Решение № 128 от 22.05.2026, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 128 гр. ЛЕВСКИ, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря СОНЯ Й. ИВАНОВСКА като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20264410100057 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск срещу ***** АД, ЕИК ***** с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем №11155877 от 23.06.2025г. в условията на евентуалност да признае за установено, че клаузата в чл. 3 от Договор за паричен заем №11155877 от 23.06.2025г. е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, поради накърняване на добрите нрави и като неотговаряща на изискването за добросъвестност и водеща до значително неравноправие между страните по договора.

Предявен е установителен иск срещу ***** ЕООД с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №11155877 от 23.06.2025г. поради противоречие със закона и добрите нрави.

В РС – Левски е постъпила искова молба от Б. Д. Л., ЕГН**********, с адрес: *****, чрез адв. Й. М. - вписан в АК –Плевен, ПРОТИВ ***** АД, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление: ***** представлявано от Ц.К. и "***** ЕООД, ЕИК 2***** със седалище и адрес на управление:

*****, представлявано от А.В.М.

Твърди се в исковата молба, че на 23.06.2025г. между Б. Д. Л. и ответното дружество ***** АД, ЕИК ***** е сключен Договор за паричен заем №11155877. Във връзка със сключения Договор за паричен заем от 23.06.2025г. и условието, с което Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от 1 сключване на договора да представи на Заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от Заемодателя дружество - гарант, който предоставя гаранционни сделки, ищецът е сключил Договор за предоставяне на гаранция №11155877 с втория ответник "***** ЕООД с ЕИК 2*****, чрез посредник ***** АД.

Твърди се, че двата договора, сключени от длъжника - за заем и за предоставяне на гаранция, са от една и съща дата, което налагало извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и драстично увеличаване на задълженията на потребителя. По този начин за потребителя не била налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и да избере един от трите вида обезпечения. Отпуснат бил кредит на потребителя в размер на 1400 лв., като главницата и договорната лихва били разсрочени на 12 месечни вноски. Възнаграждението за гарант възлизало в размер на 738.48 лв. - малко повече от половината от главницата по договора за заем, като размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на гаранция в сравнение с размера на дълга, който обезпечавал, бил абсолютно необоснован и несъответен на този риск. Счита, че в случая е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин, като неспазването на това изискване било скрепено с недействителност на договора за кредит. Навежда довод, че независимо че възнаграждението по Договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитора, същите са пряко свързани с договора за заем и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на разходите. В случая потребителят поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Предвидените в договора допълнителни плащания заобикаляли и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Твърди, че в настоящия случай задължението за сключване на договор с одобрено от Заемодателя Дружество - гарант било предвидено в самия договор за кредит.

За допълнителния разход на кредитополучателя за заплащане на възнаграждение за дружеството гарант се знаело от кредитора още към момента на сключване на договора и дължимото се възнаграждение следвало да бъде включено при изчисление на ГПР по договора за паричен заем.

Знанието на кредитора за допълнителния разход на кредитополучателя се извеждало и от договора за гаранция, който бил сключен чрез посредничеството на кредитора, и съгласно чл.2 ал.3 дължимото възнаграждение за издаване на гаранцията, както и всички други плащания по договора за гаранция, дължими от потребителя на гаранта се заплащали по 2 начините, установени в договора за заем за плащане на задълженията на потребителя по същия, а съгласно ал.4 на чл.2 от договора, гарантът декларира, че кредитора „*****" АД е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по договора за гаранция. Позовава се на Решение на СЕС от 13 март 2025г. по дело С-337/23, че „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя" и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите". Според съда в Люксембург, за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя", което означавало всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора.

На следващо място счита, че Клаузата /чл. 3 от Договора за паричен заем/ с която Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от сключване на договора да представи на Заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от Заемодателя дружество - гарант, който предоставя гаранционни сделки била нищожна и на самостоятелно основание, а именно чл. 21,ал.1 от ЗПК - като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая било предвидено възнаграждение за дружеството-гарант, което водело до скрито и значително оскъпяване на кредита. Клаузата, с която Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от сключване на договора да представи на Заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от Заемодателя дружество - гарант, който предоставя гаранционни сделки от процесния договор за кредит била неравноправна и нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал.1 от ЗЗП. Сама по себе си, така уредена, клаузата от договора противоречала на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрирала директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължавала последния, при неизпълнение на негови задължения да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Твърди се, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлявала невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП. Подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Позовава се на съдебна практика.

3

Твърди се, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен с "***** ЕООД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като не били спазени изискванията на чл. 10а, чл. 11, чл. 19. ал.4 от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, както и на основание чл. 68е, чл. 143, ал. 1 и чл. 147 от ЗЗП; Договорът противоречал на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Позовава се на постоянната практика на ВКС, според която противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието "добри нрави" предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Сочи се, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл.26, ал.2, предл. 1 и 4 от ЗЗД поради липса на предмет и основание /кауза/. Предвид обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е каузален и акцесорен договор, с основание гарантиране на изпълнението на длъжника към кредитора, същият бил нищожен поради липсата на основание /кауза/ по смисъла на чл. 26, ал.2. предл.4 от ЗЗД предвид акцесорния му характер спрямо главния договор - договорът за паричен заем. Предвид нищожността на главния договор - Договорът за паричен заем и акцесорния характер на Договора за предоставяне на гаранция, то последният се явявал нищожен и поради липса на предмет по смисъла на чл. 26, ал.2, предл.1 от ЗЗД.

Искането е съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Б. Д. Л., че сключеният между тях Договор за паричен заем №11155877 от 23.06.2025г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 и 2 от ЗЗД, поради противоречие със закона и поради заобикаляне на закона.

В условията на евентуалност, да признае за установено по отношение на Б. Д. Л., и „*****" АД, че клаузата в чл.3 от Договор за паричен заем №11155877 от 23.06.2025г. е нищожна на основание чл. 26,ал.1, предл.3 ЗЗД вр. с чл.143, ал.1 ЗЗП, поради накърняване на добрите нрави и като неотговаряща на изискването за добросъвестност и водеща до значително неравноправие между страните по договора; да признае за установено по отношение на Б. Д. Л. и „***** ЕООД, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция №11155877 от 23.06.2025г. е нищожен на основание чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД вр. с чл.143,ал.1 ЗЗП, поради накърняване на добрите нрави, като неотговарящ на изискването за добросъвестност и водещ до значително неравноправие между страните, и като сключен без основание;

Претендира направените по делото разноски.

4

Прави искане по доказателствата да бъде допусната съдебноикономическа експертиза.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника ***** АД, ЕИК *****.

Твърди се, че на 23.06.2025 г., Б. Д. Л. е сключил Договор за паричен заем №11155877 с ***** АД, съгласно който на ищеца е отпуснат потребителски заем в размер на 1400.00 лева/715,81 евро/, като ищецът се е задължил да върне въпросната сума на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 150,69 лв./76,93 евро/.

Становището по допустимостта на иска: ответникът счита така предявените искове за процесуално допустими, но изцяло неоснователни, поради което ги оспорва.

Становището по основателността на иска: не счита, че договорът за паричен заем нарушава изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, а и липсвали нарочни оплаквания, защо ищецът счита, че не са спазени изискванията на разпоредбата.

Претенциите на ищеца към договора за паричен заем били неоснователни и следвало да се оставят без уважение. Клаузите на договора били в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.