Решение № 10417 от 31.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10417 гр. София, 31.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20261110101037 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава осемнадесета, раздел I, чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на С. П. Б., с която срещу "М.“ АД са предявени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, ев. по чл.

26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ******/07.04.2023 г., а условията на евентуалност, че клаузите на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договора, регламентиращи дължимост на неустойката, както и на чл. 7, ал. 1 от договора относно възнаградителната лихва.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът му е предоставил сумата 1000 лева, като в договора е бил посочен размер на ГПР 49,65 %. Уговорено е било заемът да се върне на 9 месечни погасителни вноски, а потребителят да дължи възнаградителна лихва. С договора е било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузите на чл. 10 е предвидена дължимостта на неустойка в размер на 356,40 лева или така общият размер на дълга нараснал до сумата 1444,86 лева. Развива подробни съображения за нищожността на ДПК, ев. на клаузите, предвиждащи дължимост на неустойката за неосигуряване на обезпечение и установяващи размер на ГПР в договора, които намира за неравноправни и противоречащи на добрите нрави. Излага съображения за нищожност на клаузата, регламентираща възнаградителната лихва с оглед размера на същата. В обобщение на подробните доводи в исковата молба заявява искане съдът да прогласи договора за нищожен, а в условията на евентуалност – процесните клауза за неустойка и договорна лихва.

Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът заявява, че ако съдът намери същия за допустим, е и основателен и моли за уважаването му. Счита, че не е дал повод за предявяването на иска с извънпроцесуалното си поведение и моли съда да приложи чл. 78, ал. 2 ГПК. Оспорва разноските на ищеца, както и претенцията 1 на адвоката по чл. 38 Задв. Позовава се на практика на СЕС и ВКС по приложението на чл. 38 ЗАдв.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, че помежду им е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1000 лева, която последният се е задължил да му върне, че с договора е предвидено потребителят да дължи неустойка в случай на неосигурено в срок обезпечение на задълженията му по договора, че посочения в договора ГПР е в размер на 41 %, че при посочването му кредиторът не е включил неустойката се неосигурено обезпечение в размер на 356,40 лева, че последната е предвидено да се заплаща наред и като част от погасителните вноски съгласно погасителния план, че общата сума, която потребителят е следвало да заплати във връзка с договора е в размер на 1444,86 лева за срок от 9 месеца (9 погасителни вноски).

С оглед безспорните между страните факти и съдържанието на процесния договор, по приложението на правото съдът намери следното:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, ев. процесните клаузи от договора са нищожни на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в т.ч. и като неравноправни, евентуално поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърняват принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си, каквито в настоящото производство не са заявени.

Макар ответникът да признава иска, ищецът не е направил изявление за постановяване на решение по този процесуален ред, считайки че не било ясно какво точно признава ответникът, с оглед което и съдът следва да мотивира решението си, излагайки съображения по съществото на спора.

Предявеният главен иск за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит съдът намери за основателен, като съображенията за това са следните:

Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че така наложената от кредитора неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на завишени изисквания към финансовия и кредитния статус и срокът за осигуряването му при това след сключването на договора, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит с размер от 1000 лева с относително кратък срок на погасяване. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът 2 цели да се обогати, въвеждайки основание за договорна отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в значителен размер спрямо този на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на договора съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази сума.

Следва също така да се акцентира на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. В случая, ако кредиторът е преценил, че би сключил договор за кредит с конкретния длъжник само при условията на осигурено обезпечение, то изискването за предоставяне на обезпечение следва да е било изпълнимо преди сключването на договора, а не след него. На практика се получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора, като с последното се освобождава от своето преддоговорно задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.

Основателно също така от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като увеличава нейния размер. Както се посочи, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.

На следващо място, по силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е 3 включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.

Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена неустойка).

Както се посочи и по-напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитното правоотношение. Годишният процент на разходите е част е от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В аналогичен смисъл е и решение по дело C 714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с потребител, както и съдебната практика на българските съдилища.

Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ето защо и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен, като съдът не дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност искове.

По разноските:

С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Съдът не споделя доводите на ответника, че не е дал повод за завеждането на спора и с оглед направеното признание, разноските следва да бъдат разпределени при условията на чл. 78, ал. 2 ГПК. С извънпроцесуалното си поведение и съставянето на процесния договор за кредит с типово съдържание, ответникът става повод за завеждането на искове, каквито ищецът е предявил. Съобразно практиката на СЕС и на ВКС ищецът винаги има правен интерес от установяване валидността на договора, а ако се приеме, че в негова тежест би следвало да се възлагат разноски, това би могло да действа възпиращо и препятстващо упражняването на правата му като потребител, страна по недействителен договор за кредит. Ето защо и макар ответникът да е признал иска, не е налице другата предпоставка за приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, изискуема кумулативно и наред с признанието.