Разпореждане № 165202 от 12.11.2024, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 165202 гр. София, 12.11.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. Г. като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Частно гражданско дело № 20241110133882 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.

Подадено е заявление от заявителя „Агенция за събиране на вземания“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Р. Г.

Л. за следните суми: 600 лева – главница, ведно със законната лихва от 04.06.2024 г. до изплащане на вземането; 30,67 лева – възнаградителна лихва за периода от 07.12.2021 г. до 15.02.2022 г., и 318,43 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 08.12.2021 г. до 03.06.2024 г.

– задължения по Договор за потребителски кредит № 600371/30.11.2021 г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 14.06.2023 г., като прехвърлянето било съобщено на длъжника.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдилищата не издават заповеди за изпълнение за вземания, които се основават на източници, противоречащи на закона или добрите нрави.

При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a.s.

Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално 1 съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.

От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.

90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-7 1 4 /2 2 Профи кредит България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според понятието по-горе).

С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива, винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.

Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените принципи имат следното изражение:

В чл. 5 от договора за кредит, представен на лист 8 от делото, е предвидено, че в 3-дневен срок от сключването му длъжникът се задължава да обезпечи кредита с учредяване на банкова гаранция или осигуряване на поръчител, който следва да има доход от поне 7 минимални работни заплати за страната и да отговаря на редица изисквания за липса на дълг, а ако се осигурят двама – доходът на всеки да е в размер равен на поне 4 минимални работни заплати за страната. В чл. 11, ал. 1 от договора (на лист 13 от делото) е предвидено, че ако не се осигури поръчителство в 3-дневния срок длъжникът ще дължи неустойка 172,33 лева. Така се оказва, че всъщност неустойката се превръща в търговско условие за отпускане на кредита при посочените в договора условия (необезпечен кредит) и поради това на основание § 1, т. 1 ЗПКр тази неустойка следва да се включи в общия разход по кредита, от който да се определи ГПР.

2

В договора за кредит ГПР е определен като 49,85 % (на лист 7 от делото), т.е. ако кредитът беше отпуснат за 1 година, разходите за връщането му не могат да са повече от 49,85 % от 600 лева, или 299,11 лева. Кредитът обаче е отпуснат за 11 седмици (малко под три месеца), т.е. общият разход не може да превишава 11/52 от годишния, или 21,16 % от 299,11 лева, или 63,29 лева. В случая обаче лихвения разход по кредита съгласно договора се явява равен на сбора от 30,67 лева (следва от посочената на лист 7 обща сума за погасяване от 830,67 лева) и вноската за поръчители в размер на 172,33 лева, или общо 203 лева – т.е. дори при аритметично пресмятане без специални знания се установява, че посоченият в договора за кредит ГПР е очевидно рязко разминаващ се с аритметиката, т.е. неправилен. Поради това на основание чл. 22 ЗПКр целият договора за кредит е нищожен и заявлението следва да се уважи само по претенцията за главница на основание чл. 23 ЗПКр.

Претенцията за законна лихва за забава, както за времето от падежа на задълженията, така и след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед следва да се отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се присъди няма да последват санкционните последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г., I ТО.

Дори обаче договорът за кредит да не се приеме за нищожен, претенцията отново следва да се отхвърли, тъй като заявителят не е изпълнил напълно дадените му от съда указания по реда на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, като е следвало да посочи два множителя от начина си на изчисление на законна лихва, указани ясно от съда – олихвяема сума и лихвен процент, както и окончателна сума, като така му се дава шанс да поправи грешката в изчисленията си. С уточнителна молба от 12.09.2024 г. заявителят е посочил олихвяема сума и период, но не и лихвен процент, поради което не е изпълнил достатъчно ясни указания на съда и искането му следва да се отхвърли.

Освен това искането е неоснователно и на самостоятелно основание по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК – размерът на законната лихва е установен в чл. 86 ЗЗД и Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 426/18.12.2014 г., като същият е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка, определен в началото на съответното шестмесечие (1 януари или 1 юли), увеличен с 10 процентни пункта. Разпоредбата е императивна – всяко друго задължение при забава за плащане представлява договорна неустойка, която е допустима съгласно чл. 92 ЗЗД, стига да не е забранено изрично от закона за конкретния вид задължение. При потребителските кредити уговаряне на такива други неустойки за забава, по-големи по размер от законната лихва, е абсолютно забранено съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр.

Поисканата от заявителя сума по заявлението е за законна лихва за забава върху неплатената главница по потребителски кредит от 600 лева, е в размер на 318,43 лева за периода от 08.12.2021 г. до 03.06.2024 г. Забавата е продължила 2 година и 6 месеца и доколкото е служебно известно, че в 3 последните години законната лихва е в размер на 10 – 12 % годишно, общият лихвен процент за такъв период на забава следва да е около 25 % – 30 %.

Същевременно поисканата сума за законна лихва от 318,43 лева е в размер на около 53,07 % от поисканата главница от 600 лева. Т.е. претендираното обезщетение е повече от два пъти от законния размер, който може лесно да се определи поне приблизително.

С оглед формалния характер на едностранното заповедно производство по принцип съдът не следва да прави проверка за точност на изчисленията на кредитора, но не и когато същите абсолютно очевидно преминават всякакви възможни по закон стойности на лихвата за забава, в който случай съдът на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК следва да следи за очевидни нарушения на закона – чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в какъвто смисъл е и практиката на контролната за настоящия съд инстанция – Софийския градски съд, дадени в Определение № 9399/03.08.2023 г. по въззивно частно гр. дело № 8290/2023 г. на ΙΙ-в състав;

Определение № 9182/28.07.2023 г. по въззивно частно гр. дело № 7474/2023 г. н а ΙV-е състав; Определение № 12122/13.10.2023 г. по въззивно частно гр. дело № 11363/2023 г. на ΙΙ-д състав; Определение № 14945/08.12.2023 г. по въззивно частно гражданско дело № 10916/2023 г. на Софийския градски съд, I-в състав, и други. Цитираната от заявителя практика в обратния смисъл почива изцяло на декларативни разсъждения, които не вземат предвид изричната разпоредба на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК и задължението на съда да ползва всички налични по делото данни (вкл. пресмятанията, които сам прави, тъй като става въпрос за пропорции – материал за 6. клас на общообразователните училища), за да приложи императивни материалноправни норми, което е винаги и във всяко производство задължение на българските съдилища – чл. 5 ГПК и тълкуването, дадено в мотивите т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство. Да се приеме обратното би означавало, че съдът не правораздава, а подпечатва бланките на заявителите, за което очевидно могат да се използват и други органи.

Така заявлението се уважава само за претендираната главница в размер на 600 лева.

Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и разноските със заповедта, като искането е уважено за 600 лева от общо 949,10 лева, или за 63,22 % от предявения си размер, като следователно пропорционално на заплатената държавна такса от 25 лева и 50 лева юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 15,81 лева държавна такса и 31,61 лева юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 и 2 ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение с вх. № 73625/06.03.2024 г. В ЧАСТТА, с която „Агенция за събиране на вземания“ АД, с ЕИК: 203670940, с адрес на 4 управление: София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, ет. 2, офис 4, иска издаване на заповед за изпълнение срещу Р. Г. Л., с ЕГН: **********, с адрес:

София, кв. „Враждебна“, ул. 59, № 8, за суми в размер на 30,67 лева (тридесет лева и 67 стотинки) – възнаградителна лихва за периода от 07.12.2021 г. до 15.02.2022 г.; 318,43 лева (триста и осемнадесет лева и 43 ст.) – законна лихва за забава за периода от 08.12.2021 г. до 03.06.2024 г., както и законната лихва след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – задължения по Договор за потребителски кредит № 600371/30.11.2021 г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 14.06.2023 г., като прехвърлянето било съобщено на длъжника.