Решение № 19360 от 27.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19360 гр. София, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря ЮЛИЯ К. ГРУДОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20251110124551 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.

26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът – ...................., твърди, че на 19.06.2024 г. между .................... като кредитополучател и ........................... като кредитодател е сключен Договор за ................. по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 3800 лева, от които усвоена сума в размер 3780,68 лева, със срок на погасяване 1 година. Сочи, че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Договора, бил определен фиксиран двуседмичен лихвен процент от 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен период от ползване на кредита, но не по-малко от 30 лева. Ищецът излага, че съгласно посочената клауза щом за два седмици лихвеният процент е 6 %, то за една година е 156 % от усвоената главница. Сочи, че за целия период на кредита лихвата е в размер на 5928 лева и надхвърля повече от четири пъти законната лихва. Развива съображения, че посочената клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Излага, че поради накърняването на добрите нрави се достига до нееквивалентност на престациите, до злепоставяне интересите на ищеца с цел извличане на изгода.

Счита, че клаузата е нищожна и поради това, че е неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради противоречие с 143, ал. 2, т. 19 вр. чл.

147, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че клаузата е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност, както и че води до неравновесие в правата на страните. Излага, че клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

1

Моли съда да прогласи нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Договор за бизнес линия ..................., като противоречащата на добрите нрави и на закона. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника ............................ Ответникът признава, че между страните е сключен Договор за бизнес линия ..................., по силата на който е предоставил на ищеца заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 3800 лева със срок на погасяване 1 година, като при подписване на договора кредитополучателят усвоил 3780,68 лева, както и че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 кредитополучателят следва да заплаща лихва по заема в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен срок от ползване на кредит, но не по-малко от 30 лева. Развива подробни съображения в насока, че дружества като ответното имат свободата да определят възнагражденията, които получават във връзка с осъществяването на дейността си. Излага, че в случая се касае за търговска сделка, сключена между търговци, както и че последните при сключване на договори следва да полагат грижата на добрия търговец, която се сочи, че е завишена, доколкото търговецът е професионалист и следва да има повече знания и умения. Развива подробни съображения и в насока, че в настоящия случай не е налице накърняване на добрите нрави. Поддържа, че ако се обяви нищожността на клаузата, уреждаща възнаградителната лихва, търговската сделка би се превърнала в безвъзмездна, което счита, че противоречи на добрите нрави и справедливостта, както и че е в разрез с принципа за възмездност на търговските сделки. Навежда твърдения, че клаузата не е нищожна на сочените от ищеца основания – чл. 143, ал. 1 вр. чл.

146 ЗЗП и в тази връзка подробно излага, че разпоредбите на ЗЗП в случая не са приложими, доколкото се касае за търговска сделка. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че между страните е сключен Договор за бизнес линия ..................., със соченото в исковата молба съдържание, част от което е и оспорената клауза; че оспорената клауза от договора противоречи на императивни норми на закона или на добрите нрави, обуславящи нищожност на същата. В тежест на ответника е да докаже възраженията си, в това число и че не са налице визираните пороци.

С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между страните е сключен Договор за бизнес линия ..................., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 3800 лева със срок на погасяване 1 година, като при подписване на договора ищецът е усвоил 3780,68 лева, както и че съгласно чл.

3, ал. 1, т. 1 кредитополучателят следва да заплаща лихва по заема в размер на 2

6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен срок от ползване на кредит, но не по-малко от 30 лева, които обстоятелства се установяват и от събраните по делото писмени доказателства.

Процесният договор, сключен между страните, притежава правната характеристика на търговска продажба по смисъла на чл. 318, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ и взаимоотношенията между страните по договора във връзка с неговото изпълнение се уреждат от нормите на Търговския закон.

Следва да посочи, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи от договора, ако действа за цели извън рамките на неговата търговски или професионална дейност (така в Решение по т. д. № 2754/2015 г., I ТО на ВКС, Определение № 2426 от 18.08.2024 г. по т. д. № 261/2023 г., I ТО на ВКС). В процесния случай физическото лице съдлъжник – Т. Д., се намира в тясна функционална и професионална връзка с дружествотозаемополучател, доколкото има качество на управител на дружеството. От тук следва, че изложените доводи за противоречие със закона поради неравноправен характер на оспорената договорна клауза са неоснователни, тъй като ищцовото дружество не разполага с правото да се позовава на релевираните норми от ЗЗП, както и да се ползва от търсената потребителска защита. Още повече, че искът е предявен от търговското дружество, а не от солидарния длъжник, които имат качеството на обикновени другари. Предвид изложеното, съдът намира за неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на процесната клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

146, ал. 1 ЗЗП.

Независимо от търговския характер на процесния договор, общото правило на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, с което е обоснована претенцията на ищеца за нищожност, е приложимо несъмнено по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ. Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ (в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, Решение № 135 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1066/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 148 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 219/2018 г., II т. о., ТК).

Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат 3 от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.

26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се нарушават принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на неоправдано имуществено разместване.

В процесния случай съгласно уговорения размер на възнаградителна лихва, а именно 6% от усвоената главница за всеки 14 дневен период от ползването на кредита обуславя извода, че на годишна база лихвата е в размер на 156 %. Размерът на усвоения кредит е 3780,68 лева, като с оглед клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, ищецът, в качеството му на кредитополучател, дължи договорна лихва в размер на 156 %, който процент представлява 5897,86 лева. Уговореното възнаграждение на кредитора надвишава повече от път и половина или повече от 150 % размера на усвоения заем.

Съгласно утвърдената съдебна практика (напр. Решение № 453/3.08.2016 г. по гр. д. № 1742/2015 г. на ІV г. о. на ВКС), преценката дали договореното противоречи на добрите нрави (общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото) се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства.

Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да се преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл. 9 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, с оглед въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, следва да се отчетат всички обстоятелства – характера на договора, неговата цел, задължението на кредитора да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността кредитополучателят да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на 4 договора.

В процесния случай е налице обезпечен договор за заем посредством учредяването на лично обезпечение – задължаването на солидарен длъжник по договора – Т. Л. Д.. От съдържанието на договора се установява, че срокът на договора е едногодишен. В чл. 7 от договора е предвидена мораторна неустойка в размер на 0,3 %, която се начислява върху непогасената част от кредита за всеки ден забава до пълното плащане на просрочената сума или до настъпване на предсрочна изискуемост по договора.