Определение № 1253 от 11.12.2024, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1253 гр. Стара Загора, 11.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20245500500708 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано по частна жалба на „С.К.“ ООД, ЕИК ***, подадена чрез адв. Х.М. от САК, против определение № 2590/30.09.2024 г. по гр. д. № 1228/2024 г. на Районен съд – Стара Загора, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение № 635/04.07.2024 г. по гр. д. № 1228/2024 г. на Районен съд – Стара Загора в частта за разноските.

Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Навежда доводи, че ищецът не е материално затруднено лице, поради което в случая не е налице основание за оказване на безплатна правна помощ в исковото производство, респ. възнаграждение на процесуалния представител на ищеца не се дължи. Излага съображения, че определеното от съда възнаграждение не съответства на критериите за обоснованост и справедливост. Първоинстанционният съд не бил съобразил, че делото е заведено при злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК, изразяваща се в образуване на няколко дела вместо на едно. Твърди, че ищецът бил предявил 5 искови молби срещу дружеството с една единствена цел - да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Петте искови молби срещу дружеството били подадени от едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и с идентично съдържание. Счита, че на ищеца не следва да се присъждат разноски за повече от едно производство. Предвид цената на исковете по всяко едно от делата би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, многократно надхвърлящо размера на исковата претенция, поради което и съобразявайки практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г., ІІІ г.о., можело да се приеме, че това представлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК. Позовава се и на практика на други съдилища.

Иска се въззивният съд да постанови определение, с което да остави без 1 уважение искането на ищеца за присъждане на разноски за оказана безплатна правна помощ. В условията на евентуалност се иска присъждане на разноски за държавна такса и адвокатски хонорар предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК.

Ответникът по частната жалба е изпратил отговор, в който се твърди, че тя е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и редовна.

Разгледана по същество обаче, жалбата е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба от Д. П. М. от гр. С.З., представляван от адв. В. М., срещу „С.К.“ ООД със седалище и адрес на управление в гр. С., с която са били предявени два иска – за присъждане на сумата от 522,06 лв., представляваща договорена лихва за периода от 07.09.02022 г. до 07.03.2024 г. по договор за паричен кредит от 07.09.2022 г., и за присъждане на сумата от 2641,94 лв. за неустойка за непредставено обезпечение по чл.6.1 от договора за паричен заем.

Производството по делото е приключило с решение № 635 от 04.07.2024 г., с което предявените от Д. П. М. срещу „С.К.“ ООД кумулативно съединени искове са уважени изцяло. Със същото решение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ответникът е осъден да заплати в полза на адвокат В. М. сумата от 616,40 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

С молба от 15.08.2024 г. ответникът е поискал така постановеното решение да бъде изменено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК в частта му за разноските, а направеното от ищцовата страна искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде оставено без уважение. С обжалваното определение № 2590 от 30.09.2024 г. тази молба е оставена без уважение. Първоинстанционният съд е приел, че представянето на договор за правна защита и съдействие, в който изрично е вписано, че правната защита се оказва от адвоката на клиента безплатно, защото доверителят е материално затруднено лице, е достатъчно, за да се приеме, че е налице сочената хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценка на самия адвокат.

Обжалваното определение е правилно.

При наличие на отговорност на насрещната страна за разноски съгласно правилата на чл. 78 ГПК, за да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да се установи наличието на изявления за оказване на безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. В чл. 38 ЗАдв липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално 2 положение на последния. В нормите на ГПК и ЗАдв не е предвидена и възможност насрещната страна да оспорва наличието на основанията по чл.

38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв и той не може да бъде лишен от него, щом са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за присъждането му (така О-1738-2024 г., II г.о.; О-395-2018, II т.о. и др./. На съда е известно определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС, на което се позовава частният жалбоподател, но не счита, че то съставлява константна съдебна практика. Напротив, това определение е изолирано и не се споделя от другите състави на ВКС, чието становище е обективирано в определение 395-2018-ІІ т.о. определение 27-2020,ІІ г.о.; определение 682-2-12, ІІІ г.о.; определение 708-2015, ІV г.о., определение 257-2018, ІІ т.о. и др.).

Видно от представения договор за правна защита и съдействие, сключен между Д. П. М. и адв. В. М., че страните (доверител и довереник) са уговорили оказване на безплатна правна помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, за което по делото няма спор. Както бе посочено по-горе, в настоящото производство не може да се изследва реалното наличие на материална затрудненост на ищеца. Ето защо, неоснователни се явяват твърденията на жалбоподателя, че в случая не се дължи адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, тъй като ищецът не е материално затруднено лице.

Не могат да бъдат споделени и твърденията в частната жалба за недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ищеца. За да се приеме, че в случая е налице злоупотреба с правото на иск, ответникът „С.К.“ ООД, който се позовава на недобросъвестно поведение от страна на ищеца, трябва да установи твърдяната с жалбата цел за увреждане, а именно – подаване на няколко искови молби пред Районен съд – Стара Загора, с оглед възлагането в тежест на ответника заплащането на адвокатско възнаграждение в завишен размер. В случая обаче тези твърдения са недоказани. По делото няма данни, че между страните има и други дела, по които вече има постановени решения, респ. и присъдени разноски. Но дори и да има такива, то този факт не означава, че ищецът, завеждайки няколко дела срещу ответника, злоупотребява с процесуалните си права. Негово право е да реши как ще осъществява защитата на правата си - дали ще ги предяви в едно производство или поотделно. Съгласно чл. 2, ал.5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Така че, независимо от това дали исковете са предявени с една искова молба или с няколко, се дължи адвокатско възнаграждение за всеки иск поотделно. Друг е въпросът, че така наведеното оплакване за недобросъвестност на ищеца касае субективното виждане на жалбоподателя за наличие на злоупотреба с право при предявяване на исковете, като установяването на това обстоятелство подлежи на изследване в отделен процес. Следователно изложените от жалбоподателя 3 доводи в този смисъл са и неотносими към настоящото производство, в което искът е приел за допустимо правно средство за защита и санкция (така определение 142-2019-ІІІ г. о.).

Видно от постановеното по това дело първоинстанционно решение, районният съд е уважил предявените от Д. П. М. искове за прогласяване за присъждане на недължими суми по договор за паричен заем, сключен с ответника, а на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – сумата от 616,40 лв. в полза на представляващия го адвокат за възнаграждение за оказаната от безплатна правна помощ. Съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв, в случаите, когато е оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие, щом в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Затова, с оглед изхода на първоинстанционното делото, настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките за присъждане в полза на процесуалния представител на ищеца на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. При определянето му, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението на адвоката следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и съобразно действително извършената работа. Задължителни са разясненията в т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалните правомощия на съда и критерия за упражняването им, израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Съчетано се прилагат принципа за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение и правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес. Отчита се разумната връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати - за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа, без за съда да са обвързващи диктуваните минималните размери по приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. (така определение 1640-2024-ІІІ г. о.; решение 409-2024-ІІІ г. о. и др.).

В случая ищецът е предявил два обективно кумулативно съединени иска с цена 522,06 лв. за първия и 2641,94 лв. за втория. В исковата молба обаче като основание са посочени и твърдения за нищожност на клаузи от договора.

По делото са събрани само писмени доказателства, като за разглеждането му е проведено едно открито съдебни заседания, на което процесуалният представител на ищеца не се е явил. С оглед на това съдът намира, че исковото производството не се отличава с висока фактическа и правна сложност, предвид предмета на делото, броя на страните и с оглед материалния му интерес, както и наличието на изобилна съдебна практика. Определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение в размер на общо 616,40 лв. е напълно адекватно, разумно и пропорционално на извършената от 4 адвоката работа по делото, както и пазарната цена на труда към момента на нейното извършване.

Предвид изложеното, в случая не е налице основание за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, поради което правилно подадената от ответника молба по чл. 248, ал 1 ГПК е оставена без уважение. Частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.