Решение № 1396 от 14.04.2020, Районен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 1396 14.04.2020 година град

Пловдив

В ИМЕТО НА

НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,

XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА при участието на секретаря Малина

Петрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 11072 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК ********* против Д.К.У., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 92, чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 22.05.2017 г. между ответника и трето лице – кредитор „Изи Асет Мениджмънт” АД бил сключен договор за паричен заем № ****, при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 500 лева, платима ведно с договорна лихва от 48,34 лева в срок до 23.11.2017 г. на 13 вноски.

Ответникът следвало в 3

– дневен срок да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Поради неизпълнение, била начислена неустойка от 190,30 лева. Ответникът платил сума от 120 лева, с която били погасени части от неустойката, договорна лихва и главница.

С приложение № 1 от

01.01.2018 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., вземанията били прехвърлени от кредитора на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Длъжникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2219/08.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 3459/2018 г. по описа на ПРС, XVII гр. състав, за следните суми: 428,62 лева – главница; 35,36 лева – договорна лихва за периода 08.06.2017 г. – 23.11.2017 г.; 190,30 лева – неустойка /вкл. други акцесорни вземания, които не са част от предмета на делото/, връчена редовно по реда на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от 02.03.2018 г. до погасяването.

Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подала писмен отговор, чрез назначения особен представител, с който оспорва исковете. Оспорва – реалното предаване на сумата по договора, което представлявало съществено нарушение, водещо до нищожност по см. на чл. 26, ал. 2 ЗЗД; притежаването от страна на „Изи Асет Мениджмънт” АД на лиценз за извършване на финансови услуги по смисъла на чл. 3 ЗКИ, което водело до нищожност на договора, поради противоречие със закона. Договорът за цесия бил сключен преди този за паричен заем, а цесията не можела да поражда действие за задължения, възникнали в бъдеще, при което била недействителна. Нямало доказателства и за уведомяване на ответника за сключването й, в нарушение на чл. 99 ЗЗД. Искът за неустойка се оспорва, т.к. – кредиторът не бил изправна страна в правоотношението; било налице противоречие с морала и добрите нрави, както и прекомерност. Недопустимо било да се претендират едновременно неустойка и обезщетение за забава. Моли се за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

С влязло в сила

Определение № 8031/09.08.2018 г. /л.35/ производството е частично прекратено относно две претенции, а заповедта – частично обезсилена.

С протоколно определение от 20.05.2019 г. /л.112/, на осн. чл.218 ГПК, на страната на ищеца е конституирано трето лице – помагач „АСВ” ЕАД, ЕИК *********.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 3459/2018 г. на ПРС, XVII гр.с., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Тя е връчена редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

От договора за паричен заем от 22.05.2017 г. /л.6-9/ се установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума от 500 лева. Договорът е реален /чл.240 ЗЗД/, счита се сключен от момента на получаването й. Последното се установява от отразеното в чл.3 от договора /имащ характер на разписка/. В този смисъл, възраженията в ОИМ са неоснователни, още повече предвид установеното от ССЕ частично плащане. Документът носи подпис за ответника, като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.

Съобразно чл. 2, т.2-8 от договора, заетата сума следвало да бъде върната на 13 вноски, всяка от по 42,18 лева, на посочени падежи. Упоменат е фиксиран годишен лихвен процент – 35 %, ГПР – 40,18 % и обща сума за връщане – 548,34 лева. Няма погасителен план и размер на възнаградителната лихва, както и разпределение на вноските по задължения.

От рамковия договор за цесия от 30.01.2017 г. и приложение № 1/01.01.2018 г. към него /л.162-164, в което под № 903 фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „АКПЗ“ ООД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем. Такава възможност е предвидена изрично в чл. 10 от последния, за което е налице съгласие на насрещната страна, дадено с подписване на контракта.

Съобразно чл. 2.4 от договора за цесия, цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с натрупаните към момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения.

Следва да се посочи, че съдът не споделя възраженията на ответника за недействителност на цесията, поради прехвърляне на бъдещи вземания.

Вярно е, че от правилото в чл. 99, ал.2 ЗЗД - вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи към момента на прехвърлянето вземания.

Този извод следва и от каузалния характер на договора, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното правно основание.

Договорът от 30.01.2017 г. е рамков и определя основните параметри на съглашението, като изрично е уговорено, че с последващи приложения, неразделна част от него, ще се индивидуализира прехвърляне на съществуващи към съответен момент задължения по договори за заем.

Приложение № 1 съдържа всички изискуеми реквизити, вкл. принадлежност към първоначалния договор, дата, предмет, цена, подписи и на двете страни.

Правоотношението има ясно определен предмет и не е нищожно. Процесните вземания са прехвърлени именно с него, т.е. след възникване на договора за заем /противното е невъзможно, т.к. правоотношението и неплатените суми са изписани точно/ и не се касае за сключване на договора при вече налична цесия. Към момента на подписване на приложението, вземанията спрямо ответника съществуват и са прехвърлими /вж. Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/ 2009 г. т.о., пост. по чл. 290 ГПК/.

Договорът за цесия е действителен и е породил желаните правни последици, като легитимира ищеца като нов кредитор.

Относно уведомяването е прието писмо /л.21/. Ответникът следва да се счита за уведомен с получаването му в хода на процеса, чрез исковата молба и приложенията към нея. Изходящото от упълномощения-цесионер /л.23/ уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.

Не се споделя възражението в ОИМ, че уведомяването не може да се извърши чрез особен представител, както е в случая.

Назначаването на особен представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да участва в процеса. На основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител. Фигурата на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението и т.н.

И в двата случая, представителят има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези, свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.

Връчването на уведомлението за цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.

В трайната съдебна практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор. В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено плащане след прехвърляне на вземанията.

Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител /както е в случая/ и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в т. см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о.

- касаят уведомление за предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода, че връчването на особения представител в хода на процеса представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник/.

Предвид изложеното, ищецът е титуляр на вземанията, а ответникът е надлежно уведомен за цесията, като възраженията в обратна насока са неоснователни.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

Разпечатката съдържа 53 от 115 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4a35da1e-4263-4335-a394-72032d58654a