Решение № 3023 от 04.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3023 гр. Пловдив, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330102060 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано е по искова молба на К. А. Т. против „против „Макроадванс“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 10 от договора за кредит от ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна като поради противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в противоречие с нормата на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на ****** г. страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер на 800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 41,00 % и ГПР 38,95 %.

Сочи се, че е постигната договореност съобразно чл. 20 от договора, че същият следва да бъде обезпечен в тридневен срок с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на заложените изисквания в ОУ.

При неизпълнение на посоченото задължение, съобразно чл. 10 се сочи, че ищецът дължи неустойка в размер на 6,28 % плюс 0,260 % от усвоения размер на кредита.

От правна страна се възразява, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, доколкото същата излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навеждат се доводи, че същата представлявала добавък към възнаградителната лихва и скрито възнаграждение, което водело до необосновано обогатяване на ответникът – търговец.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Макроадванс“ АД, с който се оспорва като недопустим иска, като се твърди, че липсват доказателства, че клаузата е произвела действия.

В случай, че съдът не възприеме доводите за недопустимост на иска, се признава същия, като основателен.

Възразява се, че ответникът не дължи разноски на основание чл. 78, ал.2 ГПК, доколкото признава иска.

Възразява се, че не са налице и предпоставките за присъждане на ДДС върху присъдено от съда адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от приетия по делото като доказателство договор за потребителски кредит №****** е видно, че на ****** г. ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ответника в качеството на заемодател договор за заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 800 лв. В договора е уговорен срок на заема 10 месеца, чрез заплащане на 10 месечни анюитетни вноски. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 38,95 % и ГПР в размер от 41 %.

Съгласно чл. 20 от договора вземането се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита, като кредитополучателят се задължава в срок от 3 /три/ работни дни от сключването на договора, да обезпечи кредита с поръчителството на едно физическо лице, одобрено от Кредитора. Физическото лице – поръчител следва да отговаря на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, като кредиторът не може да откаже необосновано одобрение на физическо лице, което отговаря на тези условия. Съгласно чл. 20, ал. 3 поръчител може да бъде дееспособно физическо лице, което поема задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора за потребителски кредит, при условията на чл. 138 и следващите от Закона за задълженията и договорите. Поръчителят следва да отговаря кумулативно на следните изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв.; работещо по трудов договор, с най -малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за кредит, сключен с „Макроадванс“ АД. Съгласно чл. 20, ал. 4 от договора, вземането по договора се счита обезпечено от датата на подписване на договор за поръчителство.

В чл. 10 от договора е предвидено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не представи обезпечение, съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора. Неустойката е в размер от 6,024 лв. плюс 0,260 % от усвоения размер на кредита, за първия ден забава и 0,260 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл.10, ал.2 е предвидено, че към датата на подписване на договора за кредит, кредитопололучателят отговаря на 2 изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на потребителски кредит на лоялни клиенти, като се прилага неустойка в размер на 5,93 лв. плюс 0,247 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Ответникът е признал иска, но доколкото от ищеца не е поискано произнасяне при признание на иска, то съдът приема така направеното признание, като признание на фактите по делото.

Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

В настоящия случай ищецът твърди, че оспорената в договора клауза е недействителна на основание противоречие с добрите нрави, като това обстоятелство се признава от ответника и се приема, че действително предвидената в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 5,93 лева плюс 0,247 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,247 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то 3 изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 10 от договора. Ето защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и доказан.

С оглед установяването на първото основание за недействителност на договора, то не следва да се разглеждат останалите посочени при условията на евентуалност основания за недействителност.

По отговорността за разноски:

На основание чл. 78, ал.1 ГПК и поради уважаване на главната претенция в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на заплатена държавна такса от 50 лв. Съдът счита за неоснователно искането на ответника за прилагане на чл.78, ал. 2 ГПК, доколкото макар и да признава иска, то не може да се приеме, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на делото, доколкото клаузата по договора съществува към датата на депозиране на исковата молба и липса инициатива от страна на ответника за изменение или отмяна на така уговорената клауза.

Предвид гореизложеното следва в полза на ищеца да се присъдят направените разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса от 50 лв.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, който в случая съдът определя в размер от 200 лв.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвокатското дружество е съобразена и цитираната практика на СЕС – съгласно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.

4

Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая прилагането на минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в цитираната наредба, ще доведе до икономически необоснован и несправедлив резултат, доколкото освен депозирането на исковата молба не са извършени други действия от страна на процесуалния представител, а неустойката не се установява да е в размер, съответстващ на посочения такъв за цена на иска, включително и в размер близък до минималния размер на адвокатското възнаграждение.