Определение № 3486 от 08.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3486 гр. София, 08.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Частно касационно гражданско дело № 20248003102174 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. К. И. и И. А. И., чрез процесуалния им представител адв. М. М., срещу определение № 248/22.04.2024 г. по възз. гр. д. №345/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на основание чл.

248 ГПК на постановеното въззивно решение № 320/14.12.2023 г. в частта за разноските, като се присъдят в полза на адв.М. М. адвокатски възнаграждения за осъществено процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА на жалбоподателите по ч.гр.д. № 2250/2021 г. на Районен съд – Монтана, възз. ч. гр. д. № 328/2021 г. и възз. ч. гр. д. № 60/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, както и по изп. д. № 2-355/2021 г. по описа на СИС при РС – Монтана, образувано във връзка с допуснато по ч. гр. д. № 2250/2021 г. на РС – Монтана обезпечение на иска по чл. 200, ал. 1 КТ.

В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. Поддържа се, че по исканията на страните за присъждане на разноски в производствата, съпътстващи исковото - производството по допускане и налагане на допуснатото обезпечение на бъдещ иск, производството по частна жалба срещу определението, с което е допуснато исканото обезпечение, както и производството, имащо за предмет законосъобразността на постановеното от първоинстанционния съд на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спиране на делото, съдът следва да се произнесе с окончателното съдебно решение по съществото на спора и с оглед крайния му изход, тъй като не съществува правна възможност тези разноски да бъдат присъдени по друг процесуален ред.

Ответникът по частната жалба – „Нет-Сърф.Нет“ ООД – не е подал писмен отговор и не е изразил становище по основателността й.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

1

Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е основателна.

С решение № 320/14.12.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 345/2022 г. на ОС – Монтана съдът частично е потвърдил и частично е отменил първоинстанционното решение по гр. д.

№ 2437/2021 г. на РС – Монтана, като съобразно крайния изход на делото е определил дължимото на адв.М. М. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 2 330 лв.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че по молба, подадена от А. К. И. и И.

А. И., чрез адв. М. М., е образувано ч. гр. д. № 2250/2021 г. на РС – Монтана с искане да бъде допуснато обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл. 200 КТ с ответник „Нет-Сърф.Нет“ ООД, които са предявени впоследствие по гр. д. № 2437/2021 г. на РС – Монтана. Определението на съда по обезпечителното производство е било предмет на проверка по възз. ч. гр. д. № 328/2021 г. на ОС – Монтана, а за налагане на допуснатите обезпечителни мерки е образувано изп. дело № 2-355/2021 г. по описа на СИС при РС – Монтана. Предмет на възз. ч. гр. д. № 60/2022 г. на ОС – Монтана е било определение по гр. д. № 2437/2021 г. на Районен съд – Монтана, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

По всяко едно от тези производства А. и И. И. са представлявани от адв. М. М. въз основа на сключени отделни договори за правна защита и съдействие, като е уговорено безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Списък на разноските, с приложени доказателства към него за направените разноски, е представен своевременно в първата инстанция, с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, включително за съпътстващите производства. С обжалваното определение е прието, че отговорността за разноските на страните за съпътстващите основното исково производство – производство по обезпечение на бъдещите искове и производството по обжалване на определението за спиране на производството, се урежда съобразно изхода на спора по исковото производство, с оглед крайния му изход. В случая обаче, възнаграждение на процесуалния представител на ищците не следва да се присъжда, доколкото по делото няма доказателства за направени в хода на обезпечителното производство разноски.

Обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено.

Общото правило е, че отговорността за разноски по делото е правото на страната, в чиято полза е решено делото, да иска, и задължението на другата страна да плати направените от първата разноски за неоснователно предизвикания правен спор.

Съгласно приетото по т. 5 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Разяснено е, че въпреки, че е самостоятелна форма за защита, производството по обезпечаване на иска се намира с исковия процес във функционална зависимост, доколкото създава сигурност за осъществяване на правата по решението. Обезпечаването на иска продължава докато се разглежда делото, до влизане на решението в сила. С оглед характера 2 на обезпечителното производство (развива се едностранно до реализиране на правото на ответника да обжалва предприетите процесуални действия по налагане на обезпечението), отговорността за разноски не може да бъде реализирана в него по начина, по който това се осъществява в състезателния исков процес, в който се разрешава материалноправния спор.

Поради това, при своевременно заявено искане, направените за обезпечителното производство разноски следва да бъдат съобразени от съда, разглеждащ иска и да бъдат присъдени по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК в исковото производство.

Същевременно, от функционалната връзка между обезпечителния и исковия процес следва, че правото на разноски за обезпечителното производство е кумулативно предпоставено от положителния изход на това производство за молителя и от разрешаване на спора по същество в исковото производство изцяло или частично в негова полза.

Обезпечителният процес има две фази - по допускане на обезпечението на иска и по налагане на допуснатата обезпечителна мярка. Независимо, че те се развиват пред различни органи, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора и с оглед крайния му изход.

Обезпечителното производство няма характер на изпълнително производство, тъй като липсва изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който разноските да бъдат събрани от съдебния изпълнител по делото, образувано по обезпечителна заповед (чл. 400, ал. 1 ГПК). Преценката за дължимостта им е на исковия съд. Съгласно чл. 79 ГПК разноски по изпълнението могат да се съберат от СИ директно (без изпълнителен лист) само в рамките на изпълнително производство по представено изпълнително основание (Част пета от ГПК, чл. 404 и сл. ГПК), но образуваното по реда на чл. 400, ал. 1 ГПК производство пред СИ за налагане на обезпечителна мярка не е изпълнително, а е част от обезпечителния процес.

Поради това, разноските по обезпечението включват и разноските по налагането му, която фаза на обезпечителния процес в хипотезата на чл. 400, ал. 1 ГПК приключва с извършване от СИ на действията за привеждане в изпълнение на издадената обезпечителна заповед за допуснатите обезпечителни мерки. С това се изчерпва и предметът на образуваното пред СИ изпълнително дело, като въпросът за дължимостта на направените от страната разноски се разрешава в исковия процес.

За да се приеме, че разноските са направени в обезпечителното производство, ищецът следва своевременно в съответната инстанция да представи надлежни доказателства, че е сторил такива разходи.

В настоящия случай, пред първоинстанционния съд са представени договори за правна защита и съдействие съответно от 23.09.2021 г., 18.10.2021 г. и 23.09.2021 г. (л. 263 – л. 265 вкл.), с предмет образуване и защита в производството по обезпечаване на бъдещия иск, защита по образуваното изпълнително производство във връзка с него, както и защита в производството по обжалване на определението, с което е допуснато исканото обезпечение.

В представените договори е уговорено, че предоставената правна помощ е безплатна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съобразявайки само като ориентир предвидените в Наредба № 1/9.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията й към 3 момента на сключване на договорите за правна помощ), ниската фактическа и правна сложност на посочените съпътстващи производства, осъществените от процесуалния представител на страните действия по тях, както и резултата от спора по главното производство, респ. уважената част от претенциите, настоящият състав намира, че за трите производства на адвокат М.М. следва да се определи общо възнаграждение в размер на сумата 700 лв.

По отношение направените от ищците разноски за адвокатско възнаграждение по възз. ч. гр. д. № 60/2022 г. на ОС – Монтана, чийто предмет е определение по гр. д. № 2437/2021 г. на РС – Монтана, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да се посочи, че съгласно чл. 81 ГПК разноски се присъждат във всеки акт, с който приключва делото. Определението, с което е отменено определението за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, не е акт, с който приключва делото. С оглед на това, въпросът за разноските е следвало да се разреши със завършващия производството съдебен акт по съществото на спора, което не е сторено. В случая, видно от представения по възз. ч. гр. д. №60/2022 г. на ОС – Монтана договор за правна защита и съдействие от 20.01.2022 г. (л. 4) ищците са заплатили на адв. М. М. възнаграждение в размер на 300 лв. за изготвяне на отговор на частна жалба. Предвид това, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да им заплати допълнително разноски в размер на сумата 52,61 лв., съобразно крайния изход на спора по предявените искове.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ определение № 248/22.04.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 345/2022 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 320/14.12.2022 г. постановено по възз. гр. д. № 345/2022 г. на Окръжен съд – Монтана в частта за разноските, като:

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, „Нет-Сърф.Нет“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адвокат М. К. М. от АК – М., л.№ [ЕГН], допълнително адвокатско възнаграждение в размер на сумата 700 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Нет-Сърф.Нет“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на А. К. И., с ЕГН - [ЕГН], и И. А. И., с ЕГН - [ЕГН], допълнително разноски в размер на сумата 52,61 лв.

Определението е окончателно.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5