Решение № 4552 от 01.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4552 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100505430 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 2231 от 11.02.2025 г., постановено по гр. д. № 68014 по описа за 2022 г., на Софийски районен съд, 155-ти състав, е уважен частично предявеният от А. С. Д. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, срещу С. К. К., за сумата от 442,34 лв., представляваща част от депозит, заплатен от ищцата на ответника по чл. 9 от сключения между страните договор за наем на 21.10.2021 г., със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - 14.12.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлена исковата претенция за сумата над 442,34 лв. до претендирания размер от 503,77 лв.

Със същото е отхвърлен предявеният от С. К. К. насрещен иск с правно основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 230, ал. 2 ЗЗД, за сумата от общо 1 500 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца по насрещния иск имуществени вреди, представляващи претърпени загуби, изразяващи се в задължение към трето лице Г.Г. за предаване на недвижимия имот по договор за наем в изправност, от която сума: сумата от 500 лв., представляваща възстановен депозит на Г.Г., и сумата от 1 000 лв., представляваща върната в двоен размер наемна цена на Г.Г., както и за заплащане на законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещния иск – 19.07.2023 г. до окончателното плащане на сумата.

Срещу така постановеното Решение, в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск и е отхвърлен насрещния иск, е постъпила въззивна жалба от ответника С. К., чрез пълномощника му - адв. И. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, поради допуснати от СРС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателствения материал, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Излага доводи, че са били недоказани твърденията на ищцата, основаващи се на представения по делото протокол при прекратяване на договора, тъй като същият е бил 1 подписан от дъщерята на ответника. Сочи, че първоинстанционният съд не е преценил всички доказателства по делото и доводите на страните, поради което е било допуснато нарушение на чл. 235, ал. 2, във вр. с чл. 12 от ГПК. Твърди, че наемателят не е изправна страна по правоотношението, а в случай че е налице неизпълнение на неговото задължение, то същото е било обезпечено с предоставения депозит, съответно не му се дължи възстановяване на сумата. Изтъква, че от мотивите на решението не се установя защо съдът е приел, че собственикът на недвижимия имот не е полагал грижите на добрия стопанин за наемната вещ, като не я е поддържал в състояние, годно за потребление. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.

Въззиваемият ищец - А. С. Д. не е представила в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, не се е явила в открито съдебно заседание и не е депозирала писмено становище по делото.

Решението в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за сумата над 442,34 лв. до претендирания размер от 503,77 лв. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Основателността на предявения иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за връщане на гаранционния депозит е обусловено от установяване на следните обстоятелства: 1) ищецът да е заплатил депозит по договора за наем; 2) договорът за наем да е прекратен; 3) към момента на прекратяването наемателят да не е имал задължения към наемодателя по договора, чието изпълнение да е било обезпечено с предоставения депозит. Допълнително условие, дадено в чл. 9 от представения договор за наем от 21.10.2021г., е, че от предоставения депозит могат да се приспадат дължимите и неизплатени от наемателя експлоатационни разходи, свързани с ползването на имота или за покрИ.е на разходи, възникнали липси, отстраняване на повреди и други щети на имота, причинени виновно или неволно от наемателя.

По делото страните не спорят, а и от доказателствата се установява, че между тях е бил сключен договор за наем на недвижим имот със срок от 21.10.2021 г. до 20.10.2022 г., по силата на който е предоставен депозит в размер на 690 лв. от наемателя на наемодателя.

По отношение на възражението на въззивника, че протоколът за предаване на недвижимия имот е подписан от неговата дъщеря, съответно не е удостоверявал със сигурност, че ключовете за имота са били предадени обратно, както и че апартаментът се е 2 намирал в положението, описано в протокола, настоящата съдебна инстанция приема, че въпросните действия са извършени от представител на наемодателя, съответно те са породили правни последици за него. В случая, още с отговора на исковата молба, ответникът е признал, че дъщеря му се е подписала като наемодател, тъй като той е бил в чужбина и тя е била негов представител, а съгласно чл. 75, ал. 2 ЗЗД длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението, както без съмнение е в конкретния случай. Дори да се приеме, че в случая се отнася за действие, извършено без представителна власт, то това би породило отговорност за представителя, но само във вътрешните отношения с представлявания, а не по отношение на трети лица, поради което изявлениятя на страните обективирани в протокола, следва да бъдат кредитирани от съда.

Следователно по делото е установено, че въззиваемата е повредила единствено тоалетната дъска, за което обстоятелство не се и спори, като други щети не са били констатира, както и че ключовете за апартамента са предадени на 20.10.2022 г. на представетел на въззивника, който се е явавявал по недвусмислени обстоятелства да приеме изпълнението.

По отношение на оплакванията, касаещи предявеният от въззивника насрещен иск, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД наемателят дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря, т.е. вината на наемателя се предполага. Посочената правна норма урежда оборима презумпция за виновно причиняване на вредите от наемателя през време на ползването на вещта.

Следователно ако наемателят твърди, че вредите се дължат на причина, за която той не отговаря, доказателствената тежест е негова. Насрещният иск обаче е с предмет възстановяване на сумата от 1500 лв., която представлява задължение към трето лице, което е погасено от въззивника, а не конкретно обезщетение, основаващо се на щети за увредени вещи на наемодателя. Доколкото връзката между двете наемни правоотношения не е обусловена от наличието на вреди в апартамента, които са възникнали от виновното противоправно поведение на въззиваемата, то насрещния иск е неоснователен. В този смисъл прекратяването на договора на наем с третото лице Г.Г. не може да се вмени отговорност на въззиваемата А. С. Д., тъй като не се установява причинна връзка между сочените повреди и настъпилите вреди на договорно основание с друго лице.

С оглед неоснователността на въззивната жалба липсват и поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции, то обжалваното решение следва да се потвърди.

Тъй като въззиваемата страна А. С. Д. не е представила доказателства за извършването на разноски в настоящата съдебна инстанция, такива не следа да й се присъждат.

С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2231 от 11.02.2025 г., постановено по гр. д. № 68014 по описа за 2022 г., на Софийски районен съд, 155-ти състав.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4