Определение № 13 от 08.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13 гр. София, 03.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20238002100925 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, представлявано от членовете на УС на дружеството Г. М. и В. С., чрез юрисконсулт В. Н., срещу въззивно решение № 214/14.11.2022 г., постановено от Кюстендилски окръжен съд по въззивно гр.д. № 179/2022 г.

Касаторът излага съображения за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска.

Насрещната страна Ж. Б. З., чрез адвокат М. П., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Кюстендилски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Кюстендилски районен съд, осъдил “Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД да заплати на Ж. Б. З. сумата от 8374,48 лв. – обезщетение за ползването на сграда с идентификатор ....

(представляваща трафопост), собственост на З., за доставка на ел. енергия, за периода 02.06.2016 – 10.03.2021 г., на осн. чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2021 г. до окончателното издължаване.

1

За да постанови този резултат въззивният съд установил, че през 2013 г. ищецът Ж. З. е закупил от “Водно стопанство“ АД Ѕ ид. ч. от поземлен имот, ведно с построените в имота сгради. Една от тези сгради е трафопост (сграда за енергопроизводство). Същият е построен около 1980 г. Трафопостът е с капацитет да обслужва не само имота на З., но и по-голям брой потребители. Обектът е подържан от служители на електроразпределителното дружество, без достъпът им назад във времето да е възпрепятстван – сменяни за трансформатори, кабели; за обекта няма сключен договор за предоставяне на достъп по реда на чл. 117, ал. 8 ЗЕ; Съдът е намерил, че процесният трафопост е изграден и въведен в експлоатация през 1980 г., към който момент е бил в действие Законът за електростопанството, обн. 1975 г. Трафопостът е бил общ такъв - захранва множество битови и няколко небитови потребители; към датата на въвеждането му в експлоатация процесният трафопост е можел да бъде притежание на праводателя на ищеца, по силата на изрично уреденото в чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) изключение, което допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат притежание и на други субекти, различни от лицензираните енергийни предприятия; отбелязано е, че § 4 от ПЗР на сега действащия ЗЕ предвижда, че енергийните обекти, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизане в сила на този закон трябва да са собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от съответното енергийно предприятия в указания от закона срок. В случая това е станало на 10.03.2021 г. – с нотариален акт З. е продал на дружеството процесния трафопост; Прието е, че с оглед установеното обстоятелство, че трафопостът е бил и е действащ, и е захранвал с електрическа енергия обекти, то за ответника е съществувало единствено правото да изкупи имота, съобразно предвидената по § 4 от ПЗР на ЗЕ процедура, от което същият се е възползвал, което не лишава собственика на сградата от възможността да иска обезщетение за ползването й, предвид това, че вещта и съоръженията в нея са присъединени към електроразпределителната мрежа на страната и са били ползвани за доставяне на ел. енергия на други присъединени лица. По отношение на приложението на разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ, според която в случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението, съдът посочил, че материалноправната норма е в сила от 08.05.2018 г. и не е приложима спрямо половината от процесния период, а обратно действие не й е било придадено, както и, че наличието на покана, обосноваваща основателност на претенцията, би била меродавно в хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, не и при иск по чл. 59 от ЗЗД.

Прието е, че фактическият състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е осъществен в случая. Ищецът З. е собственик на вещта; енергийният обект през исковия период е ползван от ответника (по това обстоятелство не се и спори, а то е и установено от заключението на вещото лице, както и е доказано, че в същия период е било осъществявано преобразуване и пренос на електрическа енергия до други клиенти). За неоснователно е прието възражението на дружеството, че ищецът не бил доказал обедняване, с оглед естеството на притежавания 2 обект и невъзможността на собственика да го ползва и да извлича граждански плодове, защото нормата на чл. 117, ал. 8 от ЗЕ регламентира възможността собствениците на електрически уредби и съоръжения при техническа възможност и свободен капацитет да предоставят ползването им на оператора на електропреносната мрежа, съответно на оператора на електроразпределителна мрежа, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други клиенти, като това ползване се предоставя след сключване на договор по цена, определена по методика, одобрена от КЕВР. В случая такова ползване на практика е било предоставено, но договор, по силата на който З. да е получавал цена за предоставения достъп, не е бил сключен. Съдът достигнал до извод, че лицето се е обеднило с неполучаването на цената за достъп, а дружеството се е обогатило, спестявайки разход за заплащане на тази цена. По възражението на дружеството относно приложението на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ (енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или от съответното разпределително предприятие в зависимост от принадлежността на обекта към мрежите в 12-годишен срок от влизането в сила на закона) съдът разяснил, че в конкретния случай са били налице условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ за изкупуване на обекта; той е откупен от дружеството на 10.03.2021 г. – повече от две години след отправена от З. покана за това (последната – от 25.01.2019 г.); съдът посочил още, че според § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ, в случай че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. По това дело няма надлежно въведено възражение, че покана не е отправяна, а сделката по прехвърляне на собствеността е била реализирана преди завеждане на иска - т. е. спор относно наличието или липсата на отправена покана не е заявяван своевременно.

Едва във въззивната жалба за пръв път е направено такова оплакване с позоваване на липсата на покана за плащане на наем след влизане на нормата в сила, но съдът е счел, че обстоятелството не е било спорно в първа инстанция; подобно възражение относно наличието на релевантен факт, известен на страната е недопустимо да се прави за първи път на този етап на съдебния спор.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.

1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставя следния въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС: следва ли при постановяване на решението въззивният съд да обсъжда първоинстанционното дело по факти и обстоятелства, недоказани от ищеца, отнасящи се до необжалваната част на въззивното съдебно решение – твърди се противоречие с решение № 291/27.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4016/2014 г., I г.о; решение № 47/02.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 217/2012 г., IV г.о.; решение № 119/22.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 625/2010 г., IV г.о.; решение № 247/22.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3868/2008 г., III г.о.;

Въпросът би имал значение, ако, без касаторът да е обжалвал фактическите изводи в 3 първоинстанционното решение, въззивният съд е приел фактическа обстановка, различна от тази, с оглед на което е и достигнал до крайно заключение във вреда на касатора. Случаят не е такъв. Нещо повече, мотивите на въззивното решение в едната си част са чисто контролноотменителни – въззивният съд, без да е контролноотменителна инстанция, на четири страници, е възпроизвел какво бил приел районният съд, съответно дал оценка, че така повторените съображения на първата инстанция, са правилни. Следва и съобразителна част, въззивна по естеството си, която се наслагва върху вече по-горе приетото от въззивния съд относно правилността на фактически и правни изводи на районния съд. Също така, доколкото въпросът е поставен във връзка с оплакването на търговското дружество в касационната жалба, че първостепенният съд приел за недоказано, че ищецът е собственик на оборудването на трафопоста, а въззивният съд, без жалба, достигнал до друг извод, следва да се изясни, че и първа и втора инстанция са приели, че трансформаторния обект, през исковия период от време, като енергиен обект, е бил притежание на ищеца З., което е обусловило и правният извод за установена активна материалноправна легитимация по предявения иск; собствеността върху оборудването не би променило извода за дължимо обезщетение за ползване на чуждия трафопост без правно основание. Също така, дружеството – ответник по иска, в своята въззивна жалба изрично е направил оплакване за неправилност на този извод на районния съд, вкл. и по довод, че съоръженията са собственост на търговеца. Така че, в рамките на въззивното производство втората инстанция е взела отношение и по това оплакване, като го намерила за неоснователно, основавайки се на § 1, т. 41, ДР на ЗЕ.

Следващият правен въпрос, поставен от касатора, като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е този: приложима ли е нормата на § 4, ал.

4а от ПЗР на ЗЕ (нова – ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г.) при искове по чл. 59 ЗЗД, при осъществена сделка по изкупуване. Въпросът е некоректно зададен. Исковият период е времето от 02.06.2016 до 10.03.2021 г., когато имотът все още не е купен от дружеството – ответник; именно поради това е и предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от собственика към този период - З.. Трафопостът е закупен от ответника по иска на 10.03.2021 г., като от тази датата нататък нито е претендирано, нито е присъдено от съда обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Няма основание за допускане на касационно обжалване и в посочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона (съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно решаване на правния спор), или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.