Решение № 1698 от 20.03.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1698 гр. София, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20241100503520 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 30.01.2024г., постановено по гр.д. № 33899/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 178 състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от М. Е. Ф. срещу “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за установяване съществуването в полза на ищеца на вземане в размер на 4 683,13 лева, представляваща събрана в периода от 01.08.2016г. до 18.12.2017г., без основание и недължима сума по изпълнително дело № 20108380405231 по описа на ЧСИ М.Б., образувано срещу Н.В.Ф., ведно със законната лихва от 17.03.2022г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.05.2022г. по ч.гр.д.

14221/2022г. по описа на СРС, 178 състав.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца М. Е. Ф., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Конкретно се твърди, че по делото е установено, че последното изпълнително 1 действие, годно да прекъсне погасителната давност, е предприето на 22.10.2010г., на която дата са наложени запори върху вземанията на длъжника по банкови сметки. Счита, че доколкото се касае за изпълнително дело, което е образувано през 2010г., приложение следва да намери ППВС № 3 от 1980г., т.е. давност не тече докато трае изпълнителния процес. Поддържа, че дори и да се възприеме тезата на СРС, че давността е продължила да тече след 26.06.2015г. /датата на постановяване на ТР № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС/, то давността за процесниге вземания – за сумите, събрани в периода от 01.08.2016г. до 18.12.2017г., е изтекла. Поддържа становище за неправилност на формираните изводи, че настъпилата перемпция по изпълнителното дело не се отразява по никакъв начин на давността. Счита, че предприемането на изпълнителни действия по прекратено по силата на закона на основание чл.

433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнително дело не води до прекъсване на погасителната давност, тьй като не представлява изпълнително действие.

Излага, че ако бъде възприета тезата, че предприемането на изпълнително действие по перемирано дело прекъсва давността, то това би обезсмислило института на т.нар. „перемпция". Релевира доводи, че след настъпването на перемпцията, взискателят има възможност да прекъсне погасителната давност единствено чрез образуване на ново изпълнително дело. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи.

Насрещната страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Направено е искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в съответствие с приложимите материално-правно норми и при съобразяване на установената по въпросите на погасителната давност задължителна съдебна практика.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание сума, при заявени фактически твърдения, че същата е събрана въз основа на реализирани изпълнителни действия по прекратено по силата на закона изпълнително производство и след настъпване на погасителна давност за вземането.

На етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните обстоятелства:

От представения изпълнителен лист от 01.07.2010г. по гр.д. № 9366/2009г. по описа на СРС, ГО, 84 състав, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, се установява, че наследодателят на ищцата – Н. В. Ф., е осъден да заплати на кредитора “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД вземания за цена на доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва; за мораторна лихва, както и направените по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Страните по делото не спорят, че тези суми отразяват действително възникнали в тежест на длъжника парични задължения, както и че заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила най-късно на датата на издаване на изпълнителния лист поради неподаване на възражение от длъжника в законоустановения срок по чл. 414 от ГПК.

На 13.10.2010г. по молба на кредитора е образувано изпълнително дело № 20108380405231 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ и с район на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по гр.д. № 9366/2009г. по описа на СРС, изпълнителен лист. В молбата е направено възлагане по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ за проучване на имущественото състояние на длъжника, извършване на справки, набавяне на документи, книжа и други, както и за определяне начина на изпълнението. По изпълнителното дело са извършени следните действия:

На 21.10.2010г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки, като по делото няма данни да са постъпвали суми от третите задължени лица.

На 21.05.2013г. е наложен запор върху вземанията на длъжника от 3 пенсия, като в периода от м.06.2013г. до м.03.2020г. са били извършвани ежемесечни удръжки от пенсията на лицето и съответната сума е постъпвала по изпълнителното дело. Общият размер на постъпилите суми за исковия период възлиза на 4 683, 13 лева.

С разпореждане от 27.05.2020г. изпълнитетелното производство е приключено на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК поради пълно погасяване на задължението.

Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:

Ищецът е навел в исковата молба твърдения, че ответното дружество е провело материално и процесуално незаконосъобразно изпълнение на погасено по давност вземане, вследствие на което се е обогатил неоснователно с получените суми. С оглед изложените обстоятелства, на които се основава иска и предвид отправеното към съда искане за защита на субективното материално право, се налага извод, че претенцията намира своето основание в нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. Начална липса на основание е налице също така при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т. н. В този смисъл решение № 93 от 24.09.2019г. по гр. д. № 3221/18 г на ВКС, III ГО, което се споделя и от настоящия състав на СГС.

По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът 4 докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже наличието на оснавание за получаване на процесната сума, респективно – основание за задържането на процесната сума.

Основателността на иска се обуславя от доказване на първо място на извършена от ищеца в полза на ответника престация на парична сума, получена от ответната страна без основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД липсата на основание следва да е начална, каквито са и фактическите твърдения на ищеца.

С изтичане на погасителната давност преди предприемане на изпълнителните действия отпада и основанието, на което взискателят по изпълнителното дело е получил принудително събраните суми. Ако погасителната давност е била вече изтекла, нито наложените след това запори, нито направените по повод на същите плащания са основания за заличаване на последиците от изтеклата давност. Единствено платеното при условията на чл. 118 ЗЗД не би могло да бъде искано обратно, но за неизплатения остатък от задължението длъжникът може да прави своето възражение за изтекла погасителна давност независимо от наложените след изтичането на давността запори и независимо от направените по този повод удръжки. Последните не прекъсват вече изтеклата давност, нито заличават нейните последици.

Събраните по поискан след изтичане на погасителната давност запор суми не представляват изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД, поради което може да се иска от длъжника връщането им /в този смисъл решение № 1483 от 17.08.1967г. по гр. д. № 977/1967г., I ГО на ВС/.

Както бе посочено, по делото не е спорно обстоятелството, че срещу наследодателя на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и че в срока по чл. 414 от ГПК не е подадено възражение, поради което се налага извод, че заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на датата, на която е издаден изпълнителният лист – 01.07.2010г. От представеното по делото 5 удостоверение за наследници от 06.07.2021г. е видно, че Н.В.Ф. е починал на 04.07.2021г. и е оставил наследници по закон: М. Е. Ф. – съпруга; Е.Н. Ф. – дъщеря и Н.Н.Ф. – син. Низходящите на Н. Ф. по права линия от първа степен са вписали в особената книга на СРС под № 1673 от 08.09.2021г. отказ от наследството на техния наследодател. По тези съображения се налага извод, че наследственото имущество като съвкупност от права и задължения е преминало единствено в патримониума на ищцата М. Ф. /чл. 53 от ЗН/.

За основателността на претенциите в настоящото производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение /с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414 ГПК/ е изтекъл изискуемият давностен срок за вземанията, без да са настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.

Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по 6 гр.д. № 1722/2021г. по описа на ВКС също е застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Идентично становище е застъпено и в решение от 23.01.2023г., постановено по гр.д. № 1030/2022г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и в решение № 118 от 07.07.2022г. на ВКС по гр.д. № 4063/2021г., III ГО, съгласно които изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.