Решение № 360 от 23.03.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 360 гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Георгиева

Членове:

Валентин Д. Бойкинов

Асен Воденичаров при участието на секретаря Мариела П. Миланова като разгледа докладваното от Валентин Д. Бойкинов Въззивно гражданско дело № 20251000503001 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от Х. Т., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуалния представител адв. К. А. срещу Решение № 260322/12.08.2025г. на Софийски градски съд, ГО, 11с-в по гр.д. № 13633/2016год., с което е отхвърлен иска с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл. 365 ЗЗД за осъждане на ответника А. Х. А. да заплати сумата 28 806,15 щатски долара като част от общ дълг в размер на 45 000 щатски долара, произтичащ от подписано на 21.11.2011г.

„Споразумение за погасяване и преструктуиране на задължение“.

Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение и при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и несъобразено и некореспондиращо със събраните по делото писмени гласни доказателства.

Счита че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради : 1/.

Неправилно приложение на материалния закон, конкретно на чл.365 ЗЗД и чл.20а, ал.1 ЗЗД и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. и писменото признание на каузалното задължение от страна на ответника ; 2/. Поради противоречие със задължителната практика на ВКС относно правната същност и задължителната сила на договора за спогодба и 3/. съдът се е произнесъл извън изложеното в отговора на исковата 1 молба.

Подробни съображения за неправилността и незаконосъобразността на обжалвания съдебен акт са изложени в обстоятелствената част на въззивната жалба.

Искането е да се отмени обжалваното решение на СГС и вместо него да се постанови ново решение, с което да се уважи предявения иск и да се осъди А. Х. А. да заплати на Х. Т. сумата от 28 806,15щ.д., част от главница в размер на 45 000 щ.д., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски за производството и пред двете съдебни инстанции.

Ответникът по въззивната жалба А. Х. А., действащ чрез процесуалните му представители адв. А. Б. и адв. Н. П., е възразил срещу въззивната жалба на ищеца по съображенията изложени в депозирания по делото отговор. Счита решението за правилно и обосновано и се иска неговото потвърждаване.

Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Х. Т., гражданин на Р Турция с твърдения, че между него и ответника А. С./ с български имена А.

Х. А./ са съществували трайни облигационни отношения, основаващи се на това, че ответникът управлявал фирмите на ищеца в България. Твърди се, че ответникът е с двойно гражданство и с две различни имена в Република Турция и Република България. Ищецът сочи, че в края на 2011г. установил, че ответникът го е ощетил като откраднал 3246 гр. чисто злато. Страните подписали споразумение за начина и сроковете за връщане на отнетото.

Ответникът прехвърлил на ищеца два негови имота в гр.Истанбул. Останал да му дължи 45 500 щатски долара по сключената спогодба. В уточнителна молба от 27.03.2017г. се сочи, че по спогодбата били заплатени четири вноски от по 1000 щ.д. за период от 21.11.2011г. до 21.02.2012г., били заплатени 500щ.д. от вноската до 21.04.2012г., като останали незаплатени 45 вноски от по 1000 щ.д., дължими в периода от 21.05.2012г. до 21.01.2016г.

Искането към съда е било да се осъди ответникът да му заплати сумата в размер на 28 806,15 щатски долара, като част от задължение в размер на 45 000 щатски долара, представляваща задължение по споразумение за погасяване и преструктуриране на задължение, подписано на 21.11.2011г. между Х. Т. и А. С., ведно със законната лихва, считано от 04.11.2016г., датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е възразил против допустимостта на производството, основаващо се на това, че българският национален съд не е компетентен да разгледа и реши спора по правилата на КМЧП, а за такъв е посочен от него турският съд с 2 приложение на турското материално право.

Наред с това е оспорил и основателността на предявения иск, като възраженията му са основани изцяло на каузалните отношения между страните предхождащи подписването на договора за спогодба. Изложил е твърдения, че в предприятията на ищеца, занимаващи се с обработка и с търговия на благородни метали и скъпоценни камъни, е било обичайна практика работниците да подписват празни записи на заповед и при установяване на липси, последните били удържани по равно между служителите, които се съгласявали доброволно да ги заплащат под страх от предявяване на записите на заповед. Заявява, че когато напуснал фирмата, ищецът Т. отказал да му върне обратно подписания празен запис на заповед. За да му бъдел върнат, ответникът бил принуден да подпише процесното споразумение. Оспорил е предявения иск, като е посочил, че липсва спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, от което да произтича вземането; счита спогодбата за нищожна евентуално за унищожаема, като подписана поради грешка, измама, заплашване и крайна нужда. Направил е и своевременно възражение за погасяване на вземането по давност и възражение за прихващане с вземания, за които се водят дела в Република Турция.

От фактическа страна настоящият съдебен състав намира за установено следното :

Видно е от представеното по делото и прието като доказателство Споразумение за погасяване и преструктуриране на задължение от 21.11.2011г., че Х. Т. и А. С. са приели за установено в отношенията между тях, че вторият има съществуващо задължение към първия в общия размер на сумата от 149 765 щатски долара. Страните са приели, че общият размер на задължението на А. С. към Х. Т. е формиран по следния начин : 723 грама (лично задължение) – 1523 грама (търговско задължение) = 3246 грама чисто злато. Прави се отстъпка в размер на 523 грама чисто злато. 3246-523=2723 грама чисто злато. Общо дължима сума: 2,723 х 55щ.д. =149765 щ.д.

По нататък страните са се договарили 100 000 щ.д. да бъдат погасени чрез прехвърляне на Х. Т. на 2 съществуващи къщи, като в хода на делото е изяснено, че страните са имали предвид два апартамента намиращи се в гр.Истанбул.

Страните са се споразумели остатъкът от задължението в размер на 50 000щ.д. да бъде заплатено от А. С. на Х. Т. на 50 равни месечни вноски, всяка от които да е в размер на 1000 щ.д.

Ответникът А. Х. А. не оспорва, че именно той е подписал документа.

Също така между страните няма спор, а и се установява от представените по делото справки от НБД Население, че А. Х. А. и А. С. са имената на едно и също лице с ЕГН **********.

Във връзка с първия спорен процесуален въпрос по делото, обуславящ и допустимостта на настоящото исково производство - дали българският национален съд е компетентен да разгледа и разреши настоящия правен спор, с международен елемент, по делото от първоинстанционния съд са събрани писмени и гласни доказателства.

3

Видно е от представения по делото заверен превод на личната карта на ответника А.

С., с българско име А. Х. А., е че същият е с гражданска регистрация съобразно законодателството на Р Турция в Истанбул, околия Бейкоз, кв. Индижркьой. Същевременно в личната карта, която е с дата на издаване 01.12.2006г. е отбелязано, че е издадена в Посолството на Р Турция в гр.София.

Видно е също така от представеното по делото Удостоверение за адресна регистрация по местоживеене и друг адрес, издадено на 30.07.2016г. от каймакамството на околия Бейкоз, Истанбул, че А. С./ с българско име А. Х. А./ има адресна регистрация по местоживеене в гр. Истанбул, околия Бейкоз. Отбелязано е обаче, че едновременно с това С. е заявил и адрес по местоживеене в чужбина, който в случая е на територията на Р Българиягр.***, ул.“***“№*, ет.*, ап.*, жк.“***“.

От показанията на свидетеля В. Г. се установява, че се познава с ответника А. А. от 1996-1997г., като повода за познанството им бил деловите отношения по повод търговията със злато и бижута с фирмите на ищеца Т.. Запознаството им станало в един от магазините на ищеца в Истанбул като още тогава му бил представен от самия ищец като лице с което да контактува по повод на съвместния им бизнес. А. А., тъй като бил и български гражданин и владеел и български език, обслужвал през този период всички българи, които развивали търговски и бизнес отношения с ищеца, участвал в изложения и имал много български клиенти. Свидетелят уточнява, че често ходил по работа през този период в Истанбул- поне веднъж месечно и всякога контактувал само с А.. Това интензивно общуване с ответника продължило до към 2005-2006г., след което отношенията им се разредили поради това, че свидетелят постепенно изоставил бизнеса си със златарски изделия, като след 2010г. отношенията им вече били напълно преустановени. Впоследствие през 2015-2016г. инцидентно се били виждали няколко пъти при посещенията на свидетеля в Истанбул, но взаимоотношенията им вече не били професионални и така близки както преди.

Свидетелката И. И. заявява, че познава много добре А. А. още от 2003г., когато и двамата работили съвместно във фирма „Итал голд“ Истанбул, като тази фирма била собственост на ищеца, а ответникът бил представител на дружеството за България.

Имали магазин в ЦУМ, в който работили непрекъснато и двамата до към 2011г., когато магазинът бил затворен, а договорът на ответника с тази фирма бил прекратен.

Независимо от прекратяването на договора с ответника последният продължил да работи за ищеца, като дейността му била изцяло на територията на България, където той живеел постоянно. Тук се бил оженил, децата му били родени в страната, а двамата били семейни приятели и често си ходели взаимно на гости. Ответникът си бил купил апартамент в кв.

Манастирски ливади, като свидителката много добре описва къде се намира жилището, семейното положение на ответника- името на съпругата му и възрастта на двете му деца, което дава повод съдът да кредитира изцяло показанията на този свидетел.

След 2015г. отношенията им постепенно били преустановени, но от общи познати свидетелката била чувала, че ответникът продължавал да живее в София, а когато посещавал по работа или лични причини Турция винаги отсядал в хотел.

4

При така установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл.

269 ГПК, настоящият съдебен състав достигна до следните правни изводи:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Релевираното от ответника С. още с отговора на исковата молба възражение за недопустимост на процеса поради неподведомственост на спора на българския съд обосновава извод за нищожност, а не за недопустимост на първоинстанционното решение, ако съдът не е притежавал международна компетентност да разгледа и реши конкретния правен спор/ така и Решение № 208 от 25.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 635/2008 г., II т. о., ТК/. Това е така, защото изтъкнатата от ответника с отговора на исковата молба процесуална пречка сезираният български съд да разгледа и реши спора е свързана с пълната липса на правораздавателна власт на съда по делото, тъй като според ответника предметът на спора е извън пределите на личната и териториалната компетентност на българския съд. В случая касае се до правопорядък, регламентиран с публично-правни норми, тези по КМЧП, за спазването на който съдът следи и служебно, поради което въззивният съд повторно дължи произнасяне по релевираното от ответника възражение за неподведомственост на спора, независимо от това, че то не е посочено изрично като порок на обжалваното решение във въззивната жалба, очертаваща принципно предметните предели на производството по повод на въззивното обжалване.