Определение № 1901 от 15.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1901 гр. София, 15.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20248002104453 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Б. К. /конституиран на мястото на починалия в хода на процеса Б. Илиев К./, чрез адв. А. Т. против решение № 828 от 11.07.2024 г. по в.гр.д. № 3103/2022 г. на Апелативен съд София, с което след отмяна на решение от 11.08.2022 г. по гр.д. № 3392/2021 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от Б. Илиев К. против С. Б. О`Конър, иск с правно основание чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на договор за дарение, обективиран в нот.акт № 58, том I, рег.№ 704, нот.дело № 63 от 2.11.1998 г. на нотариус Росица Рашева, по силата на който Б. Илиев К. – дарител е прехвърлил на С. Б. О`Конър, недвижим имот – празно дворно място, съставляващо парцел V-13, кв.81 /стар 0 38 и стар №79 от 1971 г./ по рег.план на гр.София- кв.“Горна баня“, с площ от 560 кв.м. с неуредени сметки по регулация за придаваемите се 20 кв.м., при съседи на парцела: парцел IV-117, улица, парцел VI-8, парцел XIII-13б и парцел XVIII-13б.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, доколкото цената на иска е над 5 000 лв.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати 1 съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че ответницата е релевирала своевременно в процеса /с отговора на исковата молба/ възражение за липса на възможност да дава издръжка в поискания от дарителя размер, съответно, че това възражение е доказано. Поддържа се, че такова възражение не е наведено и с въззивната жалба, поради което като го е разгледал въззивният съд е допуснал нарушение на нормата на чл.269 ГПК. Според касатора необоснован е и изводът на въззивния съд, че възражението е основателно, тъй като от събраните по делото доказателства относно доходите на ответницата събрани служебно от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, не установяват факта, че за ответницата липсва възможност да предоставя издръжка.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните процесуалноправни въпроси: 1/ Изразът в отговор на исковата молба „..съдът следва да съобрази и обстоятелството, че към настоящия момент доверителката ми /ответницата/ е майка на непълнолетно дете, за което по закон има задължение да се грижи и издържа“, представлява ли валидно релевирано от ответницата в процеса възражение за липса на възможност да се дава издръжка в поискания размер, респективно представлява ли излагане на твърдения, сочещи невъзможност да бъде предоставяна издръжка и 2/ Ограничен ли е въззивния съд от посочените основания във въззивната жалба.

Касаторът поддържа, че по първия въпрос, даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 203 от 6.12.2023 г. по гр.д. № 4452/2022 г. на IV г.о., а по втория въпрос – на решение № 50250 от 17.01.2023 г. по гр.д. № 667/2022 г. на IV г.о. и решение № 50035 от 7.08.2023 г. по т.д. № 134/2022 г. на II т.о. Поддържа се основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с обосновка, че очевидната неправилност на решението е свързана с явната необоснованост на изводите на въззивния съд с установената по делото фактическа обстановка, имаща за резултат неправилно прилагане на материалния закон.

Ответната страна по жалбата – С. Б. О`Конър, чрез адв. Ц. Т., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, тъй като първият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 2

1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос не е налице сочения допълнителен критерий, тъй като въпросът е разрешен от въззивния съд съобразно задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 182013 г. на ОСГТК на ВКС. Обосновката на касатора относно последното поддържано основание – очевидна неправилност на решението, не покрива нито една от хипотезите на пороци на въззивното решение, попадащи във фактическия състав на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Претендира сторените н касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което отхвърля предявения иск с правно основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД, съобразявайки изложеното във въззивната жалба оплакване на ответницата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с изготвения по делото доклад и приемайки, че същото е основателно, доколкото съдът не е изпълнил задължението си по чл.146, ал.2 ГПК, въззивният съд е дал указания на ответницата, че с оглед доказателствената тежест, която тя носи в процеса, не сочи доказателства за доходите, които получава, за твърдението си, че е майка на непълнолетно дете, което издържа, както и данни за притежаваното от нея имущество. Въззивният съд е дал възможност на двете страни да предприемат действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените указания. С оглед заявеното пред първата инстанция оспорване от ответницата на допълнителното заключение на СМЕ, с определението си по чл.267 ГПК въззивният съд е допуснал изслушване на повторна СМЕ в частта, с която вещото лице е дало заключение. Въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. и пред въззивната инстанция, съдът е приел следното от фактическа страна: сключен на 2.11.1998 г. между страните договор за дарение на недвижим имот; удостоверена трайно намалена работоспособност – 50% на ищеца, съгласно ЕР на ТЕЛК от 26.03.2019 г.; ищецът страда от множество заболявания, изчерпателно посочени в заключението на СМЕ, приета от първата инстанция, които налагат приемане на медикаменти за поддържане на здравето му - конкретно посочени от експерта; заболяванията на ищеца предполагат присъствие на лице, което да го подпомага в ежедневието му минимум два пъти седмично; за периода от м. 06.2022 г. /след 3 приемане на първоначално приетата ССчЕ/ до м.11.2023 г. /изготвяне на повторната ССчЕ/, средните разходи за издръжка на едно лице, възлизат на 11 109.85 г. или средномесечният разход възлиза на 629,21 лв.; средномесечният размер на средствата, с които разполага ищеца за посочения период възлиза на 453,27 лв., т.е. не му достигат 175,94 лв. за издръжка; ответницата работи в пекарна на постоянен договор от 02.02.2022 г. и към м.01.2023 г. нейната средна нетна заплата /след удържани данъци, национално осигуряване и пенсионни издръжки/ възлиза на 837 паунда или 1 941,84 лв.; съгласно приетите по делото отговори от НАП, НОИ И АСП, за ответницата няма данни за регистрирани трудови договори и данни за самоосигуряване в РБ, не са подавани документи за отпускане на пенсия, нито за социално подпомагане; ответницата е майка на Уилям Божинов О`Конър, роден на 27.02.2008 г.; за периода от м.06.2021 г. до м.10.2023 г. /приключване на устните състезания/ ответницата е заплащала на ищеца по 200 лв., съответно по 260 лв. При така установените факти, въззивният съд е приел следното от правна страна: договорът за дарение е едностранен, безвъзмезден и не създава за дарения никакви задължения за издръжка или помощ на дарителя, освен моралното задължение да бъде признателен към последния за стореното дарение. Това морално задължение се трансформира в правно задължение за даване на издръжка при настъпване на посочените в закона обстоятелства – изпадане на дарителя в нужда, която трябва да е трайна и постоянна, съобразно нормалния социален и жизнен статус на дарителя /доходи, здравословно състояние, възможност с получаваните от него доходи да покрива ежемесечните си разходи/; покана от страна на дарителя към надарения за даване на издръжка в парично изражение; отказ от страна на дарения да дава издръжка, макар и да има възможност да дава такава на дарителя, освен в случаите , при които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя, той би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В случай, че е налице такова искане и дареният откаже да изпълни преобразуваното задължение, той проявява непризнателност в обществено укорима форма, която дава основание дарителят да упражни потестативното си право за отмяна на дарението, като предяви иска по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД.

От съвкупната преценка на събраните пред двете инстанции писмени доказателства, е прието, че е налице първата от кумулативно изискуемите 4 предпоставки за уважаване на иска - за ищеца се е породила нужда от издръжка, която е трайна, постоянна – съобразно нормалния социален и здравословен статус на дарителя, който е в трайно влошено общо здравословно състояние, страда от тежки хронични заболявания, налагащи ежедневен прием на лекарства. При съобразяване на необходимите средства за издръжка на един човек за месец в размер на 629,21 лв. и съпоставянето им с получаваните от ищеца месечни средства в размер на 453,27 лв., както и с доказаната необходимост от чужда помощ в ежедневието му от 2 часа седмично или 8 часа месечно, чиято стойност възлиза на 200,00 лв., въззивният съд е приел, че с получаваните от ищеца доходи, последният не може да покрива ежемесечните си разходи, като са му нужни още минимум 375,94 лв., поради което той има нужда от издръжка. По отношение на втората предпоставка, въззивният съд е отчел факта, че между страните няма спор, че до датата на депозиране на исковата молба ищецът не е отправил покана до ответницата да му заплаща издръжката, от която се нуждае, като искането е обективирано в исковата молба и ответницата е узнала за него с получаването на препис от нея на 2.06.2021 г. С последваща молба от 14.02.2022 г., във връзка с указанията на съда, дадени в о.с.з. на 7.02.2022 г., ищецът е посочил, че нуждата му от месечна издръжка възлиза на общата сума от 1 500 лв., поради което предложената от ответницата издръжка в размер на 200 лв. месечно е недостатъчна. На следващо място, във връзка със заявените от ответницата в отговора на исковата молба твърдения, имащи отношение за преценката налице ли е обективната възможност да дава издръжка в посочения от ищеца размер, и при съобразяване на установените по делото обстоятелства относно получаваното от нея основно месечно възнаграждение в размер - 837 паунда или 1 941,84 лв. и полагането на грижи за непълнолетно дете, въззивният съд е приел, че в действителност ответницата дължи издръжка на непълнолетното си дете, която според чл.142, ал.2 СК е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата, т.е. минималният размер на издръжката за 2022 г. е 178 лв., а за 2023 г. – 195 лв. При съобразяване на данните за издръжката на едно домакинство във Великобритания /при среден брой членове 2,4 души – 585,60 паунда седмично/, съдът е приел, че за ответницата не е налице възможност да плаща издръжка в претендирания от ищеца размер от 1046,73 лв. /получена след приспадане на получаваната от ищеца пенсия от претендирания от него 5 размер на издръжката/, както и такава в размера, установен от изготвената ССчЕ – 375,94 лв. С оглед установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че ответницата при даване на поисканата от ищеца издръжка, би поставила себе си и непълнолетното си дете в по-неблагоприятно положение.

Отчетен е също и факта, че въпреки липсата на достатъчно средства, ответницата в хода на цялото производство е предоставяла на ищеца средства в размер на 200-260 лв. месечно, който факта не би могъл да се приеме за нежелание от страна на ответницата да дава издръжка на дарителя. Ето защо, въззивният съд е приел, че чрез даването на издръжка в полза на дарителя, ответницата би поставила себе си и лицето, което издържа, в понеблагоприятно положение. При формиране на този извод, съдът е съобразил и задължителните разяснения, дадени в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, според които при иск по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД не е налице непризнателност, когато дареният не предостави поискана от дарителя издръжка, от която трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя.