Решение № 575 от 14.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 575 гр. София, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Спас Иванчев

Членове:

Христина Михова

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Д. М. като разгледа докладваното от Спас Иванчев Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200825 по описа за 2024 година Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на осъден подсъдим – М. Г. С. срещу решение № 132/22.07.2024г. по ВНОХД № 20245000600234/2024г. по описа на Пловдивски апелативен съд , наказателно отделение, първи наказателен състав.

С нея се ангажират и трите касационните основания, свързани с нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и с явна несправедливост на наложеното наказание ( искане, съдържащо се в изразеното желание за преквалификация на деянието). Иска се отмяна на решението и преквалификация на деянието, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане на съда от първата инстанция.

На първо място се твърди допуснати процесуални нарушения, едно от които, според защитата, е липсата на конкретизация на часът на извършване на деянието и на самото място. Посочва, че отбелязването като място – град Велинград и датата – 28.08-1922г., не е достатъчно, за да се изпълнят изискванията на закона. Този недостатък се е бил „имплементирал“ в 1 съдържанието и на съдебните актове.

На следващо място се твърди противоречие в обвинителната теза като последица от ползването на противоречащи си експертизи по делото. В обвинителния акт деецът се описвал като емоционално нестабилен, афективно отреагиращ, с неустойчив волеви акт, но от друга страна пък се твърди,че могъл да „ръководи и осъзнава постъпките си.“

Заявява се, че с отказът си да допусне назначаването на нова експертиза, въззивната инстанция е потвърдил бланкетността и взаимоизключващите се заключения на комплексната експертиза, назначена и извършена по време на досъдебното производство. Второстепенния съд бил задължен да предостави цялостен анализ на всички правни действия на съда от първата инстанция, а не следвало бланкетно да преповтаря фактическата страна на казуса и в два мотивни абзаца да защити вътрешното си убеждение. Излагат се твърдения за избирателно възприемане на обясненията на дееца, а там където има липса на спомен, следвало да помогне допълнителна съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза.

Твърди се, че в този казус „моментите са неясни, взаимно непродължими, тоест не се застъпват и между тях е налице празнина…“, като последната съставлява въпрос, на които трябва да отговори посочената експертиза.

На трето място се оспорва неизключването от доказателствената съвкупност на показанията на свидетелите М. и М., като се твърди, че те са провеждали „беседи“, а това не било разпознато като годно доказателствено средство. Независимо че имало самопризнание, съдебните органи били задължение от процесуалните правила да съберат „обективни доказателства, годни да обективират вината, както и нейните видове…“ Решаващите съдилища били счели, че минималните изисквания на закона били спазени и било „…налице едно привидно доказано деяние, но в каква форма и при какъв умисъл е оставено на субективното възприятие на решаващия орган…“ Според защитата последното било в достатъчна степен основание за връщане на делото за разглеждане от нов състав на апелативната инстанция.

Не бил даден отговор на съществения въпрос защо деянието се квалифицирало по чл.116, ал.1, т.6 от НК, а не по чл.118 от НК. Това 2 обстоятелство се извеждало само и единствено от разрешението, дадено в тълкувателно дело на ОСНК, визирало душенето като способ за умъртвяване по мъчителен начин за убития. Не бил направен анализ дали при счупване подезичната кост, не бил изследван въпроса за местонахождението на сънната артерия на пострадалата и било от съществено значение дали тази артерия е лесно достижима или не, с оглед на възможността за „мимолетно изпадане в безсъзнание“, не можело да се говори за особена жестокост като квалифициращ белег на въпросното деяние.

В жалбата на следващо място се развиват доводи за липса на отговор за разминавания в дадените разяснения по отношение на обективни находки по врата на пострадалата. Твърди се, че дали подсъдимият е паднал заедно с пострадалата на земята е въпрос от изключително значение, тъй като щяло да се установи дали падането е породено от афективно състояние, при загуба на представа за действителната обстановка и липса на волеви момент за преустановяване на действието спрямо жертвата.

Защитата намира, че при неизвършване на пълна и всестранна въззивна проверка, съдът бил в „невъзможност да вземе превратно тълкуване на доказателствения материал, такъв, какъвто му е представен, а и да постанови различна присъда от първоинстанционния съд.“ След като съдът не бил извършил съдебно следствие, защитата задава въпрос на какво нововъзникнало доказателство или новооткрито такова би могъл да се позове, за да измени присъдата с налагане на толкова тежка такава.

Веднага след това защитата пък изтъква, че съдът следвало да не се произнася въз основа на предположения, а при постановяване на съдебния акт трябвало да се ръководи от доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, изградени на базата на събраните и проверени доказателства.

Според защитата нещо не било извършено, като без никакви основания апелативния състав е преценил, че следва да потвърди незаконосъобразния първоинстанционен съдебен акт.

На следващо място се прави анализ на свидетелските показания по делото, като се поставя акцент на лична заинтересованост поради спорни облигационни взаимоотношения, включително и по гражданскоправен ред.

Поради това защитата възразява срещу даването на доверие на показанията на полицейските служители, както и на наследниците.

3

По отношение на писмените източници се твърди, че не е извършена проверка по кой ред бил извършен огледът на труп, не било установено дали екипът на дошлата спешна медицинска помощ има право да констатира настъпилата смърт, при какви обстоятелства е настъпила и дали има обективни находки за насилствено настъпила смърт. Това могло да се установи още на досъдебното производство, а в съдебното следствие пък поне можело да бъде проверено. Неясен за защитата останал въпросът защо никъде не бил посочен час на смъртта. Неясна също така останала преценката на съда да не преквалифицира деянието, тъй като тази преценка можела да се извърши след редица повторни, съдебномедицинска и съдебнопсихиатрична експертизи.

Иска преквалификация на деянието по чл.118 от НК, а алтернативно иска връщане на делото за ново разглеждане от нов състав на въззивната инстанция от фаза на съдебното следствие.

Прокурорът от ВП в съдебното заседание заявява, че счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна, тъй като не били налице касационните основания за това. Твърди, че инстанциите по същество не били допуснали съществени нарушения на процесуалните правила при оценката и анализа на събраните в хода на наказателното производство доказателства.

Последните били обсъдени в пълно съответствие с правилата по чл.13,14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като за липсата на доверие към част от обясненията на дееца съдът бил дал аргументиран отговор, с посочване на несъответствието на тази част с останалия безпротиворечив доказателствен материал. Поради това материалният закон е бил приложен правилно, с възприемане на правилна квалификация на деянието и с даден обстоен отговор защо не е налице физиологичен афект.

Според прокурора наложеното наказание е справедливо определено, съответстващо на деянието и на дееца, като било съобразено с целите по чл.36 от НК.

Частните обвинители и граждански ищци по делото – Т. Б. Д., И. Б. Д., Н. И. А. и В. В. К., редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който моли да се отхвърли касационната жалба като неоснователна и се остави в сила въззивното решение. Посочва, че обвинителният акт съответства на изискванията на чл.246 от НПК, като подсъдимият и защитата му не са възразили в разпоредителното заседание в 4 тази връзка. Твърди, че няма доказателствен дефицит, като всички възможни доказателства били събрани. Оспорва доводите, изтъкнати от защитата относно показанията на двама от полицейските служители, доколкото те били ползвани с оглед състоянието на дееца и събираните първични данни и се съгласява с отхвърлянето на показанията на служител към криминалната полиция в град Велинград и доколкото те представлявали разузнавателна беседа по смисъла на ЗМВР. Заявява, че показанията на пострадалите лица са обсъдени задълбочено, като присъдата не се основава само на тях и те кореспондирали изцяло със събрания доказателствен материал.

Подсъдимият, доведен, явява се лично и се представлява от защитник, който поддържа касационната жалба. Отново се фокусира описването на мястото на извършване на деянието, което определя като неправилно, на следващо място поддържа тезата си за неизследване на психическото състояние на дееца към онзи момент.

На трето място настоява за отхвърляне на показанията на полицейските служители, като присъединяването им доказателствената съвкупност било забранено. Оспорва отново показанията на св. Д. предвид заинтересованост във връзка със съдебни дела с подсъдимия, като твърди, че въззивната инстанция не била обсъдила в решението си до каква степен ги кредитира и в каква степен - не.

Предвид на тези възражения защитата пледира за връщане на делото за ново разглеждане, при което да се даде възможност на подсъдимия да имал адекватна и правилна защита с допускане на допълнителна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, която да кажела „моментите от липса на спомен до какъв волеви момент водят“, като от това щяло да стане ясно как трябва да се квалифицира деянието.

Подсъдимият поддържа тезата на защитата си. Изтъква принос за взаимоотношения с пострадалата и нейните близки. Заявява, че направил беля, която не е искал, случило се за няколко секунди това, което не е желал.

При правото си да се изказва последен подс. С. заявява, че това, което е дал финансово и морално, не било отчетено. Посочва, че желанието му било да живее докрай с пострадалата.

При последната си дума подс. С. твърди, че му е много трудно да каже какво иска. Истината била, че е виновен, че е направил беля, че трябва да бъде 5 наказан, но като не можел да каже добрите неща, които е направил за това семейство за 22 години, му било много трудно. Също така истината била, че не е удрял и един шамар за пострадалата за 22 години, не я бил нагрубявал, нито пък псувал.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

Подсъдимият М. Г. С. с присъда № 13/08. 04. 2024г. по НОХД № 539/2023г. на Пазарджишки окръжен съд е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6 , вр. чл. 115 от НК и е осъден на 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.

С присъдата е приспаднато предварителното задържане на дееца, като той е осъден да заплати на гражданските ищци по делото сумите от по 150 000 лева на Т. Б. Д. и И. Б. Д., на Н. И. А. сумата от 50 000 лв., на В. В. К. сумата от 100 000лв., представляващи за всички обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от престъплението. До претендирания за всеки един от гражданските ищци размер от по 300 000лв. гражданските искове за отхвърлени като неоснователни.

Съдът се е произнесъл по разноските и веществените доказателства по делото.

С атакуваното по касационен ред въззивно решение № 132/22.07.2024г. по ВНОХД № 20245000600234/2024г. по описа на Пловдивски апелативен съд, наказателно отделение, първи наказателен състав първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена.

Касационният състав се запозна с касационната жалба и изложените в нея аргументи, възражения и доводи, и заключи, че тя се явява неоснователна.