Решение № 987 от 14.11.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 987 гр. Стара Загора, 14.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Женя И.а при участието на секретаря Невена И.а като разгледа докладваното от Женя И.а Гражданско дело № 20235530102732 по описа за 2023 година

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК.

В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по Договор за паричен заем № 5900892, сключен с ответното дружество на 13 февруари 2023 г. По силата на Договор за паричен заем № 5900892 ищцата получила сумата от 500.00 лева, която сума следвало да бъде върната за 20 седмици, 10 броя вноски. По Договор за паричен заем № 5900892 ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 800.00 лева.

Ищцата твърди, че клаузата за неустойка била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал,1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била и практика на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати 1 несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правила от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.

143,т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 800.00 лева била в размер на над 150.00 % на получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Предвидената клауза за неустойка била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извършил оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.

Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 според който се дължала неустойка в размер на 800.00 лева се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение, на 2 задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл било и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба щяла да увеличи стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.24 от ЗПК.

Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит по безспорен начин се установявало, че търсената неустойка от същия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието към: момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 3 се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността, по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 се нарушавало изискването ГПР да не бил по-висок, от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута определена ПМС №426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които можел да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната.

За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към 4 потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции — заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечали задълженията на потребителите.

Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятствало.

В конкретния случай неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.

Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оценил сам платежоспособността на потребителя и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложил добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната пораждала значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволявала на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, надхвърлящ размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да било надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК), Представянето като неустойка за 5 неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно целило отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор може да претърпи са от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 от ЗПК предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението.