Решение № 1006 от 11.07.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1006 гр. София, 06.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20221000500930 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение 260051 от 06.01.2022 г. по гр.д. 8706/2019 г. по описа на СГС, I-19 състав, съдът е осъдил „Юробанк България” АД с ЕИК 000694749 да заплати на С. О. Н. с ЕГН: ********** на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата от 19 705,61 лв. – недължими вземания за курсови разлики по договор за кредит HL 29161 от 07.12.2007 г. за периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г. и сумата от 3 948,62 швейцарски франка – недължими вземания за възнаградителна лихва по договор за кредит HL 29161 от 07.12.2007 г. за периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 01.07.2019 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 10 033,30 лв. – съдебни разноски. Също така, съдът е признал за установено в отношенията между същите страни (на основание чл. 124, ал.1 ГПК) по иска на С. О. Н. с ЕГН: ********** срещу „Юробанк България” АД с ЕИК 000694749, че С. О. Н. не дължи на „Юробанк България” АД сумата от 49 171,91 лв. – включена без правно основание в главницата по договор за банков кредит HL 82935 от 14.11.2017 г., а производството по делото е прекратено спрямо ответника „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД.

Първоинстанционното решение е атакувано с редовна и допустима въззивна жалба от „Юробанк България” АД, с която се иска от САС да отмени решението на СГС изцяло, както и да се отхвърлят предявените спрямо банката искове поради неправилност 1

(нарушение на материалния закон), съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - по съображения по тези три пункта, подробно изложени от въззивника писмено. Претендират се разноски.

Насрещната страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който намира същата за неоснователна и претендира направените разноски.

Пред апелативния съд нови доказателства не са искани и не са събирани.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, в частта, в която производството по делото е прекратено спрямо ответника „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД.

Съдът констатира, че исковия процес е образуван по молба, съдържаща кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът С. О. Н. твърди, че е в договорни отношения с ответника „Юробанк България” АД по силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 14.11.2017 г. за закупуване на недвижим имот. Изложени са твърдения, че с оглед на същия банката – ответник му предоставила сумата от 158 200 лв. кредит за целите на предсрочно и пълно погасяване на задълженията му в швейцарски франкове по договор за кредит от 07.12.2007 г. Твърди се, че така стореното рефинансиране не е породило права и задължения между страните с оглед недействителност на новационната сделка и на основание извършената между тях спогодба върху непозволен договор. Изложени са твърдения, че с оглед неравностойни клаузи банката само виртуално остойностила кредитната експозиция в швейцарски франкове и се е обогатила с курсовата разлика като кредиторът се е обогатил като е получил и недължима му възнаградителна лихва с оглед клаузите на договора от 2007 г. и допълнителни споразумения от 08.05.2008 г. и 27.12.2012 г. В исковата молба са изложени подробни съображения за недействителността на сключената през 2017 г. новационна сделка.

Предвид тези твърдения е мотивиран правен интерес и са заявени искове по чл.

124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено недължимост на сума от 49 171, 91 лв. – включена без правно основание в главницата по договор за банков кредит от 14.11.2017 г., за заплащане на сумата от 19 705, 61 лв. – недължими вземания за курсови разлики по договор за кредит от 07.12.2007 г. за периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г. и сумата от 3 948, 62 швейцарски франка – недължими вземания за възнаградителна лихва по договор от 07.12.2007 г. за периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г., с които банката неоснователно се е обогатила. Претендира се законна лихва върху сумите и сторените в производството съдебни разноски.

Ответникът „Юробанк България” АД оспорва исковете по подробни съображения, изложени в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 367 ГПК.

От фактическа страна, САС, ГО, VII състав установи следното:

2

Видно от представения по делото договор за кредит за покупка на недвижим НL 29161 на 07.12.2007 г. С. О. Н. и „Юробанк И Еф Джи България” АД /със сегашно наименование „Юробанк България“ АД/ са постигнали съгласие да сключат договор, по силата на който банката, като кредитодател, е предоставила на С. О. Н., като кредитополучател, кредит в размер на равностойността на швейцарски франкове на 121 170 лв. с цел закупуване на жилище и други разплащания, обезпечен чрез договорна ипотека в полза на банката върху имота, чието закупуване се кредитира срещу насрещното задължение сумата да й бъде върната на 420 месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто размер е определен в Приложение 1 към договора /чл. 5.1 от договора/.

Страните са се съгласили кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен проц ответник за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 5.15 пункта /чл. 3.1 от договора/. Страните са постигнали съгласие действащият БЛП да не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задълж договорените надбавки в него да не се променят/чл.3.5 от договора/. В чл. 6.2 от договора е договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен – швейцарски франкове.

Представени по делото са и допълнителни споразумения, сключени между страните съответно на 08.05.2008 г. и 27.11.2012 г.

По делото е представен договор HL 82935/14.11.2017 г., сключен между страните по спора, от който се установява, че на сочената дата същите са договорили условията за предоставяне на банков кредит за недвижим имот в размер на 158 200 лв., за целите на пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредит, сключен в швейцарски франкове № HL 29161/2007 г. Като за отпуснатия кредит е постигнато съгласие за първите 36 месеца банката да прилага нулев лихвен процент, а от 37-я месец до издължаване на кредите да се дължи лихва, изчислена при прилагане на променлив годишен лихвен процент, определен като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 3,637%. Прието е, че за референтния лихвен процент се ползва лихвения индекс 6-месечен СОФИБОР.

Видно от представеното по делото приложение 1 към договора, на 12.12.2017 г. страните са постигнали съгласие, че към датата на откриване на заемната сметка общата сума на непогасените задължения по договора в швейцарски франкове от 2007 г. възлиза на сума от 97 955, 92 швейцарски франка като към откриване на заемната сметка банката извършва погасително плащане за своя сметка в размер на 4 897, 80 швейцарски франка и допълнителна сума в размер на 3 000 лв. като оставащата сума на непогасените задължения възлиза на 91 275, 59 швейцарски франка. Посочено е, че обменният курс на банката за швейцарския франк е 1.683 лв. за 1 франк. Посочено е, че оставащата сума в левове възлиза на 153 616, 82 лв.

По делото в първата инстанция е представено кредитното досие на ищеца Н., събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Г. К. С., а също така е изслушано и прието 3 заключение на съдебно-счетоводна експертиза /основно и допълнително/, изготвена от вещото лице С. М..

Настоящата инстанция в рамките на правомощията си по чл. 269-271 ГПК намира, че обжалваното решение отговаря на критериите за валидност и допустимост, а по същество, то е и изцяло правилно и законосъобразно, при което и на основание чл. 272 ГПК, въззивната инстанция изцяло препраща към същото – както към фактическите констатации, така и към направените спрямо тях правни изводи.

По правилото на чл. 269, изр.второ ГПК, съдът, при валидно и допустимо съдебно решение следва да отговори на оплакванията във въззивната жалба на процесуалния представител на „Юробанк България” АД.

Първи въззивен довод /стр. 2 и 3 от жалбата/ – че в нарушение на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, при „безспорния факт“ /поне според въззивника/, че договорът в швейцарски франкове не бил сключен при общи условия и при проведено доказване, че С.Н. е имал възможност да влияе върху съдържанието на косвено оспорените клаузи, СГС неправилно бил приел в обжалваното решение, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 23 от договора в швейцарски франкове не са индивидуално уговорени, както и че в нарушение на чл. 145, ал. 2 ЗЗП съдът не бил взел предвид, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 6, ал. 2, изр. първо от първия договор са част от основния предмет на всеки договор за кредит и не подлежат на преценка за неравноправност. В нарушение на чл. 145, ал. 1 ЗЗП при преценката, дали косвено оспорените клаузи на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 23 от договора в швейцарски франкове са неравноправни, съдът не бил съобразил, че правните му изводи трябва да се основават на конкретните обстоятелства, които са били налице към момента на сключване на първия договор, а обстоятелствата, настъпили след това, в хода на изпълнение на договора в швейцарски франкове, могат само косвено да обосновават доводи относно сключването му. Без да е налице която и да хипотеза на чл. 143 ЗЗП, СГС бил неправилно приел, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 23 от договора в швейцарски франкове са нищожни като противоречащи на чл. 143 във връзка чл. 146 ЗЗП. Освен това, в нарушение на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, при безспорния факт, че вторият договор е сключен след проведени преговори и при проведено доказване, че С.Н. е имал възможност да влияе върху съдържанието на договора за превалутиране, при което СГС неправилно приел в обжалваното решение, че размерът на задължението по втория договор е определен едностранно от банката.

Оплакването е неоснователно. Тежестта да докаже дали е проведено или не индивидуално договаряне, е на банката-кредитор. Тя не е провела такова доказване в първата инстанция. Посочените клаузи от договора са неравноправни по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като не са индивидуално договорени. Същата разпоредба съдържа легално 4 определение на клауза, която не е индивидуално определена, а именно: „клауза от индивидуален договор, която е била изготвена предварително от търговеца/доставчика и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.

Законодателят е бил достатъчно изчерпателен, като е поставил две предпоставки за клаузи, които не са индивидуално уговорени: 1) изготвени предварително; 2) липса на възможност потребителят да влияе върху тях.В настоящия случай, този фактически състав е изцяло налице. Няма данни да е осъществено индивидуално договаряне с конкретния клиент, а договорът е стандартен – предлаган за всички клиенти, за съответния вид кредитен продукт и валута на отпускане на кредита.

За да е налице индивидуално обсъждане на клаузите на потребителски договор е необходимо потребителят да е имал възможност реално да окаже влияние върху съдържанието на уговорките по договора - така Решение № 60058 от 04.11.2021 г. по т.д. № 2702/2019 г. на ВКС, 1 т.о., Решение от 20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на ВКС, 2 т. о. и други. От представения по делото талон от посредническата фирма, както и от споразумението между трети страни не се установява по никакъв начин, че потребителят е обсъждал с банката съдържанието на договора за кредит от 07.12.2007 г. По същите съображения от останалите доказателства, на които се позовава въззивникът, не се установява, че потребителят да е можел да окаже влияние върху съдържанието на текста на процесната кредитна сделка - от доказателство, посочено с № 1 и съставляващо искане за предоставяне на кредит с вх. № 116 София-офис Дървеница от 18.10.2007 г. - се изяснява, че кредитоискателят е желаел да получи в заем 63 000 евро, а останалите документи са такива, които потребителят е попълнил след сключването на договора за кредит и като последващи сделката документи от тях, не може да се установи, че Н. е оказал влияние върху редакцията на условията по договора за кредит.