Определение № 19337 от 26.05.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19337 гр. София, 26.05.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20261110105663 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130 ГПК, вр. чл. 129, ал. 3 ГПК.

Образувано е по искова молба, вх. № 67358/04.03.2026 г., подадена от „ Рос Паркет“ ЕООД, ЕИК 130934546, чрез адв. Св. П., с която срещу „Юробанк България“ АД е предявен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на разпореждане № 261027/26.03.2024 г. по т.д. № 2101/2013 г. по описа на СГС, 7 състав, с което първоинстанционният съд по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка по отношение на датата на влизане в сила на решение № 2461/24.10.2018 г. по в.т.д.№ 1292/2018 г. на САС, ТО, 13 състав.

С исковата молба ищецът развива съображения, че съдебният акт е нищожен, а първоинстанционният съд се е произнесъл извън рамките на своята правораздавателна власт. Счита, че с това разпореждане е било поправено влязло в сила въззивно решение, като същевременно подчертава, че датата на влизане на съдебното решение не е част от самото решение. От съда се иска да прогласи нищожността на съдебния акт и да присъди на ищеца разноски за производството.

С разпореждане № 30163 / 09.03.2026 г., съставът на СРС, като е приел, че исковата молба е нередовна, е дал указания на ищеца да отстрани нередовностите, както следва: да посочи кои са били страните по пососоченото търговско дело, съответно да насочи иска си срещу всички участници в това производство; да обоснове правния си интерес от предявяването на иск за прогласяване нищожността на посочения в исковата молба съдебен акт, като с оглед твърденията си, че решението на САС по в.т.д. № 1292/2018 г. е влязло в законна сила, а датата на влизане на съдебното решение в сила не е реквизит на съдебния акт, да изясни как уважаването на предявения иск би се отразило в правната сфера на ищеца; да представи документ за внесена държавна такса по сметка на СРС в размер на сумата 40,90 евро, както и на държавна такса по чл. 102з ГПК за изготвяне на препис от исковата молба, уточняващите я молби и приложенията за всички ответници в размер на 0,05 евро на страница.

Постъпила е молба, вх. № 102458/31.03.2026 г., с която ищецът е заявил, че счита, че страните, участвали в производството, в което е постановен атакуваният като нищожен съдебен акт не са задължителни необходими другари. По отношение на правния си интерес от предявяването на иска сочи, че пред ОС- Перник било висящо 1 търговско дело №3/2024г. по описа за 2024г., образувано по молба за откриване на производство по несъстоятелност от ответника в настоящото производство срещу „Рос Паркет“ ЕООД. Пояснява, че съдебното решение на Апелативен съд София, което относно датата на влизането му в законна сила Софийски градски съд се опитва да поправи по реда на чл. 247 ГПК, касае разпореждане, с което е направен опит за поправка на влязло в законна сила на 03.12.2018г. по отношение на „Рос Паркет“ ЕООД, в която връзка сочи, че действията на други участници в производството не могат да влияят по отношение на датата на влиза на решението в сила по отношение на „Рос Паркет“ ЕООД. Твърди от 03.12.2018 г. до 07.02.2024г. (датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Рос Паркет“ ЕООД) да е изтекла общата 5-годишна погасителна давност и да е направено основателно възражение пред търговския състав по несъстоятелността за изтекла погасителна давност, съответно че вземането на банката не е изискуемо и не е изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл.608 ал.1 ТЗ. В случай, че датата на влизане в сила на решението изцяло умишлено и при злоупотреба с права от страна на банката бъде съдебно призната за установена на друга по – късна дата, каквито действия същата се опитва да извърши и да промени датата на влизане в сила на съдебното решение на 06.02.2020г., с оглед което било възможно търговският състав да бъде въведен в заблуждение и да се твърди пред него, че „дължимост“ на едно вземане, „ликвидност“ на едно вземане и „изискуемост“ на едно вземане, което е единственият белег за провеждане на производство по несъстоятелност, са едни и същи качества/белези, което твърдение от правна гледна точка изобщо не е вярно. При тези доводи заявява, че е налице правен интерес актът, с който на съдебното решение е променена датата на влизане в сила на същото, да бъде отменен, и за дата на влизане в сила да се счита датата отбелязана на постановеното от Апелативен съд София решение, а именно дата 03.12.2018г. Счита също така, че в случай че атакуваният акт бъде прогласен за нищожен, то в отношенията между страните щяло да бъде съдебно признато за установено, че след датата на влизане в законна сила на решението, постановено от Апелативен съд София е изтекла общата 5-годишна погасителна давност до датата на подадената молба за откриване на производство по несъстоятелност на „Рос Паркет“ ЕООД.

Във връзка с дадените указания за заплащане на такса, моли съда да извърши служебна проверка на така указаната сума, тъй като счита, че е допусната неволна грешка или случаен пропуск при определяне размера на дължимата такса поради следното. Позовава се на разпоредбата на чл.73 ал.4 ГПК, макар адв. П. изрично ДА Е ОТКАЗАЛА да получава книжа по ЕПЕП (л. 20 от делото). Изложени са и съображения по приложението на чл. 50, ал. 5 ГПК, като ищецът не отчита обстоятелството, че макар ответникът да е субект по чл. 50, ал. 5 ГПК и да следва да получава книжа само по ел. път, това си задължение последният може да изпълни едва в процедурата по чл. 131 ГПК, доколкото „Юробанк България“ АД не е дало изрично предварително съгласие и не е посочило електронен способ за връчване на всички книжа по всички дела.

С постъпилата уточнителна молба съдът констатира, че ищецът не е внесъл дори и държавната такса, която самият той счита, че дължи (намалена с 15 на сто), а е направил искане за продължаване на срока за изпълнение на указанията, което искане не е обосновани с конкретна уважителна причина.

При така описаното процесуално развитие на производството, съдът намира, че исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 и чл. 130 ГПК.

Съображенията за това са следните:

Несъмнено е, както в теорията, така и в съдебната практика, че искът за 2 прогласяване на нищожност на съдебно решение е извънреден, извънинстанционен способ за проверка на влезли в законна сила съдебни решения. Със същия ищецът цели отпадане на силата на присъдено нещо, с която влязлото в сила решение обвързва страните по делото /така Определение № 58 от 16.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 400/2022 г., IV г. о., ГК, Решение № 114 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1954/2014 г., II г. о., ГК и др./.

Разпоредбата на чл. 270, ал. 1 ГПК предвижда, че когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение. Според ал. 2 на същия член, нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Прогласяване на нищожност по исков ред може да се иска само по отношение на онези съдебни решения, които са влезли в законна сила и пораждат правни последици между страните по делото, тъй като невлезлите в сила решения подлежат на инстанционен контрол, в рамките на който съдът следи служебно за валидността на целия акт (не само на обжалваната част), а и всяка страна може да релевира доводите си в тази насока и да ангажира и съответните доказателства за установяването им /така решение № 131 от 1.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3652/2020 г., III г. о., ГК./

Със същото решение съставът на ВКС изрично разграничава видовете съдебни актове и подчертава отликите помежду им. С решения съдът се произнася по съществото на спора, с който е сезиран, с определения се произнася по процесуални въпроси, касаещи движението на делото (за насрочване на делото, за спиране и възобновяване на производството, за прекратяването му в предвидените от закона случаи, по събирането на доказателствата и др.), а с разпореждания - по други въпроси с технически или организационен характер (оставяне без движение на искова молба или жалба, връщане на искова молба или жалба и др.).

ВКС посочва още, че предмет на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК може да бъде само една категория съдебни актове – решенията. При това, само онези съдебни решения, които са влезли в законна сила и пораждат правни последици между страните по делото. Останалите две категории са извън приложното поле на разпоредбата – на първо място законодателят изрично е посочил само съдебните решения като предмет на този иск, от друга страна - в гражданското процесуално право разширителното тълкуване е недопустимо, а приложението по аналогия е допустимо само в изрично посочени случаи, каквото в случая няма. Следователно и предявеният иск, с който се атакува определенние на СГС, с което производството по чл. 435 и сл. ГПК е прекратено, е недопустим.

Отделно и независимо от изложеното, предпоставка за допустимост на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК е конкретният правен интерес на ищеца от провеждането му.

Съгласно Определение № 149 от 18.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 429/2016 г., II т. о., ТК, правният интерес от провеждане на установителен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за установяване по исков ред на нищожност на съдебен акт, е конкретен и се извежда от твърденията на ищците в исковата молба - засягане на интереса на ищците от правните последици на определението, което налага търсената с иска защита. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за съществуване на правния интерес по всяко положение на делото и когато констатира, че ищците нямат правен интерес, да прекрати производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията.

С постановеното от ВКС на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Опр. № 50/21.01.2015 г. по ч. т. д. № 3396/2014 г. на I т. о. е прието, че във всеки конкретен случай допустимостта на предявения 3 установителен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, е обусловена от правния интерес на ищеца, който следва да установи, че е засегнат от правните последици на определението и това налага търсената с иска защита.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая за ищеца липсва правен интерес от предявяване и разглеждане на иск, с който се атакува разпореждане, с което първоинстанционният съд е извършил преценка относно датата на влизане на решението на въззивния съд в сила. Така постановеното разпореждане, независимо от посоченото в него основание, не се ползва със сила на пресъдено нещо, нито с него се „поправя“ въззивното съдебно решение. Всеки съд в рамките на висящо исково производство и при наличие на спор по този въпрос (дори в производство по несъстоятелност и във връзка с наведено възражение за изтекла погасителна давност) е властен да извърши самостоятелна преценка относно датата на влизане на въззивното съдебно решение по отношение на настоящия ищец „Рос Паркет“ ЕООД. За последния също е налице и възможност да предяви иск по чл. 439 ГПК, позовавайки се на погасителна давност, доколкото в производството по чл. 270, ал. 2 ГПК въпросът за погасяване на правото на принудително изпълнение и за качеството на кредитор на ответника няма да бъде разгледан. Следователно и изложените в молбата на ищеца, постъпила по делото на 31.03.2026 г., съображения не обосновават конкретен правен интерес от провеждане на съдебно производство за прогласяване на атакувания съдебен акт за нищожен. Както се посочи, интересът следва да е конкретен (какъвто е този от предявяване на иск по чл. 439 ГПК), а не евентуален - че съдът по несъстоятелността би могъл да бъде „въведен в заблуждение“ относно датата на влизане на съдебния акт в сила, който въпрос е относим към правилността на изводите на съда по несъстоятелността и постановените от него решения в това производство, а не към конкретния правен интерес на ищеца да иска прогласяване на нищожност на съдебно разпореждане относно датата на влизане на съдебното решение в сила.