Решение № 1985 от 26.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1985 гр. Пловдив, 26.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330119885 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Х. С. Б., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „********“ бл. № ***, вх.***, ет.

***, ап. ***, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК:

202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата в размер на 459 лева- недължимо платена по нищожен договор за потребителски кредит № ***************/ 26.09.2024 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска- 19.11.2024 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *******/ 26.09.2024 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 1 500 лева, при ГПР- 50 % и ГЛП- 63, 08 %, за срок от 6 месеца. В чл. 11 от договора била предвидена неустойка в размер на 969, 56 лева при непредставяне на обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, платима разсрочено с погасителните вноски. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, тъй като неустойката не била включена в ГПР и така се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и ГПР не отговарял на реално приложения. Чрез неустойката се гарантирала допълнителна печалба на кредитора.

На 28.10.2024 г. ищецът заплатил на ответника сумата от 1 959 лева, с която предсрочно погасил задълженията си по кредита. Доколкото договорът за кредит бил нищожен и на връщане подлежала само главницата, разликата от 459 лева (1 959- 1 500) се явявала платена без основание и подлежала на връщане. Предявява се иск за връщане на неоснователно 1 платената сума над главницата. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Дори и неустойката да била нищожна, това не влечало нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ГПК, още повече, че тя не била част от съществените параметри по заема. Договорът отговарял на всички изисквания на ЗПК, а ГПР бил в нормативно установения размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Ищецът бил сключил през 2024 г. общо 20 договора за кредит, включващи неустойка с финансови институции от групата на ответника, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. По всички договори за кредит с идентични условия вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищецът сключил нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Тъй като договорът бил действителен, плащанията по него били дължими на валидно правно основание. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ******/ 26.09.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: вноски- 6 месечни, с краен падеж- 26.03.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 63, 08 %, с общ размер на всички плащания- 1 784, 44 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 969, 56 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план към него, искането за сключване на договора и СЕФ.

Приет е и ПКО №**********/ 28.10.2024 г. за платена от ищеца в полза на ответника по процесния договор за кредит сума в размер на 1 959 лева.

2

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 63, 08 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ал. 2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 969, 56 лева (при отпусната заемна сума от 1 500 лева тя е почти 2/3 от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова 3 гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

Предвид горното, следва да се приеме, че заплатената по договора над главницата е заплатена при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. Главницата по кредита е 1 500 лева, а видно от платежния документ, са платени общо 1 959 лева (според ПКО, който не е оспорен от ответника), или на възстановяване подлежи сумата от 459 лева (1 959 - 1 500).

Така осъдителният иск следва да бъде уважен в търсения му размер и претенцията да се 4 присъди за исканата сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.