Решение № 5980 от 22.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5980 гр. София, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Людм. Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100513139 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от ищеца пред СРС –В. А. З., срещу решение № 10866 от 07.10.2022 г. по гр. д. № 33147 по описа за 2021 г. на СРС, 57 състав, с което решение са отхвърлени предявените от ищцата, въззивник пред настоящата инстанция, искове по чл. 405, ал.1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Решението се обжалва в частта в която са отхвърлени предявените от ищцата, въззивник пред настоящата инстанция, искове по чл. 405, ал.1 от КЗ за сумата в размер на 1033,68 лв. и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 55,54 лв.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното съдебно решение. Сочи, че ищцата се легитимирала като лизингополучател поради което неправилни били изводите на СРС за неоснователност на претенцията по чл.405, ал.1 КЗ, тъй като ищцата не била собственик на увреденото МПС.

Позовава се на чл.384, ал.2,т.1 КЗ, която разпоредба намирала за специална по 1 отношение на посочената в мотивите на СРС разпоредба на чл.134 ЗЗД.

Позовава се на съдебна практика на САС и ВКС. Наред с това такова възражение по делото не било направено. По делото в срока по чл.131 ГПК не било направено и възражение, че посочените увреждания от ищцата не съответстват на декларирания от нея механизъм на ПТП. Единственото възражение, което било банкетно, в отговора по исковата молба било, че уврежданията по МПС не са в причинно-следствена връзка с твърдения и описан в исковата молба механизъм на настъпване на застрахователното събитие. Сочи, че в т.1 на заключението на съдебно-автотехническата експертиза било отговорено, че уврежданията са в причинно-следствена връзка с механизма на ПТП. СРС се бил позовал на отговора по задача 4, който обаче, представлявал хипотетична техническа възможност. Наред с това заключението не било оспорено. В този смисъл СРС превратно бил тълкувал събраните по делото доказателства. Счита, че претенцията по чл.405, ал.1 КЗ е доказана като обезщетение следва да бъде присъдено по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие, а именно в размер на 1033,68 лв.

Иска се настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови друго, с което да уважи претенцията по чл.405, ал.1 КЗ за сумата от 1033,68 лв., а тази по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 55,54 лв. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- ЗАД „Алианц България“, в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивницата нарушения на материалния и процесуален закон. Събраните по делото доказателства били обсъдени в тяхната съвкупност. СРС бил разпределил доказателствената тежест между страните като включително дал указания до ищцата, че следва да докаже наличието на валидно лизингово правоотношение между собственика на МПС и ищцата. Такова не било представено. Намира, че наличието на такова правоотношение не се установява от представеното по делото свидетелство за управление. Правилни били и изводите на СРС, че сочения от ищцата механизъм на ПТП е останал недоказан. От страна на ответника било налице изрично оспорване. Механизмът на ПТП не се установявал и от заключението на САТЕ, което сочело, че с оглед, вида, характера и степента на 2 уврежданията, същите можели да настъпят в резултат на сблъсък в колче, предпазно заграждение или друг предмет с остър ръб, а ищцата твърдяла, че увреждането е настъпило в момент, в който МПС било паркирано. Вещото лице било разяснило и, че ако увреждането на МПС е реализирано в резултат на сблъсък в колче, предпазно заграждение или друг предмет с остър ръб, то водачът /ищцата/ щяла да усети вибрациите. В хипотезата на несъответствие между вида и степента на претендираните увреждания по МПС и декларираното от застрахования събитие в уведомлението за щети, за застрахователя не възниквало задължение за заплащане на обезщетение като се позовава на ОУ, арг. се и с чл.408, ал.1,т.3 КЗ. Касаело се до имуществена застраховка „Моята кола“. Уговореното в ОУ било от значение с оглед добросъвестността на застрахования и предотвратявало неоснователно обогатяване от страна на застрахования. След като ищцата не успяла да докаже, че механизма на ПТП е такъв какъвто се твърди с исковата молба, както и, че причинените вреди са в причинно-следствена връзка именно с този механизъм, то правилно претенцията по чл.405, ал.1 КЗ била отхвърлена като неоснователна. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 13.10.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 27.10.2022 г.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

В частта в която претенциите са отхвърлени за сумата над 1033,68 лв. до пълния предявен размер от 1470,45 лв. по иска по чл.405, ал.1 КЗ и за сумата над 55,54 лв. до пълния предявен размер от 71,69 лв. по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

3

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото не е спорно, че към момента на настъпване на застрахователното събитие собствеността на лизинговата вещ не била превърлена от лизингодателя на лизингополучателя /ищец/. В исковата си молба ищцата се позовавала именно на договор за финансов лизинг. Затова и съдът в доклада по чл.140 ГПК дал указания на ищцата да установи наличието на съществуващо правоотношение между страните по имуществената застраховка относно описания в исковата молба обект, както и, че последния е собственост на ищцата. Установило се по делото, че застраховката е сключена между собственика на вещта - лизингодателя и застрахователя.

Ищцата не била собственик на застрахованото имущество, не била страна, нито носител на права по застрахователния договор. Като собственик на автомобила застрахован бил лизингодателя и само това дружество било носител на правото на застрахователно обезщетение. Нито от представеното по делото свидетелство за регистрация, нито от застрахователния сертификат се установявало, че лизингополучателят е легитимиран да реализира правата на застрахования по договора за застраховка във връзка с настъпилото застрахователно събитие. От съдържанието на исковата молба не се установявало ищцата да предявява правата на лизингодателя по реда на чл.134 ЗЗД, нямало такива твърдения и затова лизингодателя не бил конституиран като страна по делото, нито била дадена такава правна квалификация. Затова и претенцията на ищцата била неоснователна. Дори да се приемело обратното, то от събраните по делото доказателства, вкл. заключението на САТЕ не можело да се установи по категоричен начин посочените от ищцата увреждания по МПС да съответстват на декларираните от нея в уведомлението за щети. От представената по делото кореспонденция било видно, че ищцата била декларирала пред застрахователя, че е на паркинг, тъй като била подведена от съприкосновение с колче, което вероятно не била усетила. От заключението на САТЕ се установило, че уврежданията по процесното МПС, отразени в описа на застрахователя, се намирали в пряка и причинно-следствена връзка с механизма на ПТП като същевременно било посочено, че получените деформации могат да настъпят вследствие на сблъсък в колче, предпазно съоръжение или друг неподвижен предмет с остър ръб, т.е. липсвало безспорно установяване на наличието на 4 причинно-следствена връзка между уврежданията и посочения в исковата молба механизъм на настъпване на процесното ПТП. С оглед неоснователността на главния иск, неоснователен бил и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Относно правната квалификация:

Видно от обстоятелствената част на исковата молба от страна на ищцата се сочи, че същата е лизингополучател по силата на сключен договор за финансов лизинг с „Лион Рент-а-кар“ ЕООД. По силата на този договор и било предоставено за ползване МПС марка „Пежо 208“, рег.№ СВ **** АН.

Твърди се още, че между лизингодателя и ответника-застраховател бил сключен договор за имуществена застраховка „Каско“ на МПС с клауза „Пълно каско“. Твърди се още, че в периода на застраховката, на 04.12.2020 г. около 9.00 ч. процесният автомобил бил паркиран в „зелена зона“ в гр.София, ул.“Черковна“ до № 73, където автомобилът бил открит от ищцата „ударен с увредена предна част“, т.е. нанесени му били щети. В качеството й на лизингополучател ищцата предявила пред застрахователя ответник претенция да й бъдат заплатени щетите. Застрахователят отказал изцяло плащане на щетите, което обусловило предявяването на иска от страна на ищцата.

Следователно, ищцата не упражнява чужди права, както и е приел СРС, за да сме в хипотезата на чл.134 ЗЗД.

Ищцата твърди правата й да предяви иск да се обуславят от сключения със собственика на увреденото МПС /лизингодател/ договор за финансов лизинг.

Съдът дава правна квалификация на иска в съответствие със заявените факти и обстоятелства в исковата молба, които подвежда под съответната правна норма. В случая ищцата не твърди да предявява правата на лизингодателя поради негово бездействие.

Следователно СРС е дал правилна правна квалификация по заявеното в исковата молба.

Относно правото на ищцата да предяви иск по чл.405, ал.1 КЗ:

По своята правна същност договорът за финансов лизинг представлява 5

"кредит във вещева форма по избор на лизингополучателя", като рискът се носи от лизингополучателя, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване - в този смисъл решение № 170 от 23.07.2012 г. по т. д.

№ 806/2010 г. на II т.о. на ВКС.

Действително, не се установява по делото от страна на ищцата да е представен наведения от нея договор за финансов лизинг.

Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 9153 от 11.04.2022 г./л.25 по делото пред СРС/, СРС е указал на ищцата, че носи доказателствената тежест да установи съществуването на застрахователно правоотношение между страните по имуществена застраховка относно процесното МПС, както и, че последното е собственост на ищцата.

Съгласно чл. 384, ал.1 от КЗ преди сключването на застрахователен договор по т. 3 - 12, раздел II от приложение № 1, между лизингодател и застраховател по повод на лизингово имущество, в случаите на финансов лизинг и когато премията е дължима и платима от лизингополучател, включително в случаите, когато застрахователната премия е включена в лизинговата цена, лизингодателят е длъжен да получи изричното предварително писмено съгласие на лизингополучателя по условията на застрахователния договор.

Съгласно ал.2 от същия член на КЗ /на който се позовава въззивницата/ по повод изплащането на обезщетение по застраховка по ал. 1 лизингополучателят има права на застрахован, като:

1. при частични вреди обезщетението се изплаща на лизингополучателя, освен ако е договорено вредите да бъдат отстранени в натура, в който случай разноските се заплащат непосредствено на външния изпълнител.

В срока за отговор по исковата молба от страна на ответника, обаче, не е било оспорено наличието на договорно правоотношение между ищцата и собственика на вещта /процесното МПС/ по договор за финансов лизинг.

Наред с това специалното правило на чл. 343 ТЗ, сочи, ч е рискът е за кредитора, освен ако страните по договорен път изрично не са го дерогирали.