Определение № 387 от 02.02.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 387 гр. Варна, 01.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Ивелина Владова като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно частно гражданско дело № 20233100502021 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 65819/07.09.2023г., подадена от „Е. - Про П." АД, ЕИК ...... против Определение № 10100/24.08.2023г. постановено по ч.г.д. № 7648/2023г. по описа на ВРС, в частта с която съдът НЕ ПРИЕМА възражението по чл.414а ГПК на жалбоподателя - длъжник в заповедното производство относно недължимост на сумата 425 лева, представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса /25 лева/ и адвокатско възнаграждение /400 лева/, определено в полза на процесуалния представител на заявителя по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.

В частната жалба са изложени аргументи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателят посочва, че е длъжник по издадена срещу него заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за вземане в размер на 38 лева, която сума е била заплатена на кредитора в срока по чл.412, ал.8 от ГПК. Счита, че предвид на това, че е погасил доброволно задължението си и не е дал повод за предявяване на вземането на заявителя не дължи разноските, които са възложени в негова тежест. На това основание е подал възражение по чл.414а от ГПК срещу дължимостта на сумата по заповедта за изпълнение /защото я е заплатил/, така и срещу дължимостта на възложените му разноски в размер на 425 лева /защото е платил доброволно и не е дал повод за завеждане на делото/. С обжалвния акт съдът е приел възражението в частта относно недължимостта на сумата от 38 лева, но е отказал да приеме възражението в частта относно недължимостта на сумата за разноските. Моли определението от 24.08.2023г. в обжалваната му част, с която не е прието възражението по чл.414а от ГПК относно недължимостта на сумата от 425 лева разноски по заповедното производство да бъде отменено, като същото бъде прието и за обезсилване на постановената заповед за изпълнение изцяло. Претендира за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

1

В предоставения срок по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна – Ю. Д. К., чрез процесуалния си представител оспорва частната жалба като неоснователна. Счита, че правилно възражението на длъжника срещу дължимостта на сторените от заявителя разноски по заповедното производство не е било прието от заповедния съд, предвид на това, че с поведението си длъжникът е дал повод за образуване на делото събирайки таксата без да има правно основание. Счита, че дружеството е следвало да преустанови практиката си по отношение на потребителите и да възстанови доброволно недължимо платената сума преди образуване на делото. Оспорва твърденията на жалбоподателя, че преди да предяви иска потребителят е следвало да покани длъжника да му възстанови събраната без правно основание сума, както и че като не го е направил, а директно е подал иск пред съда е постъпил недобросъвестно. Възразява срещу искането на жалбоподателя за присъждане на разноски, а в евентуалност прави възражение за прекомерност.

СЪДЪТ, след служебна проверка констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК от страна с правен интерес от обжалване и удовлетворява изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството пред ВРС е образувано въз основа на заявление с вх. № 44827/14.06.2023г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, депозирано от Ю.

Д. К. срещу „Е. – Про П.“ АД. С разпореждане от 15.06.2023г. искането на заявителя е уважено и в негова полза е издадена Заповед за изпълнение № 3536/15.06.2023г., с която е разпоредено „Е. – Про П.“ АД да заплати на Ю. К. сумата от 38 лева, представляваща сбор от платени без основание два броя такси за възстановяване на електрическото захранване на обект с абонатен № **********, находящ се в гр. Г. О., ул. „Т.“ № 2, начислени по фактура № ТП 3301413972/04.12.2018г. и фактура № ТП **********/24.01.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 14.06.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 25,00 лева, представляваща сторени разноски в заповедното производство за заплатена държавна такса. С разпореждането от 15.06.2023г. длъжникът „Е. – Про П.“ АД е осъден да заплати на процесуалния представител на заявителя - адв. Т. сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

В срока по чл.414 от ГПК е постъпило възражение от длъжника „Е. – Про П.“ АД, на основание чл. 414а ГПК, придружено с доказателства за извършено плащане в полза на заявителя на сумата главницата, ведно със законната лихва общо в размер на 38,34 лева. В същото, на основание чл.414а, ал. 2 от ГПК е направено възражение срещу разноските в общ размер на 425 лева с аргументите, че дружеството - длъжник не е дало повод за завеждане на заповедното производство и че заявителят и пълномощникът му са извършили злоупотреба с права при подаване на заявлението, предвид на това, че не са отправили извънсъдебна покана до ответника „Е.-Про П.“ АД за връщане на платената без основание сума.

В предоставения от заповедния съд срок по чл.414а, ал.3 от ГПК е постъпило 2 становище от заявителя. С него е направено признание за получено плащане на вземането по заповедта за изпълнение с изключение на разноските. Становището е, че същите са дължими от длъжника, доколкото с поведението си е станал причина за завеждане на заповедното производство, по повод на което са направени.

С атакуваното определение ВРС е приел възражението на дружеството - длъжник в частта относно главницата и лихвата по заявлението и не е приел възражението по чл.414а, ал. 2 от ГПК, досежно разноските. Оставил е без уважение искането за обезсилване на издадената заповед за изпълнение както и за присъждане на разноски в полза на дружеството-длъжник.

При произнасянето си по същество на депозираната частна жалба съдът съобрази, че въведеният спор е досежно дължимостта на сторените от заявителя разноски в хипотезата на извършено от длъжника доброволно плащане в срока за възражение.

Възражение по чл.414а от ГПК се основава на твърдение за частично или цялостно плащане на вземането в срока за доброволно изпълнение по чл.412, т.8 от ГПК, като чрез разписната в нормата процедура се цели да се провери както дали претендираното от заявителя вземане е спорно, така и да се разреши спорът между страните досежно дължимостта на разноските, без да се инициира исково производство.

Преценката налага извод за приложимостта на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК в рамките на заявения спор, доколкото позоваването на длъжника в подаденото възражение по чл.414а от ГПК е за недължимост на присъдените в негова тежест разноски предвид на това, че същият не е станал причина за завеждане на делото и е признал иска извършвайки добоволно плащане на претендираната от заявителя сума в срока за доброволно изпълнение.

Цитираната норма на чл.78, ал.2 от ГПК въвежда изключение от общото правило, че дължимостта на разноските в съдебното производство е функция от дължимостта на самото вземане, като предвижда, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В контекста на заповедното производство преценката за това означава, че ако приеме, че плащане е налице, респективно, че с поведението си длъжникът не е дал повод за предявяване на вземането, заповедният съд постановява диспозитив, с който приема възражението по чл.414а от ГПК, а ако счете, че не е налице плащане, или че макар плащане на главницата да е извършено, но с поведението си длъжникът е дал повод за предявяване на вземането, съдът не приема възражението по чл.414а от ГПК. С влизане в сила на акта на съда по приемане или неприемане на възражението на длъжника, заповедта ще се стабилизира и ще стане годно изпълнително основание, въз основа на което ще следва да бъде издаден изпълнителен лист в полза на заявителя.

Настоящият съдебен състав намира наведените във възражението на длъжника аргументи за недължимост на присъдените в негова тежест разноски за неоснователни.

Няма спор, че вземането на заявителя се основава на сторен разход за заплащане на такса за възстановяване на електрозахранването му, която е заплатил без основание в полза 3 на длъжника предвид отмяната през 2017г. на ОУ на договорите за продажба на ел.енергия на „Е.-Про П.“ АД, включително и нормата, която я предвижда, а аналогичната норма на чл.21 от действащите ОУ от 2007г. е обявена за противоречаща на ЗЕ. Нещо повече, с влязло в законна сила решение на ВКС /Решение № 125/07.08.2015г. по т.д.№ 990/2015г. на ВКС/ клаузата, на която се позовава дружеството, като основание за събиране на таксите за възстановяване снабдяването с ел.енергия въз основа на ОУ, е обявена за неравноправна.

Горното означава, че събраните въз основа на нея такси са заплатени от заявителя и са получени от дружеството-длъжник без основание, респективно са подлежащи на връщане.

Задължението за връщане на получената без основание сума настъпва от момента на имущественото разместване, без да е необходимо длъжникът да бъде нарочно поканен.

Липсата на надлежно изпълнение на задължението на „Е.-Про П.“ АД за връщане на потребителя на получената без основание сума за заплатени такси за възстановяване на електрозахранването до датата на сезирането на съда със заявлението обуславя извод, че дружеството е станало причина за образуване на делото и следователно не е освободено от отговорността за разноски.

От друга страна заявителят има качеството на потребител на предоставяните от „Е.Про П.“ АД услуги /§ 13, т.1 от ДР на ЗЗП/, следователно възникналият между тях спор относно дължимостта на суми заплатени от правоотношението по доставка на ел.енергия има характер на спор по смисъла на чл.113 от ГПК.

По въпроса за дължимостта на разноски по иск предявен от потребител в спор основан на накърнени негови права вследствие наличието на неправноправна клауза е налице произнасяне на Съда на ЕС с решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. Предмет на решението е бил въпросът дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от присъдените му суми, когато искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е посочено, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите - членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективност, в посоченото решение е прието, че обвързването на разпределението на съдебните разноски само с присъдените недължимо платени суми, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред (т. 98 от решението). По изложените съображения в решението е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на недължимо платени суми, които са присъдени вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, тъй като подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни 4 клаузи.

Настоящият състав намира, че дадените разрешения в посоченото решение на СЕС по аналогия могат да бъдат приложени в настоящия случай. Това е така, тъй като оспорването дължимостта на събраните суми от заявителя се основава на неравноправността на клауза от сключения с дружеството договор. Обвързвайки правото на потребителя да възстановени неправомерно събраните му суми, инициирайки заповедно производство, с необходимостта да направи съдебни разноски за реализиране на претенцията си по реда на чл.410 и сл. от ГПК, би довело до възпрепятстване на потребителя да упражни правото си на защита от неравноправната клауза по съдебен ред. На това основание следва да се приеме, че в хипотезата на предявен иск /заявление по реда на заповедното производство/ за събиране на недължимо платени суми въз основа на неравноправна /нищожна/ договорна клауза на потребителкси договор, разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК не намира приложение, независимо дали ответникът-търговец е признал иска. Това е така, тъй като в основата на съдебно признатото вземане на потребителя стои обективният факт на нищожната клауза на сключения с ответника потребителски договор, който факт поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред, т. е. именно ответникът е станал причина за възникналия спор.