения в исковата молба- за противоправност на действията на НС, изразяващи се в приемане на разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ, нарушаваща ПЕС, и за противоправност на действията на НС, изразяващи се в приемане на противоконституционната разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ. Ето защо и настоящият състав на ВКС намира за неоснователно позоваването на касатора на вероятна недопустимост на въззивното решение.